Крис Удинг
Обсебването на Елейзабел Крей (8)

ГЛАВА 8
Улица „Милосърдие“
Убийствата със зелените кабарчета

Присена Уестън бе богобоязлива жена, но от едно нещо се страхуваше повече, отколкото от Всевишния в този момент и то се намираше някъде зад нея.

По улиците отново се стелеше мъгла, която оставяше лепкавия си отпечатък по камъните, сякаш никога не се бе вдигала. Луната бе скрита зад облаците някъде горе и от нея нямаше и следа. Нощта над Лондон все още не бе отстъпила място на зората и сред мъглата се спотайваха много опасности. Бе настанал сковаващ студ, температурите бяха паднали под нулата, прозорците бяха заскрежени, а на местата, където се бе насъбрала мъгла, се бе образувал кристално чист лед. Кръчмите и хановете вече бяха празни и единственият звук, който смущаваше тишината, бе този на една отдалечена фабрика.

Прис бе свикнала с тишината. От четиригодишна възраст бе почти напълно глуха. Тогава пияният й баща бе пляскал с ръце близо до ушите й, в резултат, на което тъпанчетата й се бяха спукали. Но сега тя не усещаше присъщото на тишината спокойствие. Въпреки че по улиците цареше гробна тишина, главата й бучеше. Кръвта й бушуваше, учестеното й дишане я караше да се превива на две, а сърцето й биеше с лудешки ритъм. Някъде зад нея бе Кърпеното лице. Той преследваше лондончани вече петнадесет години, а в периметъра на дейността му влизаха северните брегове на Темза. През тези петнадесет години майките използваха неговото име, за да плашат децата си и да ги накарат да се държат прилично. „Веднага в леглото или Кърпеното лице ще те вземе!“. Много малко от тях обаче знаеха, че Кърпеното лице убиваше само жени, никога мъже или деца. Някои твърдяха, че е наполовина вештица — дете на Черната Анис, която една нощ приютила мъж в постелята си, изпила дъха му, оставяйки го безжизнен, а себе си — пълна със семе. Ако обаче Кърпеното лице наистина бе човешко същество, беше твърде умно, тъй като съвсем умело избягваше опитите на пийлърите да го заловят. След десетилетие и половина на терор, почти никой не знаеше какво точно представлява той, с изключение на онези, които по чудо бяха успели да се измъкнат от лапите му. Точно техните описания бяха причина за неговия прякор.

Сега самата тя бе зърнала тази маска на ужаса — зеещата уста сред сивото, парцаливо и закърпено зебло, предсмъртната гримаса под перука от красива женска коса с прав бретон. Той стоеше на пресечката между улица „Шрю“ и улица „Милосърдие“. Със скръстени ръце и дълго закопчано палто, сякаш я бе чакал цяла нощ. Тя бе побягнала и независимо че не чуваше стъпките му зад себе си, знаеше, че я бе последвал. От всички хора в Лондон бе избрал точно нея й сега тя бягаше, за да спаси живота си.

Улица „Милосърдие“ бе заобиколена от тесни запуснати и криви улички, много, от които бяха без изход. Една случайна бомба от Унищожението бе попаднала в тази област и трудолюбивите местни жители се бяха заели да поправят щетите, без да обръщат особено внимание на това коя улица накъде води. Къщите се издигаха нагоре една срещу друга. Понякога небето се виждаше като ивица между улуците им. Някои от прозорците светеха с приглушени светлини и създаваха усещане за топлина на фона на ледената лондонска вечер.

Тя бягаше, но паниката замъгляваше разсъдъка й. Бягаше напосоки сред гъстата мъгла. На всеки двадесетина метра се обръщайте назад, изправена лице в лице с пустата улица. Понякога й се струваше, че в мъглата зад нея пробягваше черна фигура, но сивотата бързо я поглъщаше. Около нея се издигаха уличните лампи, неми и апатични свидетели на ужаса й.

Не чуваше нищо освен бурния ритъм на тялото си. Сякаш бе изолирана от заобикалящия я свят — не виждаше нищо в мъглата, а слухът отдавна не й служеше.

Нещо пробяга по улицата пред нея, застина на място и се върна обратно на стълбите, откъдето бе тръгнало. Котка, уплашена от новодошлата. Но тя нямаше почти никакво време да види това, тъй като левият й крак се стрелна неконтролируемо настрани и тя започна да пада.

Лед, помисли си и се пльосна на калдъръма. Пред очите й се появиха звездички.

