Крис Удинг
Обсебването на Елейзабел Крей (20)

ГЛАВА 20
Знамения
Нощната кобила
Първи ден от мрака

Катастрофата бавно връхлетя Лондон.

С настъпването на сутринта по мръсните улици се изливаха реки от дъжд. Всичко наоколо изглеждаше мрачно и пропито от влага. Както винаги хората станаха. Ватманите, лекарите на кифлички, обущарите и адвокатите. Хората на нощта се оттегляха, за да си почиват — проститутките, комарджиите и собствениците на бърлогите за опиум в Докландс. Едната смяна приключваше, застъпена от следващата. Градът пулсираше с обичайния си ритъм, без да има и представа за ужаса, който бе надвиснал над него. Само по-невинните и чувствителните предусещаха, че нещо се случваше. Из целия Лондон се носеше ревът на бебетата. Гледачите на ръце и гадателите — разбира се онези, които бяха истински — затваряха магазините си и се криеха по домовете си. Кучетата виеха, котките мяукаха, а хората коментираха колко странно бе, че шумът от животните се чуваше в далечината дори от центъра.

Хората в Маргейт забелязаха първи. От запад на изток духаше вятър, който отнасяше дъждовните капки настрани. Но защо тогава гъстият черен облак се движеше на запад — срещу вятъра — към Лондон? Подобни наблюдения бяха направени и на север и на юг, където облаците се движеха перпендикулярно на вятъра, пълзейки бавно по посока към столицата.

Бурята се разрази на обяд. Дъждът стана два пъти по-силен, а над града се посипаха светкавици, които разкъсваха небето на хиляди парчета. Пороят бе толкова силен, че облаците отгоре не се виждаха и малко хора успяха да забележат как гъстата сива маса, надвиснала над тях, започна бавно да приема формата на кръг.

Обхватът на този феномен бе толкова невероятен, че можеше да бъде оценен единствено от голяма височина. Ако хората можеха да издигнат балон с горещ въздух сред стратосферата, по-високо, отколкото някой някога бе стигал, и погледнеха надолу, щяха да станат свидетели на невиждана до този момент гледка. Британските острови бяха покрити с облак, което бе обичайно за този период от годината, но поведението му бе странно. Сякаш Лондон засмукваше този облак в голяма спирала. Огромната облачна маса се стичаше надолу като вода в канал. Лондон се намираше в центъра на гигантски облак. Окото на урагана.

До този момент единствено най-невежите или онези, които до последно отричаха непознатото, не усещаха неспокойствието и спотаения ужас, обхванали всички. В душите им нашепваше един първичен глас, който им казваше, че се случва нещо противоестествено, което ги караше да изтръпват, а ръцете им трепереха неудържимо. Само жените говореха помежду си и обсъждаха страховете си, мъжете таяха всичко в себе си. Но това бе естественият ход на нещата.

Газените лампи бяха запалени в четири часа, толкова непрогледен бе мракът. Приглушената им светлина се отразяваше по контурите на гонещите се потоци по улиците. До шест часа хората започнаха да забелязват червеникавата светлина, прокрадваща се по небето. Най-ярка бе на юг — над Темза, но дъждът все още бе твърде силен, за да се види нещо.

Малко преди осем часа дъждът намаля и спря и точно тогава жителите на Лондон видяха, че страховете им имат основание: Там, надвиснал над Стария квартал, бе центърът на спираловиден облак, който се простираше над цялата земя, а в ядрото му, в небето пулсираше нещо тъмночервено. Като бавен водовъртеж от кръв той се въртеше наоколо с гръм и трясък и хвърляше светкавици към срутените от бомбите улици.

Зад облаците се спусна тъмнината, превръщайки мрачния ден в непрогледна нощ. Над улиците падна мъгла. А с нея наизлязоха и вештиците.

Идваха изпод земята, пробивайки си път през заключените врати на гарите. Пресякоха Темза. Внезапно мостовете останаха беззащитни пред набезите им и портите зейнаха отворени. Те преминаваха като духове през бариерите, излизаха от сенките, минаваха под вратите. Придвижваха се, почти невидими. Вълците бродеха заедно с тях. Постепенно тихо се прокраднаха и до северната част на Лондон и се настаниха там като зараза, намирайки нови дупки, които да обитават и нови улици, по които да бродят. Както и нови животи, които да отнемат.

