Крис Удинг
Обсебването на Елейзабел Крей (22)

ГЛАВА 22
Вештицата в Елейзабел Крей
Свещеният таласъм
Куклите виждат кой дърпа конците

Разполагаха с много малко време и може би най-трудната част бе чакането. Веднъж взели решение да тръгнат, никой нямаше желание да отлага. Страховитото очакване бе почти непоносимо. Но Кейтлин, Карвър и момчето-дявол настояваха да поемат на път на свечеряване. Кейтлин бе посочила практическа причина: нуждаеха се от време, за да приготвят нови нишки с талисмани, тъй като сутрешните битки ги бяха оставили почти без оръжия. Джак, от своя страна, по своя отнесен и досаден начин, им каза, че камъните изискват нощно пътуване. Карвър пък настоя, че това бе „по-логично“, без да обясни защо.

Всъщност се нуждаеха от сън. Всички бяха достигнали предела на силите си. По принцип ловците и просяците бяха нощни птици, но повечето не си бяха доспали, тъй като през последните дни това бе почти невъзможно. Трябваше да бъдат максимално бдителни и подготвени, за да имат някакъв шанс там горе.

Спаха в покоите на Крот, които се охраняваха. Имаше няколко стаи, достатъчни, за да подслонят всички тях. Самият Крот отказа да заспи. Той прие съветите на своите другари, но докато територията му беше обсадена, не бе в състояние да мигне. Той отново се хвърли в боевете и когато привечер се завърна, изглеждаше напълно съсипан. Кейтлин предложи да остане, но той и момчето-дявол не искаха и да чуят.

— Живея сред бойно поле, мис Бенет — обясни й Крот и се засмя. Усмивката му изглеждаше гротескно заради белега, който тръгваше от устата и стигаше до набраздената му буза. — Минал съм през много повече отколкото тези същества могат да ми причинят.

Таниел и Кейтлин бяха прекарали по-голямата част от деня с момчето-дявол в неговото светилище, където извършваха Ритуал подир Ритуал. Спяха само ако усетеха, че са твърде изморени, за да продължат. Работата бе изтощителна, но бяха на път да се отправят към ядрото на владенията на вештиците и имаха нужда от всякакъв вид оръжия. По ножовете бяха изрисувани Стражи, вдяваха се нишки с талисмани, изработваха се амулети и контраагенти. Барут, сяра, куршуми и остриета, арсеналът им се основаваше на суеверия, митове и легенди. Момчето-дявол им осигури онова, от което имаха нужда и им предложи предмети от собствената си колекция. Ямайски стрелички с перца срещу джъмбита, гри-гри от Ню Орлиънс за отблъскване на ходещите мъртви, миниатюрни канадски горски идоли за уендигоуи. Нямаше как да предвидят всичко, а и не можеха да носят толкова много неща. Оставаше им само да се надяват, че това щеше да им бъде достатъчно.

През това време Елейзабел четеше. Джак й бе предоставил том с прости Стражи и й бе възложил да ги изучи. Ако спомените на Тач още дремеха в нея, просто трябваше да бъдат пробудени. Елейзабел четеше, очите й се премрежваха от мистериозните и смущаващи фигури, начертани с червено мастило на страниците. Всяка форма, която бе видяла, се бе загнездила в съзнанието й. Тя изучи тридесет от най-основните Стражи през този ден, но това бяха тридесет Стражи, за които бе сигурна, че ще подействат.

Какво е сторила тя с мен? — помисли си Елейзабел. Какво трябва да правя с всичко това? Елейзабел бе придобила огромна мощ буквално за една нощ и това коренно я бе променило. Бе свикнала с необичайните и въображаемите неща, които се случваха в приказките, но в този случай в ръцете й бяха оставени огромни възможности. Тя бе ужасена. Вече бе видяла Стражи, които причиняват болка, липса на ориентация, смърт. И всички те бяха изникнали в съзнанието й съвсем неочаквано, веднага щом погледът й бе попаднал на картинките. Чудеше се какво ли щеше да стане, ако прекараше месец или година в изучаване на занаята на вештиците.