Но болката не можеше да я спре. Скимтейки, Прис се изправи на крака. Усети, че устната и челюстта й вече бяха започнали да се подуват. Бе тичала по улицата, а не по тротоара, защото по калдъръма ботушите й бяха по-стабилни. Но дори това не бе достатъчно в нощ като тази.

Тя погледна панически през рамо и видя, че там, зад нея, стоеше Кърпеното лице. Сред гъстата мъгла се очертаваше само черният му силует. Той я чакаше да се затича отново.

С отчаян вик жената се хвърли към вратата на най-близката къща, чиито прозорци все още светеха в нощта.

— Помощ! — извика тя, блъскайки по нея. — За Бога, помогнете ми! Кърпеното лице е след мен!

Но макар да знаеше какво казва, не бе чувала гласа си откакто бе на четири години и звуците, които сега издаваше, бяха почти напълно нечленоразделни. Тя викна отново. Звукът кънтеше оглушително в главата й, но от устата й не се отронваше нито една ясна дума. Езикът й просто бе отвикнал да се движи.

Кърпеното лице тръгна бавно към нея. С всяка следваща стъпка силуетът му ставаше все по-ясен. Тя тръгна към друга къща; сърцето й щеше да се пръсне, похлопа и на нейната врата, но хората вътре вероятно си мислеха, че това е някой луд и не искаха да се замесват. Просто дръпнаха завесите и залостиха вратата си.

Тя проплака и погледна назад към Кърпеното лице, който се приближаваше с бавни стъпки, с увереността на котка, приклещила мишката в ъгъла. Сега тя отново видя застиналата в смъртна гримаса маска, красивата перука, дългия нож в лявата му ръка, проблясващ на лунната светлина.

Побягна отново. Устните й шептяха отчаяни молитви. Нима не бе достатъчно благочестива през всичките тези години? Та нали посещаваше редовно църквата? Защо точно тя? Защо бе избрал нея! Бе прокълната да има баща-пияница, който бе осакатил слуха й, преди да намери смъртта си на дъното на бутилка джин; майка й бе умряла от туберкулоза, но дори след всичко това вярата й не бе угаснала. Никой не я бе учил на това — и двамата й родители бяха атеисти, въздигащи в култ единствено две божества — алкохола и опиатите. Всичко това й бе дало повече от добра причина да се отрече от вярата си. Но тя бе примерна и набожна, отдадена на вярата католичка и жена с добро сърце. Защо всичко това се случваше на нея?

В следващите няколко минути тя мислеше само за своето бягство, не виждаше, не чуваше и не усещаше нищо друго. Падна още два пъти, но на местата, където трябваше да се е наранила, усещаше само леко схващане. От учестеното й дишане и пулс главата й пулсираше. Не смееше да спре. Гърдите я боляха. Мускулите й сякаш бяха от олово. Спря, за да почука на още една врата, но опитът отново бе безуспешен. Градът сякаш се изолираше от обречените. Живущите на улица „Милосърдие“ бяха насядали в близост до огъня и печките си, безучастни към случващото се навън. Прозорците и вратите им бяха бариера към улицата и те слушаха безутешните викове на Прис с ледено безразличие. Смятаха, че с отварянето на вратата, щяха да поканят злото в дома си. А и възможността тези звуци да бяха на някоя вештица далеч не бе изключена.

Тя се почувства напълно изтощена. Започна да бяга все по-бавно, докато накрая се влачеше по улицата със сетни сили. Задъхана, Прис се облегна на една улична лампа. Коремът я болеше. По лицето й се стичаха сълзи. Обърна се назад и с тежка въздишка видя, че той беше там. Бе съвсем спокоен — сякаш дори не му се бе наложило да се затича, за да я настигне.

Не можеш да се измъкнеш, казваше й. Ела тук, за да те набуча на ножа си.

— Помощ — прошепна тя. Но този път не говореше на никого. Просто знаеше, че няма кой да й помогне.

Точно в този момент обаче почувства прилив на нова енергия и побягна — без посока. Просто усети, че не можеше да се предаде така лесно.

Зави зад един ъгъл и попадна на тясна уличка, която водеше към задния двор на някакво магазинче. Там имаше отворена врата, разделяща улицата от дворчето. Беше толкова изтощена, че не забеляза двете сенки, които излязоха от една тъмна дупка в стената и тръгнаха подире й. Не можеше да чуе ниското ръмжене на вълците. Разбра за преследвачите си едва когато усети как нещо я блъсна отзад със страшна сила и я събори на земята. При падането удари главата си в една метална пластина на желязната врата и пред очите и сякаш се спусна черно перде.

