Крис Удинг
Обсебването на Елейзабел Крей (25)

ГЛАВА 25
Катедралата
Пазачи

Дворът на катедралата бе пуст. Високите огради, които я изолираха от останалата част на Стария квартал, не позволяваха и на вештиците да припарят вътре посредством Стражи, талисмани и сили отвъд човешките възможности. Вештиците виеха и издаваха смразяващи звуци от порутените улици на Камбъруел в отчаян опит да достигнат големия небесен кораб, който се бе снижил ниско долу, на около пет метра от каменния паваж. Но катедралата бе отделена от Стария квартал, за да не проникнат в нея съществата, превзели целия Лондон. Въпреки че хората от Братството знаеха как да се справят с вештиците, те все още бяха човешки същества, уязвими от гадините. Ако нещо се промъкнеше отвъд тези стени, това бе само по повелята на Братството.

Катедралата се извисяваше над тях подобно на тъмночервена планина от извивки, сводове и колони. Тя сякаш издаваше някакъв монотонен звук, който караше главата и ушите на Таниел да пулсират, докато се спускаше надолу по въжената стълба, която висеше от кабината и стигаше до двора й. Като се изключеше бъркотията отвъд оградата, звукът от двигателите на небесния кораб и непрестанният басов тътен на катедралата, в двора бе съвсем тихо и спокойно. Сякаш тук не бе валял дъжд, както в останалата част на града. Вероятно причината бе в това, че мястото се намираше в окото на бурята.

Таниел стъпи на двора и се огледа наоколо. Отдясно бе главната порта на катедралата, която имаше две крила, лакирани с черен лак, по които със злато бяха изобразени най-различни форми и символи. Наблизо Кейтлин и Карвър привързваха въжето-котва на небесния кораб към голямата летва, с която бе залостена портата. Грегор трябваше да ги изчака. Той така или иначе нямаше друг избор, защото за развързването на въжето бяха необходими двама души: един да придържа кораба да не мърда и друг да отвърже въжетата. Не можеше да напусне кораба, за да го освободи, защото той щеше да излети без него. Съдейки по разгорещените спорове по време на спускането, можеше да се каже, че той не бе съгласен на това, но най-накрая всички млъкнаха и затаиха дъх. Не знаеха какво точно му е казал Карвър, за да го накара да им сътрудничи, но след разговора им той бе пребледнял и разтреперан. Елейзабел слезе по стълбичката последна.

— Толкова е пусто — отбеляза тя. Таниел мислеше същото. — Таниел, защо няма никакви пазачи?

— Защото знаят, че няма кой да се промъкне вътре — обади се момчето-дявол. — Стражите по вратите са толкова могъщи, че нито един ловец на вештици не би могъл да ги преодолее. Самата Тач ги е нарисувала и само тя може да ги премахне.

Таниел не се замисли над думите на Джак, защото знаеше, че не бяха дошли тук, за да стоят отвън. Все трябваше да има начин да влязат.

— Но вероятно — каза Елейзабел — ако някой има представа от изкуството на Тач, ще може да отвори вратата.

Момчето-дявол се усмихна. Това бе толкова необичайно за него, че даже изглеждаше ужасно.

— Тя се учи — каза той с дрезгавия си глас.

Таниел вдигна поглед към небесния кораб над тях.

— Не можем ли да използваме бомбите на борда на това нещо? — попита той и се приближи към мястото, където бяха закачени някакви масивни предмети.

— Трябва да бъдем сигурни — каза Джак. — Трябва ни Тач. Бомбардирането на катедралата може да блокира пътя ни навътре.

Елейзабел вече се беше приближила до портата и обхождаше повърхността й с поглед.

— Не я докосвай — предупреди я момчето-дявол. — Стражите могат да те убият.

— Няма да я докосна — увери го Елейзабел и започна да чертае своя Страж във въздуха.