Сега аз съм вештица, каза си тя, но тази мисъл я накара да се разплаче.

Всички те успяха да наваксат по няколко часа сън, повалени от умората. Арманд, който нямаше нужда да почива, бе с господаря Крот. Единствено Карвър спа непробудно през целия ден като новородено. Отвън Кривите улици рухваха под напора на вештиците бавно, но сигурно. После падна нощта.

Бурята се разрази от надвисналите над града черни облаци със страшна сила. Дъждът се изсипваше като из ведро, ревяха гръмотевици, които раздираха небето на хиляди парчета. Наоколо избухваха пожари, но в същия момент водната стихия ги изгасяше. Огнените езици, които се бяха разпространили из целия Лондон, оставяха след себе си черни петна, широки километри, както и остатъци от сгради, пометени от пороя, заедно с телата на мъртвите им обитатели.

В края на Кривите улици се намираше разкривена църквичка от камък, осеяна с високи готически сводове. Саждите от горелия наблизо пожар бяха почернили фасадата й, но пречистващият дъжд постепенно измиваше покритите с изкусни фигури стъкла. Високите й порти бяха заключени, тъй като в последните дванадесетина години не бе обитавана — откакто Кривите улици я бяха включили в територията си и я бяха присвоили. Това бе най-западната точка от владенията на господаря Крот.

Вътре, както обикновено, бродеше Свещеният таласъм, влачейки се между внушителните колони в обителта, през олтара до апсидата. Кръщелната купа бе отдавна пресъхнала, а олтарът — изоставен. Отгоре на вериги висеше дървено разпятие. Една от тях бе скъсана и сега то бе килнато настрани. Очите на Иисус наблюдаваха поквареното нещо, което се мъкнеше покрай църковните пейки.

Това същество се смяташе за живо, въпреки че беше просто сянка, дух на таласъм. Бе видимо за човешките очи само там, където светлината попадаше директно върху него; навсякъде другаде бе невидимо и се мержелееше… сякаш изобщо го нямаше. Но някъде вътре в онова, което вярваше, че бе негово съзнание, то се смяташе за пазител на църквата, защитник на камъните и бродеше из нея по цяла нощ. Преди бе отнемало живота на минувачи, но онези, които бяха успели да се измъкнат, предупреждаваха останалите. И така през последните шест години никой не се бе отбивал тук. До тази вечер.

Отместването на каменната плоча върху отвора на пода на криптата не бе никак лесно. Вероятно някога това бе служило за таен изход на свещениците, подложени на религиозното преследване, което бе прогонило британците в Америка. Оттогава проходът бе станал част от гъстата мрежа от тунели и улички, възникнали след Унищожението, полуразкрити и полуизградени от просяците, наричащи Кривите улици свой дом. Но до този момент не им се бе налагало да го използват. Таниел напрегна всички сили, за да придържа каменната плоча нагоре. Под нея, на пода на тихата, празна и запусната мрачна крипта, се разкри петно светлина. Той вдигна лампата си. Нежеланата светлина измести мрака и обля каменните рафтове, первази, напукани ковчези и въргалящите се наоколо паяци.

Той се огледа внимателно, преди да се промъкне през тесния тунел. След него тръгна Кейтлин, а после и Елейзабел, Крот и останалите. Последен мина Арманд, чиято масивна фигура едва премина оттам. При проникването им вътре всички запалиха лампите си, осветявайки цялата крипта.

Бяха заобиколени от острата миризма на мухъл и разложение, пропита в самите стени. Подът бе покрит от няколко правоъгълни камъка, чиито надписи бяха заличени от времето. Под тях имаше кости, които отдавна се бяха превърнали в прах. Отвсякъде ги заобикаляше едно особено усещане за трескаво движение — плъховете, паяците и бръмбарите се бяха втурнали към мрачните ъгли, подгонени от светлината. Таванът бе нисък и сякаш ги притискаше между редиците от ковчези от всички страни.

По лицето на Арманд бе изписан детински страх, той бе истински ужасен. Леко простена. Таниел не го погледна. Той насочи светлината на лампата си към мястото, откъдето нагоре водеше тясно, ронещо се стълбище.

— Внимавайте — каза им той.