Сутринта детектив Езраел Карвър прибави още една карфица върху голямата карта на Лондон, която висеше на стената в офиса, който делеше с инспектор Мейкрафт в полицейското управление в „Чийпсайд“. Едно малко хартиено знаменце с цифрата седемдесет и шест, внимателно изписана на него, бе промушено от същата тази карфица, забита югоизточно от улица „Милосърдие“ в Холбърн.

Той седна на дървеното си бюро, подпря главата си и се загледа в картата. През щорите на прозорците се процеждаше светлина. Тя превръщаше носещите се във въздуха прашинки в миниатюрни слънца, които се стрелкаха във всички посоки. Стаята не бе разхвърляна, нито пък подредена, а нещо по средата. С дървената си ламперия приличаше повече на кабинет на университетски професор или стая на библиотекар, отколкото на полицейски участък. Карвър бе изолиран посредством дебела врата от останалата част от сградата, където непрекъснато влизаха и излизаха престъпници и ограбени граждани, обсъждаха се тревоги, доклади и спешни повиквания. Но там, в неговия офис, бе спокойно. Той стана и отиде до прозореца. Погледна навън през щорите и видя покривите на сградите наоколо, мързеливо препичащи се на ярката слънчева светлина. Погледът му се плъзна по заострените кули и куполите на високите църкви, по навъсените фасади на фабриките и порутените работилници, по тесните комини, пронизващи небето, и внезапно го обзе чувство на обич към града и хората му. Това бе едно меко пламъче, един особен вид любов към това място, която не го бе напускала през целия му живот. Докато стоеше там и гледаше през прозореца, той усети, че бе на ръба на нещо голямо, на някакво вътрешно разкритие, което можеше да промени характера му, да го направи по-мъдър.

Но прелюдията към този момент, който не бе сигурно дали изобщо щеше да настъпи, бе прекъсната от Мейкрафт, който шумно завъртя дръжката на вратата и влетя в стаята, втренчен в купчина доклади в ръцете си.

— Добро утро, Карвър — каза той, без да го погледне.

— Инспектор Мейкрафт — отвърна вежливо Карвър, прикривайки раздразнението си от това, че бяха прекъснали момента на прозрението му.

Мейкрафт остави книжата и го погледна. Карвър наближаваше трийсетте; не бе нито висок, нито нисък, а широкоплещест. Черната му коса бе зализана назад, а над горната му устна се мъдреха тънки черни мустачки. Носеше дебела жилетка, кафява риза и впити тъмнокафяви панталони. Както винаги, изглеждаше спретнат. В това отношение бе педантичен. Бъркотията в общия им кабинет бе почти изцяло по вина на Мейкрафт, но Карвър бе твърде възпитан, за да го упрекне за това.

— Номер седемдесет и шест — каза Мейкрафт. — Крайно време е да направим нещо с този приятел Кърпеното лице.

Карвър се усмихна, защото усети, че именно това се очакваше от него. Това бе тяхна шега, която си повтаряха от много време насам; сякаш през последните две години не се бяха опитвали да направят нещо по въпроса. Тази шега вече отдавна се бе изтъркала, но Мейкрафт все още я повтаряше при подходящ случай — заради традицията.

— Как е тя? — попита той.

— Голяма късметлийка е, че все още е жива — отвърна Мейкрафт и се стовари на стола си. — Не спира да повтаря, че Бог я е спасил.

— Спасил я е, като едва не са я изяли вълци? — запита Карвър, повдигайки вежди, след което и той седна.

Мейкрафт извади една дебела пура от вътрешния джоб на сакото си и отряза края й с едно сребристо ножче. Запали я и вдиша от ароматния дим. След това разговорът продължи.

— Поне е още жива. Затова го казва. Тя е едва петата жена, успяла да се измъкне от него за петнадесет години. Такава е нашата информация.

— Не бих нарекъл нападението на диви животни приемлив начин за измъкване — заяви Карвър сухо.

Мейкрафт насочи пурата си към младежа.

— Неведоми са пътищата Божии — отговори той.

— Е, да, но и нашият господин Кърпено лице си го бива — каза Карвър, почуквайки по бюрото с кокалче.

— Много скоро тя ще се оправи — продължи Мейкрафт. — Няколко драскотини, един два белега. Вече разпитах мъжа, който е прогонил вълците. Той е ловец. Пътува до Юкон, за да лови мечки заради кожите им. Държи магазин за кожи, когато се върне в Лондон. През останалата част от времето с него се занимава семейството му. — Последва пауза, през която Мейкрафт смучеше пурата си и наблюдаваше Карвър с присвити, подозрителни очи. — Доста странно е, че от всички хора, които можеха да попаднат на онова място, там се е оказал точно ловец на диви животни.

