Крис Удинг
Обсебването на Елейзабел Крей (15)

ГЛАВА 15
Момиче в беда
Таниел се бори сам
Катастрофата настъпва

Леденият дъх на лондонската нощ се виеше около уличните лампи, чиято светлина безуспешно се бореше с падналия над града непрогледен мрак. Мъглите, прокрадващи се от реката, се спотайваха някъде по улиците на Уайтчапъл. Нощта бе сравнително ясна за ноември, но това се дължеше на силния вятър от север, който бе прогонил облаците.

В града започва да се настанява злото, помисли си Елейзабел. И ти го усещаш, нали?

Последното бе насочено към Таниел, който вървеше до нея. Тя го бе хванала под ръка, а той играеше ролята на съпруг, придружаващ своята съпруга в късния нощен час, макар и леко недодялано. Непрекъснато се оглеждаше наоколо, което издаваше напрежението, което го разкъсваше отвътре. Усещаше и страх, тя го знаеше. Но действията му не бяха продиктувани изцяло от това. Също като нея той долавяше гнилото в сърцето на Лондон, канцерогенните нишки, които малко по малко заемаха трайно мястото си в метрополиса.

Но усещането не беше нещо ново — дори за хора като Таниел и нея. Той — с добре развитата си интуиция, калена с течение на годините, отдадени на преследването на вештици, а тя — заради това, че в тялото й се помещаваше духът на Тач. Всеки в града го усещаше до известна степен, въпреки че бе фино и едва незабележимо. Но то винаги бе на ръба на възприятието. Караше онези, които се разхождаха в Лондон през нощта, да ускорят темпото и да избягват погледите на минувачите от страх, че могат да осъществят контакт с този безименен враг. Едва в последните няколко дни усещането бе придобило значителна интензивност — сякаш пулсираше във всеки един камък и от цимента се лееше кръвта му.

Днес бе денят, в който момчето-дявол бе предрекло, че ще бъде извършено последното убийство със зелено кабарче, и тлеещото от дълго време усещане бе преминало в осезаемо вълнение. Въздухът носеше заряд — сякаш мощна светкавица се готвеше да преодолее разстоянието до земята, за да затвори кръга и да изпълни обещанието си.

Срещата с Карвър бе доста странна. В началото, при вида на спретнатия детектив, със зализаната му коса и поддържани мустаци Елейзабел се бе почувствала неловко. Отне й известно време, за да разбере защо. Бе едно особено чувство — сякаш появата на Карвър не бе толкова съвпадение, колкото предопределение. В него те откриха някои от липсващите частици от пъзела и изведнъж всичко се беше изяснило.

Карвър бе донесъл предмет от една от предишните жертви на убийствата със зелени кабарчета, защото познаваше методите на науката за вештиците. Знаеше къде ще бъде извършено следващото убийство, но не бе наясно кога. Джак направи Ритуал и предположи. Не можа да каже какъв бе техният враг, но щеше да нападне тази нощ в Уайтчапъл.

На това място се бяха събрали сили, много по-мощни отколкото някой можеше да си представи. Елейзабел усещаше, че срещата й с Таниел не бе просто късмет. Те се откриваха един друг, сякаш събирани от нещо друго. Таниел Фокс, Кейтлин Бенет, господарят Крот, детектив Карвър: всички събрани с една цел, за съществуването, на която не бяха и подозирали преди седмица.

— Топло ли ти е, съпруже мой? — попита тя весело в опит да придаде глътка свеж въздух на сериозния им разговор.

— Най-топло ми е от това, че ти си до мен, мила моя — отвърна й Таниел с лека усмивка и намигване.

В единадесет часа в неделя улиците на Уайтчапъл привидно изглеждаха пусти, но в действителност съвсем не бе така. Онези, които наблюдаваха заплетените и мрачни улици, бяха най-добрите в изкуството на прикриването и съзирането на невидимото. Господарят Крот и неговите хора бяха тук тази нощ. Те се сливаха със сенките пред входните врати и покривите. Сред тях бе и Карвър, който вървеше безгрижно до стройната Кейтлин Бенет. Те патрулираха в Уайтчапъл, както Таниел и Елейзабел, и пробиваха мъглата с поглед в търсене на някаква следа от нещото, което тази нощ щеше да извърши нападение и убийство. В целия Уайтчапъл бяха разпръснати около петдесет мъже и жени, чиято единствена задача бе да открият убиеца и да предотвратят убийството. Но улиците бяха много. Дали щяха да успеят?

Покрай Таниел и Елейзабел премина количка, връщаща се от доставянето на късна поръчка. Таниел, който бе нощна птица заради работата си, познаваше добре ритъма на града — как се забързваше и се забавяше дори в неделната вечер заради търговията и движението. Хората се връщаха и отиваха на гости, любовници се прокрадваха вкъщи след скандали, изискваха се услуги, сключваха се сделки. Лондон никога не спеше, просто дремеше само с едното си око.