— Бас държа, че копеленцето е някъде тук — обади се Крот.

Те знаеха за Свещения таласъм. Почти всички от Кривите улици бяха чували за него; някои дори го харесваха. Никога не се бе наложило да правят каквото и да било срещу това същество. В края на краищата това бе просто една стара църква. Защо да не си я обитава?

Но сега трябваше да се изправят срещу пазителя на църквата. Просто се налагаше. Продълговатият тунел, водещ на север, откъсваше километър нагъсто разположени и опасни улици, но от другата страна беше спасението.

— По-добре дяволът — бе казала Кейтлин.

— Запали го! — нареди Таниел. Кейтлин извади горелка с тамян — деликатна златиста сфера, висяща на три тънки верижки. Карвър стори същото и запали веществото под тамяна на прах. Арманд продължаваше да хленчи. От сферите започна да излиза пушек. И двамата започнаха да ги люлеят като махало. Мирисът се разнесе навсякъде около тях. Ухаеше на суха пръст и бе леко кисел.

— Това ли ще ни спаси от Свещения таласъм? — попита скептично Крот, шептейки сред тишината на криптата.

— Таласъмите го мразят — заяви Таниел самоуверено. — Прах от лилии, трева, суха пръст, смесени с тамян. Миризма на погребение. — Той погледна към Кейтлин, която с кимване го успокои, че вече горяха както трябваше. — Просто трябва да им припомниш, че са мъртви.

— Никога не съм си представял, че нещо толкова малко е в състояние да победи вештица — каза Крот. — Не са толкова страшни.

Таниел го погледна строго.

— Но не бих искал да споменавам броя на убитите от таласъми ловци, преди да бъде открит този — каза той.

Изкачиха се по тясното каменно стълбище и отвориха вратата, която водеше към ризницата. Тя бе малка. Тук свещениците се бяха подготвяли за литургия, но сега вътре нямаше нищо, тъй като при изоставянето на църквата, тя също бе изпразнена. Имаше само пейка и мивка. Беше мрачно, както и в цялата крипта, нямаше прозорци, през които да влиза светлина. Те минаха внимателно оттам и Кейтлин бутна вратата, която водеше към същинската част на църквата.

Бяха посрещнати от тишината на обителта. Наоколо се издигаха колони, а отгоре имаше балкон. Самата църква не бе толкова мрачна, колкото предните помещения. Вътре отекваха ехото и грохотът на бурята. Светлината отвън проникваше, пречупена през стъклената мозайка на високите прозорци, и обливаше дрехите на светците и крилете на ангелите. Дървените пейки бяха обгърнати от сенки, а големият, изработен от дърво Христос се взираше напред, килнат на една страна.

— Къде е? — прошепна Елейзабел.

— Близо — отвърнаха Таниел и Кейтлин едновременно, доверявайки се на усещането си.

— Продължавайте — посъветва ги Крот.

Арманд, значително по-щастлив от това, че се бяха измъкнали от криптата и отдалечили от труповете, вече се хилеше с глуповатия си смях. Пристъпваха бавно сред обителта, отдясно се намираха пейките, а те вървяха към двойната врата в северния край на църквата. Таниел усети как кожата на врата му настръхна. Той търсеше с поглед сянката, спотайваща се някъде сред запустелия метох.

— Ето го нашият таласъм — каза Крот и посочи.

И те зърнаха прегърбената му фигура на централната пътека. Светлината от лампите им осветяваше лявата страна на тялото му в прозрачно бяло. Беше покрит с парцали и дрипи, от раздърпания му ръкав се подаваше кокалестата му ръка. През очната кухина се виждаше и половината от яйцевидната му глава. Устните му бяха напълно съсухрени. Бяха се разтеглили в злобна усмивка под смачкания му нос и взиращите се в нищото празни очи. Наполовина труп, наполовина скелет, той не бе нито едно от двете. Сякаш осветената част от фигурата му се рееше във въздуха.

Като че ли не ги беше забелязал. По-скоро се влачеше бавно и гледаше напред, вместо наляво, където се намираха те.

— Знае ли, че сме тук? — попита Елейзабел.