Таниел я наблюдаваше с леко учудено изражение на лицето. Тази нова нейна способност, подарък за сбогом от Тач, вече й се удаваше напълно. Внезапната поява на подобно нещо у някого бе в състояние да обърка и най-издръжливата психика, също като да се събудиш с нов крайник, но Елейзабел вече го бе приела. Това бе нейната сила, си бе казала тя. Нищо не можеше да я срине толкова лесно. През изминалата седмица бе преминала през неща, които не би пожелала дори на най-големия си враг, и бе останала с всичкия си. Успяваше да се приспособи към всяка ситуация, да открие ключ за всяка врата.

Той се спомни за целувката им и се усмихна сам на себе си въпреки страха. Помисли си какво ли щеше да стане с тях, когато всичко това приключи.

Елейзабел нарисува и последната черта от Стража като че ли това бе най-естественото нещо, което можеше да направи. Това бе Страж на Отрицанието, който притежаваше силата да разсее всички останали Стражи. При други обстоятелства не бе толкова лесно да бъдат премахнати Стражите на Тач. Но всеки, който бе поставил Страж, можеше да го отзове със същия успех и тъй като Елейзабел бе наследила способността си от Тач, шансовете й бяха огромни.

Тя отстъпи назад, оставяйки фигурата да се рее във въздуха пред нея.

Нищо. И после заслепяваща светкавица, която накара всички тях да прикрият очите си. Стражите на вратата блеснаха ярко и избухнаха като барут. След малко започнаха да тлеят и изчезнаха. Сега златото от символите бе потъмняло и зацапано, тъй като силата им се бе изпарила. Елейзабел погледна към Таниел и му се усмихна.

— Бас държа, че старата вештица ще съжалява за това, че някога е срещала мис Елейзабел Крей — каза Карвър ухилен. — Но сега на работа. Нямаме време.

Ритуалът napthau’es’maik бе отнел около два дни. Всеки член на Братството бе научил своята част като по вода. Необходимо бе церемонията да продължи без прекъсване, за да има успех, но четиридесет и осем часа бе твърде дълъг период от време за когото и да е, за да запази концентрацията си. Затова бдението се извършваше на смени по четири часа, като не се променяше наведнъж, а постепенно. Окултистите се оттегляха и биваха замествани съвсем плавно, така че във всеки един момент да има не по-малко от двадесетина от тях, които да осъществяват церемонията.

За успешното завършване napthau’es’maik бяха необходими повече от хиляда компонента. Правилните молитви трябваше да се произнесат в правилната последователност; за кръга на призоваване трябваше да бъде призован поотделно всеки един от сто и тринадесетте Стражи, тамянът следваше да се приготви и да се изгори в точните съотношения, всеки от участниците в церемонията трябваше да премине през ритуално пречистване всеки път, щом се присъединяваше към групата, помазването трябваше да се осъществи, преди Тач да се присъедини в самия край на церемонията, за да призове Глау Меска да слязат на земята. Имаше много неща, които да се сбъркат и само един верен начин.

— Пайк! Пайк! Къде си, проклетнико?

Тач се носеше по каменните коридори на катедралата към мястото, където спеше Пайк, и викаше. Докторът току що бе приключил с извършването на една особено сложна част от pthau’es’maik, толкова деликатна, че не можеше да я довери на никого другиго. Сега искаше да си почине.

— Да, го’жо. Какво мо’а да направя за вас? — обади се Кюриън Блейк, който стоеше от външната страна на вратата, зад която спеше Пайк.

— Махни се от пътя ми, ти, нещастен колониален пън! Казах, изчезвай! Пайк!

Високият американец измери с поглед жената, която стоеше пред него. Такава загуба, помисли си той. Красивото осемнадесетгодишно момиче, прекрасна английска роза, ако изобщо имаше такава, която бяха напълнили с бодли. Тач имаше лицето и тялото на това младо момиче, но все още изглеждаше стара. Здравите й кости пукаха, деликатните пръсти на ръцете й бяха извити от артрита, гласът й бе дрезгав като на сврака. Каква загуба само.