— Какво мислиш, че са вештиците, Таниел? — попита Елейзабел. Вече бяха ходили дълго и й се щеше да се разсее.

Таниел остана равнодушен.

— Те са си просто вештици. Както котката си е котка и кучето — куче.

Елейзабел леко се нацупи.

— Да, но ние знаем защо котката е котка, а кучето — куче. Знаем откъде идват. Дарвин е обяснил това в теорията си за еволюцията. Винаги са били край нас. — Тя спря и го погледна. — Но вештиците нямат нищо общо с науката. Как съществуват в един свят, където има закони за всичко, освен за тях?

Таниел замълча.

Елейзабел усети студения вятър по кожата си и потрепери. Завиха по улица „Кроули“ и продължиха напред. Таниел вдигна ръка за поздрав при срещата им с една двойка. Скрит зад сянката на периферията на шапката си и облечен с голямото си палто, той изглеждайте като същински джентълмен.

Обикаляха вече от два часа, без да знаят какво търсят и дали щяха да се справят с него, ако го откриеха. Никой не знаеше как изглежда убиецът, защото той никога не бе изпускал жертвата си. Дори Кърпеното лице не бе успял да се прикрие дотам и няколко пъти бе забелязван, когато ножът му бе пропускал целта си.

— Сър — прозвуча един глас зад Таниел. Той се обърна и съзря дребно и бледо момиче с черна рокля. Тя бе излязла от сянката на каменното стълбище. — Сър, бихте ли ми помогнали?

Таниел погледна към Елейзабел и кимна.

— С какво можем да ти бъдем полезни?

— Преследват ме — каза момичето. Таниел усети как Елейзабел го стисна за ръката. — Поне така ми се струва.

— Но кой те преследва? — попита Елейзабел. На красивото й лице бе изписана загриженост.

— Не зная — отвърна момичето. — Не го виждам, но чувам стъпките му. А може би просто си въобразявам. — Но тя изглежда не вярваше в последното.

— Можем да те изпратим дотам, където отиваш — предложи Таниел.

— О, не бих могла, виждате ли… — Тя замълча и отклони поглед. Явно мястото, накъдето се бе отправила, трябваше да остане в тайна. Наистина бе доста опасно за момиче да се разхожда само в този късен час, дори и без постоянната заплаха от Кърпеното лице. След малко тя изглежда размисли и каза:

— Бихте ли останали тук няколко минути? — попита тя. — Ако някой ме преследва, със сигурност ще мине оттук и… сър? Добре ли сте? По лицето на Таниел бе изписана болка. Главата бе наклонена напред, сякаш се бореше със силен вятър. Усещането му за вештици бе го ударило с такава сила, че мозъкът му щеше да се пръсне от пулсиращата болка.

— Таниел? — обърна се към него Елейзабел, щом забеляза промяната.

— Може би трябва…, ами, благодаря, че ми отделихте от времето си — каза момичето и погледна нервно към Таниел. Изопнатите й нерви очевидно не можеха да понесат повече необичайни неща. — Ще тръгвам.

— Не, почакай — опита се да я спре Елейзабел, докато в същото време гледаше как Таниел започна да ровичка в палтото си. Но на момичето изглежда това му бе дошло в повече — тя си мислеше, че той ще извади нож или пистолет, затова започна стремително да се отдалечава. Елейзабел понечи да тръгне след нея, за да я задържи, но Таниел я хвана за ръката. Той извади от джоба си стъкленица с предварително подготвена сяра. Тя светеше леко заради Стража, нарисуван върху нея. Таниел я изля на земята.

Момичето вече се бе отдалечило на известно разстояние и се бе скрило зад един ъгъл, когато течността се разплиска по калдъръма. Таниел се бе окопитил след първоначалния шок от усещането в главата си. Елейзабел бе впила поглед в земята. Сярната течност се придвижваше по улеите между калдъръма, разклоняваше се и криволичеше, движена от някаква собствена сила. Пред очите й, успоредно с нарастващия й ужас, сярата започна да приема формата на нещо — на неясните, но въпреки това безпогрешни очертания на стъпка с два пръста.

— О! — възкликна тя.

Таниел побягна. Шапката му падна от главата и косата му се разроши от вятъра, докато тичаше към момичето. Това бе невъзможно, просто не можеше да бъде…

Не се обръщай назад!

Таниел насочваше мисълта си към момичето, щом сви по същата улица, по която и то. В съзнанието му се въртяха ужасяващи представи за това какво можеше да представлява това същество. Но вече знаеше, че нищо не бе в състояние да спре целеустременото му нападение. Той я видя как бягаше от него, уплашена от това, че я преследва. Смяташе, че трябва да се страхува от него. Тя хвърли ужасен поглед през рамо. Това бе третият път, в който поглеждаше през рамо, откакто бе усетила шума от стъпките зад себе си, и това бе достатъчно, то да започне да придобива форма. Не последва искра, щом нещото се разкри пред жертвата си. Не стана и постепенно — като луната, излизаща от облак. То просто бе там. В един момент го нямаше, а в следващия се бе надвесило високо над нея с огромните си нокти и метални зъби, готово да я нападне във всеки момент.