— Знае — отговори Таниел. — Не се заблуждавайте. Продължавайте напред. Бавно. Може да ни пусне, ако не го обезпокоим с нищо. — Те го послушаха, но не смееха да отделят очите си от него. Бе едва на около пет метра от тях, делеше ги разстояние от една пейка.

Никой не се бе качвал над земята от доста време насам и въпреки дъжда те не подозираха за вилнеещата навън буря, докато тя самата не напомни за себе си посредством заслепяваща светкавица и оглушителен гръм. Арманд извика, а Елейзабел приклекна. Крот прокълна.

— Изчезна! — каза той. И наистина, Свещеният таласъм, осветен от светкавицата, бе изчезнал.

Светлината се изпари. Те останаха сами сред пустата църква. Въздухът бе зареден с напрежение. Врагът им бе доста опасен, когато го виждаха, а сега, когато нямаха и представа къде се намираше, бе още по-лошо.

— Тамянът е в нас — заяви Таниел. — Продължаваме напред.

Кейтлин вдигна нагоре своята горелка с тамян и я разклати още по-интензивно. Миризмата ги обгърна отвсякъде. Карвър стори същото и другите се приближиха до него. Бяха изминали около половината разстояние до целта си.

Кейтлин обмисляше възможността да пробягат останалите метри, но точно тогава тишината бе прорязана от остър вик. Скрит зад една от колоните, Свещеният таласъм скочи към тях в опит да впие ноктите си в Елейзабел. Тя изпищя и се хвърли към стената, таласъмът обаче бе отблъснат от миризмата на тамян. Крот инстинктивно започна да стреля с пистолета си към разлагащото се нещо. Съществото вече се отдръпваше със съскане и изстрелът на Крот премина през него и високото стъкло на църквата. Стъклото се пръсна и се изсипа на земята под формата на цветен дъжд от стъкълца, съсипано от неуспешния изстрел.

Таласъмът изписка, ужасен от повредата на дома му. Звукът ги проряза като нож и те се свиха от уплаха, когато създанието обърна единственото си око към Крот. Скочи отново напред и впи ноктите си в гърдите у и се пресегна за сърцето му като че беше ябълка в кошница. Господарят на просяците изрева по-силно, отколкото някой можеше да си представи. Белязаният мъж, кален в битките, изпита огромна болка. Но тогава към него се втурна Таниел и прокара нишка с талисмани през отвратителното същество. Навън отново присветна и последвалата гръмотевица бе оглушителна. До ушите им достигна единствено строполяването на нишката на земята и отдалечаващият се рев на таласъма, който най-сетне бе отстъпил. Внезапно всички започнаха да крещят. Крот се бе строполил в ръцете на Арманд и още викаше, Елейзабел крещеше истерично, Арманд просто цивреше, Карвър и Таниел раздаваха заповеди за действие, Кейтлин също. Единствено момчето-дявол стоеше неподвижно.

— Отдръпнете се! — нареди Кейтлин с висок глас. — Остави го долу, Арманд! Отдръпнете се — всички!

Крот приличаше на ранен заек, в очите му се четеше лудост и се мяташе във всички посоки. Вече нямаше дъх и бе престанал да крещи. Вместо това се задъхваше, борейки се да си поеме въздух. Арманд го постави на пода. Кейтлин бутна Карвър настрани. Той се опитваше да овладее ситуацията по собствения си полицейски начин, въпреки че не знаеше как точно до постъпи. Тя разкъса ризата на Крот, докато Арманд коленичи до главата му и я вдигна — изключително разумна постъпка.

— Но защо тамянът не подейства? — настоя да разбере Карвър.

— Този глупчо го ядоса — обясни Кейтлин, притискайки ръка към гърдите на Крот. Той бе посивял на мястото, където го бе докоснал таласъмът. Тя протегна ръка и се подготви да каже нещо, но Таниел я бе изпреварил и вече й подаваше златистата сфера с тамян. Тя я обърна на ръката си и изсипа тлеещата пепел в нея. Хвърли сферата настрани, преди енергично да втрие пепелта в гърдите на Крот. Той все още се бореше да си поеме въздух, извиваше се и кашляше.