Всичко стана постепенно. Първите жертви бяха районите, близо до Темза. Вештиците се придвижваха ловко, всички със своите намерения и подбуди. Може би около двеста души бяха засегнати в онази първа нощ, но никой нямаше ни най-малка представа за коварното нашествие, промъкващо се под первазите на прозорците му, докато вече не бе твърде късно. Твърде късно.

В своето легло в Челси лежеше съпругата на автора на реклами Кларис Бенбъри. Тя се събуди с писък при вида на мъжа си, който се бе издигнал над собственото ги легло заедно с чаршафите. Щом чаршафите паднаха на земята, тя с ужас забеляза, че очите му бяха затворени и той спеше дълбоко. Жената изпищя отново и тогава забеляза нещото, спотайващо се в сенките в ъгъла на стаята, видимо само за сънените очи. Гола, извита, стара вештица със заплетена коса, разпръсната по извитото й тяло, на четири крака с копита и дълга опашка зад нея. Сърцето на Кларис беше слабо по рождение, но сега спря напълно при гледката на Нощната Кобила, която отне съпруга й. Тя въздъхна и се просна назад, сякаш заспа отново. Не видя как съпругът й продължи да се издига към тавана, докато не бе погълнат от сенките горе. Беше й спестена и гледката на малките капчици кръв, които се плиснаха по леглата, оцветявайки белите чаршафи с червени цветчета.

Гробището „Степни“ представляваше обрасло с трева място, осеяно с надгробни и паметни плочи на жертвите от Унищожението. Гъстата мъгла, обхванала целия град, тук бе съвсем рядка заради някаква особеност на терена. Корбис Талоу, крадец по гробовете с нелоша репутация, се намираше по средата на процеса на изнамиране на свеж труп, нужен за опитите на един особено амбициозен лекар, когато мина край гроба на Китамина Форест, дъщерята на млад аристократ, която се бе разболяла от детски паралич и бе починала на осемгодишна възраст. Луната светеше над него. Дори за познавачите на вештиците фактът, че гастите предпочитаха да се крият в детски гробове, не бе много известен, а Корбис никога не бе чувал за гаст, затова продължи напред. Скоро сянката му бе нападната от вештицата и той умря.

Бароу Смит, чието истинско име бе Борис Дункел, имигрант от германските земи, не смяташе живота в Лондон за лесен. От опит бе научил, че трябваше да прикрива акцента си, тъй като лондончани не можеха да понасят хората като него след Унищожението. Живееше под друго име, за да предотврати честите побои, на които ставаше жертва в годините след бомбардирането на града. Сега горчиво мразеше града, където бе дошъл преди петнадесет години. Той постепенно го бе сринал, отнемайки първо достойнството му, после работата му като секретар на един адвокат от улица „Бонд“, а после и дома му. Петнадесет години и какво му бе останало сега, какво имаше? Само себе си — човек, облечен с дрипи, бродещ сред копторите на недоразвитите райони на Поплър, неспособен да спи, защото ужасният студ вледеняваше ставите му. Затова той вървеше без посока. В краката му се виеше мъгла, но в сърцето му все още бе жива надеждата, че тук някъде, сред това влажно и запуснато място го чакаше отдавна напусналият го късмет, който щеше да го накара да се почувства отново като човек.

Той не бе видял странния феномен над Стария квартал, тъй като бе прекарал следобеда, сгушен в една уличка, криейки се от дъжда. Беше решил да се поразходи едва след падането на мъглата.

Кучешкото скимтене прозвуча странно сред призрачната пустош наоколо. Борис се спря и се заслуша. Ето го отново. Жалостивото скимтене на някое окаяно същество, молещо за нещо. Борис се огледа и едва успя да забележи място, където земята бе вдлъбната и бе оформила малка дупка в земята, придържана от корените на едно близко дърво. След третото изскимтяване той разбра, че кучето е в дупката.

Имаше времена, когато той можеше да си представи как намира ранено куче, грижи се за него, докато оздравее и така има до себе си другар, който да внесе лъч светлина в безрадостния му живот на улицата. Но тази мисъл отдавна се бе изпарила. Затова той не можа да открие причината, поради която тръгна към дупката, освен, че усети странен копнеж по това, което бе вътре в нея каквото и да бе то.

— Ела, момче — каза той с прекрасно лондонско произношение. — Хайде да те измъкнем! Къде си се скрил?