— Той спи, мис Тач — заяви Блейк. — Каза да не го безпокоя. — За разлика от другите членове на Братството, Блейк не удостояваше Тач с особено уважение. Докато те се прекланяха пред нея и изпълняваха всяка нейна прищявка, той не се държеше с нея по някакъв особен начин. Това я вбесяваше.

— Ти негов слуга ли си, а? Говори, казах!? Слуга?

— Докато на слугата му плащат, за да изпълнява, каквото докторът поиска от него, да.

— Пайк! — изрева тя и вратата се отвори. В нея застана самият доктор, облечен в пижама и побутващ очилата нагоре по носа си.

— О, мис Тач! Каква…

— Някой е отворил вратата на катедралата! — изпищя тя. — Усещам го. Всичките ми Стражи са разбити. Някой е проникнал вътре, глупак такъв!

На доктора му трябваше известно време, за да проумее какво му казваше старата, но това му подейства като кофа със студена вода.

— Господин Блейк! — каза той рязко. — Намери натрапниците и се отърви от тях!

— С най-голямо удоволствие — каза той и се оттегли.

— Веднага ще се облека — каза той на Тач. — Признавам си, че не очаквах някой да успее да се приближи толкова до нас, но има начини да се справим със ситуацията.

Сякаш се разхождаха по артериите на някакво огромно спящо чудовище.

Вътрешността на катедралата бе облицована със злато, черен камък и червен лак. Златно, черно и червено, червено и черно, и златно и никакъв друг цвят или нюанс сред тях. Декорирани сводове, оброчни олтари, малки червени ниши със запалени в тях черни свещи. Цветовете бяха така наситени и неизменни, че привличаха силно погледите им и ги потискаха. Толкова прекрасни, богати цветове, а в същото време агресивни, тъмни и могъщи.

— Мразя това място — прошепна Елейзабел.

— Има известен чар — обади се Кейтлин, която често носеше червено и черно и ги съчетаваше прекрасно.

— Внимателно — каза Карвър. — Може би вече са разбрали, че сме вътре. — Неговият пистолет бе зареден, както и тези на ловците.

— Знаят — прошепна момчето-дявол.

— Знаеш ли, вероятно е някакъв тип вештица, която е безформена — разсъждаваше Пайк, докато крачеше по мрачния коридор. — Те обладават живи същества. Също като крейдълджак, кучета-плъхове и така нататък.

— Глупак! Аз съм запозната с всичко, което може да се знае за вештиците — сряза го Тач.

— Но разбира се, че е така — отвърна Пайк. — Моля да приемеш най-дълбоките ми извинения. Искам да кажа, че от известно време призоваваме вештици от различни видове.

— Проста задача. Проста — каза Тач. Сега тя чу ръмжене, обърна се и погледна към Пайк със свитите си очички. — Какво беше това, а?

— Точно за това говорех — заяви докторът. — Вештиците имат нужда от тяло-приемник, за да живеят, също като теб. Един от най-старите ни членове се занимава с развъждането на особено жестоки кучета-пазачи. Ние поставяме вештици в тях. Резултатите бяха невероятни, както показаха експериментите ни.

— Хм. По-бързо, скоро идва времето за моята част от церемонията.

Пайк се спря пред една заключена и залостена врата. Там стояха двама набити мъже, които се занимаваха с усмиряване на животни. Ръмженето идваше отвътре, силно и гърлено. Докторът подаде на Тач тънка гривна от гладък метал с един-единствен Страж на нея.

— Моля те, сложи си я. Всички имаме такава. Ще възпре кучетата да те нападнат.

Тач си постави гривната и един от пазачите отключи вратата и я отвори. Реакцията бе незабавна. Ръмженето избухна в подивял лай. Звукът от спъването на веригите се примеси с този от удрянето на огромните им туловища в решетките. В стаята бе тъмно като в рог, но светлината, която проникваше вътре от коридора позволи на Тач да види двете редици с клетки и очертанията на съществата вътре.

— Удивителни са, нали? — каза Пайк. Двамата пазачи пристъпиха към клетките и освободиха кучетата-вештици.