— Не би трябвало да е… — започна Таниел.

— Сега е времето на вештиците — заяви момчето-дявол Джак. — Много по-могъщи са отпреди. — Той пристъпи към нишката с талисманите и я вдигна, без да обръща внимание на господаря. Разгледа я внимателно. Двама от Стражите пушеха, тъй като се бяха подпалили и изгоряли при контакта си с таласъма. — Сега знаем как ще се справим с тях следващия път — каза той и подаде нишката на Таниел.

Последва тупване. Кейтлин съедини двата си юмрука и ги стовари върху гърдите на Крот. Господарят на просяците се закашля и се задъха, след което падна назад. Дишаше тежко. Кейтлин въздъхна и погледна през рамо.

— Ще живее. Поне засега, но трябва да бъде лекуван. Необходим е подходящ за случая Ритуал. Можеш да го върнеш обратно, момче-дявол. Можеш да изпълниш…

— Не — задъха се Джак. — Това не е начинът. Отиваме, накъдето камъните ни посочиха.

— Заповядвам да го върнеш обратно! — викна Кейтлин.

Безизразните, зашити очи на момчето-дявол не помръднаха.

— Камъните ми казаха как ще свърши това. Ако направим всичко както трябва, ще имаме успех. Но ако се отклоним от модела, линията на бъдещето ще се промени. Няма да рискувам да изгубим целия свят заради Крот.

— Другите камъни, онези, за които каза, че нямат собствено значение, те са ти посочили разни неща, нали? — настоя Таниел.

— Казаха ми кой ще оживее и кой ще умре, както и къде ще стане това — отвърна Джак. — А в един от случаите ми съобщиха и за начина.

— Не можеш да скриеш това от нас! — каза Таниел.

— Така трябва — заяви Джак с гърления си глас. — Необходимо е, защото ако променим нещо, то неизбежно ще промени и останалите събития. Мога да спася живота на един от вас, а и той самият след това ще умре така или иначе и ще се провалим! — Той изръмжа при последната дума, което накара Елейзабел да подскочи. — Пред нас има път. Странно е, не мислите ли, че детектив Карвър предложи същия план на действие? Една сила, по-висша от нас, ни насочва в борбата срещу вештиците. Няма връщане назад.

— Няма никаква висша сила, момче-дявол! — каза Таниел ядосано. Той се изправи на крака. — А аз няма да стана пионка в ничии ръце — нито на някой човек, нито на вештица, нито пък на каквото и да е създание.

— Не говоря за никакво създание — каза Джак. — Говоря за силата, създала физиката на Вселената, силата, която кара времето да тече бавно напред, а не нещата да се случват изведнъж, силата, която движи планетите. Нейните оръжия са съвпадението, невероятното, случващото се. Тя е там, когато един човек спира, за да вдигне монета, изпусната от друг човек десет дни преди това, и неговата бъдеща съпруга се блъска в него, а след петстотин години тяхното поколение управлява половината свят. Там е и когато случаен коментар кара ученият да се замисли: „Ами ако…“, а десет години след това открива лек за покосяващата всичко наред чума. Тази сила е толкова могъща и всеобхватна, че онова, което наричаме хаос е просто малка част от нейния ред, който е толкова голям, че не може да се види. Няма име, макар да се нарича от хората по определен начин — съдба и предопределеност. Но тя е това, което е… редът. Ние може и да избираме собствени пътеки, но редът винаги е пред нас. Това е път. Това е пътят.

Карвър се обади пръв.

— Кой си ти, момче-дявол?

— Аз съм просто инструмент, също като Елейзабел — отвърна той. — Видях пътя напред и трябва да ви придружа по него. Това е редът. Вдигнете господаря Крот. Той все още няма да умре.

Арманд вдигна просяка и Крот се изправи, клатушкайки се. Кожата му бе придобила сивкав оттенък, а на гръдния си кош имаше тъмно и неприятно петно. Той погледна Таниел и момчето-дявол ядосано.

— Мога да продължа — каза той. — Мога да продължа.

Думите бяха излишни. Беше им поставена задача и те се заеха с изпълнението й.