Карвър подпря глава с ръцете си и се облегна назад.

— Говориш така, сякаш вярваш, че е била спасена от нещо свръхестествено — каза той с иронична усмивка.

— Хм — изсумтя Мейкрафт, без да се обвързва с отговор.

— Е, като оставим настрана метафизиката, благодарение на мис Уестън сега имаме определено преимущество — продължи Карвър, стана и се запъти към картата на стената. — Кърпеното лице винаги атакува на същото място, ако първият път не е успял. Поне така е станало предишните четири пъти, когато е пропуснал убийството. — Той посочи местата, където няколко карфици бяха забодени по две. — Ако следва модела на поведение, което сам си е създал, следващото му похищение ще е скоро и в радиус от около половин миля от последното.

Карвър изучаваше картата напрегнато. Сред малките карфички и знаменцата им имаше седем зелени кабарчета, всяко, от които притежаваше цифра като на останалите. Те бяха разпръснати из целия Лондон, а не скупчени на едно място като другите карфици.

— Детектив, — подкани го Мейкрафт. — Все още ли се опитваш да откриеш нещо?

Карвър сбърчи нос.

— Не мога да се сдържа. Знам, че има някаква закономерност. Особено при тези проклети убийства със зелените кабарчета.

Убийствата със зелените кабарчета бяха най-новото в развитието на разследването на Кърпеното лице. Това име им бе дошло от самия Карвър, който бе започнал да ги маркира на картата със зелени кабарчета, за да покаже, че се различаваха от другите. Беше доста невинно име за подобни зверски престъпления, но все пак малко хумор никога не бе излишен, особено, когато бе необходим, за да се запази трезвият разсъдък на работещите по случаите.

Бяха започнали преди година. Убийства, извършвани далеч от територията на Кърпеното лице, който определено се отличаваше със собствена зона на действие — на запад до Хамърсмит, на изток до Поплър, дори едно в Стария квартал. Изглежда това бе работа на Кърпеното лице. За момента той притежаваше нещо като монопол върху серийните убийства в Лондон, особено след екзекуцията на Джо Котешката стъпка. Телата на жертвите му си приличаха — очите, езиците и сърцата им бяха отстранени, отрязани с точност на хирург. Ръцете им бяха скръстени върху окървавените гърди и бяха обърнати с лицето надолу, а празните им очи се взираха в пътната настилка. Но в това имаше нещо нередно, тъй като Кърпеното лице никога не бе убивал извън територията си. Карвър бе напълно убеден в това.

Широко разпространена бе теорията, че Кърпеното лице бе член на един от многото лондонски подземни култове, подхранвана от определената повторяемост при убийствата на жертвите му. Карвър не вярваше в това. Един средностатистически „култ“ в Лондон представляваше няколко богати пикльовци, които се забавляваха, носейки черни свещи и книга за вештици, с която на практика можеше да се сдобие всеки. Разбира се, освен ако онова с Братството не бе истина. Е, поне никой не дърпаше неговите конци.

Бе прекарал часове в наблюдение и изучаване на зелените кабарчета на картата, в опит да открие някаква закономерност. Изглеждаха така подредени, така ясни. Разстоянието между убийствата на Кенсинггьн и Батьрси бе почти точно половината от това между Кенсингтън и Поплър, където бе извършено друго убийство със зелено кабарче. Четирите други убийства бяха планирани по подобен математически начин. Имаше някаква закономерност, усещаше го, но не бе нещо, с което се бе сблъсквал преди, нямаше очевидна симетрия, затова бе практически невъзможно да се предвиди къде ще се случи следващото убийство.

Мейкрафт твърдо бе на мнение, че тези убийства са дело на Кърпеното лице. Въпреки че не се намираха в обичайния му периметър на действие, той отказваше да повярва, че ги извършва някой друг. Бе просто немислимо как някой друг можеше да се измъкне със седем убийства за по-малко от дванадесет месеца, без да остави никаква следа след себе си. Дори Кърпеното лице бе засичан в някои от случаите, а това бе в ранните му години, когато извършваше три или четири убийства годишно. Мейкрафт отказваше да приеме възможността да съществува още един сериен убиец в Лондон и то по-изобретателен от него.

Карвър знаеше, че Мейкрафт греши. За него бе ясно като бял ден, че убийствата със зелените кабарчета не бяха работа на Кърпеното лице. Това поставяше на дневен ред два въпроса: Защо така ожесточено защитаваше тезата си, без да вземе предвид доказателствата, и кой наистина извършваше убийствата със зелените кабарчета?