Той клекна пред дупката. Оттам просветнаха очи. Скимтенето премина в ръмжене и Борис разбра, че каквото и да бе нещото, издаващо този звук, със сигурност не бе куче, а тази грешка му коства целия му лишен от смисъл живот.

Джимли Потър, изкусен джебчия на дванадесет години, работеше на улицата под покровителството на Пит Ножа. Той се гърчеше в съня си на леглото си в един празен склад, заедно с още шест момчета, които заедно съставляваха бандата на Пит. Животът им никак не бе лош. Крадяха чужди портмонета, запазваха си няколко пенса и даваха останалото на стария Пит. Като се изключеше рискът от обесване, останалото бе доста доходоносно.

Сега той сънуваше точно примката на бесилото, стърчащо самотно сред йоркширската пустош, която се поклащаше леко на вятъра. Той често сънуваше този сън, но никога не го помнеше, както нямаше да запомни и този, който сам по себе си бе доста забележителен заради новия елемент в него. До бесилката стоеше малко дете, малко момиченце с черна погребална рокля и черно наметало с качулка, леко килната назад. Той виждаше, че по главата й няма коса. В началото бе забила поглед в земята, но щом вдигна очи, видя, че ирисите й бяха кръвясали, а лицето й бе студено като гроб.

Джимли се събуди, както обикновено, на сутринта, протегна се и стана, за да закуси. Едва по-късно същия ден той усети първите признаци на Червената треска.

Франи Бест, проститутка и майка, живееше на горния етаж на двуетажна къща. Къщата бе като малко островче в центъра на гъсто застроените задни улици. Собствеността бе придобита благодарение на един особено благодарен клиент, който също така й бе хазяин и живееше на долния етаж заедно с жена си. Той бе натрупал състояние от безскрупулни сделки сред развиващите се райони на Лондон чрез незаконна собственост, за да изкарва пари. Мъжът спеше непробудно на долния етаж, а на горния Франи не знаеше какво да прави. Вече двадесет минути тя наблюдаваше вештицата, която обикаляше къщата, чуваше тихото скърцане на стъпките й, виждаше как се движеше тромаво и бавно с голям светещ кръгъл камък в големите си ръце. Вече бе спирала три пъти и бе оставяла камък на земята, всеки път до един от ъглите на къщата; три пъти бе изчезвала и се бе връщала с нов камък. Представляваше високо, тъжно, ужасно нещо, познато на посветените като дейлдегаст. Беше приело формата на кльощав дрипав човек, с наведена глава и превити рамене, докато носеше товара си. Движеше се като сомнамбул през мъглата, обикаляше около къщата и ако Франи бе достатъчно прозорлива, щеше да открие, че всеки път я обикаляше три пъти, преди да постави камъка на земята.

Когато се доближи до четвъртия ъгъл след третата си обиколка, тя се паникьоса. Втурна се в стаята на двегодишната си дъщеря, взе я и побягна. Слезе по стълбите. Детето бе започнало да плаче в прегръдките й. Излезе навън, тъй като страхът й от вештицата не бе толкова голям, колкото страхът да остане в тази къща, когато и четвъртият камък бъде поставен на мястото си.

Дейлдегастът сложи и последния камък в последния ъгъл и изчезна. Само след секунди къщата изскърца и се срина със земята, заравяйки хазяина и жена му под купчината блестящи камъни, които постепенно угаснаха и отново посивяха.

Големият стоманолеярен завод във Фулъм никога не спеше и ковачниците му никога не изстиваха. Разтопеният метал в огромните казани цвърчеше като лава и съскаше, когато го изсипваха по продълговатите улеи и го насочваха към гигантските форми за отливки. Мъжете носеха само потници, каски и груби панталони, пропити от мръсотия. Тъмнината бе прорязвана от ярките пещи, но наоколо бе толкова горещо, че телата на работниците постоянно бяха обляни в пот. По стените играеха продълговатите сенки на чукове, които се вдигаха и се стоварваха обратно надолу, на големите вериги и съдовете, тракащи по поточните линии.

Из цялата фабрика бе плъзнала мълвата за злото, настанило се над Стария квартал, но работниците бяха твърди хора и не се отдаваха на празни приказки, затова разговорите приключваха бързо. Докато ковачниците бяха горещи и профсъюзът им пазеше гърба от бизнесмените, които искаха да вземат работата на едни и да орежат надниците на други, те бяха доволни, което бе почти цялото щастие, на което се радваха повечето от тях.

Минаваше три часа, когато Бъртлин Крийл се приближи до един от надзирателите с тревожно изражение на лицето. Той бе дундест и плешив, но имаше огромни ръце, както и останалите в леярната.

— Какво има, Бърт? — попита го надзирателят, без да откъсва очи от бръмбара, който пълзеше в краката му. Той го смачка с ботуша си. — Е?

— Казанът с разтопения метал, Еймън.

— Какво за него?

— Ако бях на ваше място, щях да дойда да го погледна. Няма да повярвате.

Еймън изстърга остатъка от бръмбара от обувката си и тръгна, накъдето го поведе Бърт. През мрака и работниците, той стигна до мястото, където висеше гигантският казан, като някакво изображение на огнено божество. Представляваше казан от черна сплав, с гърло като кана и с висящи около него вериги. Пред него имаше няколко улея, които очакваха да се наклони, за да ги напълни и да отведат разтопения метал до формите за отливки. Те изкачиха паянтовите стъпала до върха, където горещината бе непоносима. Бърт посочи вътре.

Еймън се напрегна, за да види. Първото, което видя, бяха многобройните черни островчета от нечистотии, които бяха изплували на повърхността на пещта, но тогава нещо вътре се размърда и погледът му бе привлечен от него.

— Виждате ли го? — попита Бърт.

— Наистина виждам нещо — отвърна Еймън. — Предполагам, че е… Майчице! Видя ли това?

— Естествено, че го видях — каза Бърт. — Благословеното нещо се мърда там от около пет минути.

Еймън го загледа още по-съсредоточено. Наоколо се бяха събрали още работници, които очакваха да видят реакцията му. За известно време той го гледаше, без да продума. Беше като неясно черно петно, невъзможно да бъде разпознато, но по начина, по който плуваше, му се стори, че бе видра или тюлен. В разтопен метал с температура няколкостотин градуса. Но това бе невъзможно!

— Момчетата мислят, че е саламандър, Еймън — каза Бърт.

— Какво е саламандър? — поинтересува се той.

— Нещо, което живее в огън. Нагорещяват се дотолкова, че като излязат, се пукат като гореща чаша в ледена вода.

— И после? — полюбопитства Еймън.

— Никой не е оживял, за да разкаже — отговори Бърт.

Еймън зацъка.

— По-добре им кажи, че няма такова нещо като саламандър. Пригответе формите, изсипете метала и извадете проклетото нещо оттам. Чувате ли?

— Дадено — отвърна Бърт, доволен, че някой им бе казал как да постъпят.

В пет часа стоманолеярният завод във Фулъм избухна в пламъци, изпращайки горящи частици чак до Челси, Батърси и Хамърсмит. Те причиниха пожари, които горяха гладно чак до зори.

До сутринта всички бяха наясно, че онова, което се готвеше в Стария квартал, бе избухнало и се бе разпространило. Ако, разбира се, можеше да се нарече сутрин, защото небето бе покрито от гъст слой облаци, които пречеха и на най-напористите слънчеви лъчи да си проправят път през тях. Наоколо цареше здрач. От обхванатите от пожари части на града се вдигаше пушек, а над терасите и парковете все още играеха огнени езици. Денят не осигури почивка от вештиците. От хората, които бяха тръгнали по улиците към работните си места, малко се завърнаха. Глутници вълци нападаха колите. Работниците във фабриките бяха изпаднали в паника от спотайващите се в гредите над тях неща. Децата, които бяха пропищели от това, че имаше нещо под леглата им, на сутринта бяха изчезнали, а на възглавниците бяха оставени само техните кукли. Червената треска се разпространяваше светкавично, все повече хора забелязваха червените ивици по напуканото си тяло, пръсналите се капиляри образуваха ужасяващ пъзел по телата им. Тя засягаше хората без видима логика — не бе заразна в традиционния смисъл на думата и все пак за една нощ бе покосила повече хора, отколкото предната седмица.

Хората се криеха или се заключваха в къщите си, или напускаха града колкото можеха по-бързо. Някои успяха, но повечето — не. Шофьорите, които се опитваха да намерят пътя, се губеха и след дълго лутане се намираха обратно в центъра на града. Други заплащаха с цената на живота си да узнаят, че по улиците на Лондон бродеха невъобразими неща.

Това бе първата нощ и първият мрачен ден. Щом здрачът започна да отстъпва отново на непрогледната тъма, без изобщо да е ставало истински светло, Лондон затрепери в очакване на следващата нощ.