Шумът от изстрела от пистолета на Таниел прозвуча като оръдие сред тихата нощ. Съществото бе поразено и отскочи настрани в момента, когато се готвеше да забие нокти в жертвата си. Момичето изпищя и се просна на калдъръма. Търкулна се настрани и попадна в една канавка. От главата й рукнаха вадички кръв, които покриха лицето й. Роклята й също се просмука с кръв.

Съществото се олюля и хвърли изпепеляващ поглед на Таниел. Той усети как сърцето му трепна. Стоящото пред очите му създание бе немислимо. Плашилото.

Като дете, изпълнен със смесица от любопитство и погнуса, той бе наблюдавал с часове изображението в светилището на „Крофтърс Гейт“. Плашилото и неговият другар Страшилището: те бяха единствено в приказките, с които се плашеха малките деца, за да слушат. Говореше се, че се крият в шкафовете и се спотайват в мрачните кътчета под леглото. Сега той бе изправен лице в лице със съществото от детските си кошмари, когато бе лежал, без да мигне, от страх, че то може да се протегне и да го сграбчи. Но сега това не бе някоя от онези измислени истории, а реалност — сякаш изображението от стената, от което се бе страхувал през всичките тези години, бе оживяло.

Плашилото бе огромно, с гротескни мускули и прегърбено тяло. Изпод голямото му чело надзъртаха малки пронизващи очички, а под тях зееше голямата му уста с малки остри месингови зъби, които светеха леко на фона на светлината от уличните лампи. Представляваше абсурдно разкривено човешко същество, страховито и смразяващо. На Таниел му се щеше да не бе сам в този момент. Надяваше се, че всички, чули изстрела, скоро щяха да му се притекат на помощ.

От гърлото на съществото прозвуча ниско ръмжене и то се отправи към новодошлия с намерение да го премахне от пътя си. Очевидно Таниел не бе успял да го рани сериозно с пистолета си, но бе почти сигурен, че го бе улучил от едната страна на врата.

Плашилото тръгна към него с яростен рев. Таниел насочи пистолета си и го простреля право в лицето. Внезапно съществото се спря като ударено от чук, олюля се и се стовари тежко на студения калдъръм. Таниел зареди отново пистолета си и извади една нишка със Стражи от колана. Изсушена змийска кожа, обвита в сено, пера от лешояд, изображение на лошото око на едно кръгло парче дърво — сигурно бяха някъде около двадесет вида. Това бе първото ниво на защита на ловеца на вештици срещу непознат враг: многообразие от Стражи и талисмани, които до този момент му служеха добре срещу други форми на вештици. Идеята бе, че поне един от тях трябваше да проработи. Докато Таниел подготвяше нишката с потни длани и силно разтуптяно сърце, Плашилото вече се бе изправило на крака. По лицето му нямаше и следа от куршума, но определено изглеждаше разгневено. Отново се хвърли напред с животински рев, но Таниел отскочи настрани, за да го избегне. Плашилото обаче се оказа доста ловко и бързо и измъкването му беше на косъм. Единият крак на Таниел се препречи пред другия и той се спъна. Метна нишката с талисманите и Стражите към чудовището, като се молеше съдбата да застане на негова страна. Този път бе така.

Той се строполи на земята и Плашилото не успя да го хване за няколко сантиметра. Но докато минаваше край него, нишката на Таниел се откъсна от ръцете му и се закачи на нападателя. По всичко личеше, че Стражите започнаха да действат. Вик на ярост и болка проряза тишината. Това даде време на Таниел да се изправи на крака. Нишката с талисманите лежеше на земята, обляна от студената лунна светлина. Бе потъмняла и пушеше леко. Но от Плашилото нямаше и следа.

— Таниел! — достигна до него викът на Кейтлин, която се появи иззад един ъгъл заедно с Карвър. Очевидно бяха привлечени от изстрела. С тях имаше още двама от хората на Крот.

Таниел премигна, разбирайки по усещането си за вештици, че Плашилото наистина го нямаше. След като дойде на себе си, секунди по-късно, той отиде при момичето, за чието присъствие почти беше забравил. Останалите се струпаха около него, докато коленичи до нея, за да провери пулса й.

— Добре ли си? — попита го Кейтлин задъхано. — Какво беше това, което…

— Остави ме мен — отвърна той рязко. — Тя все още е жива. Все още има надежда. Тъй като тя е жива, chackh’morg все още не е завършен.

— Помогнете й! — изръмжа Карвър към хората на Крот. Двамата се втурнаха, подчинявайки се.

Таниел бе започнал да трепери — адреналинът напускаше тялото му и едва сега той се усети слаб. Кейтлин клекна до него и го прегърна.

— Това бе Плашилото — каза той тихо.

— Плашилото? — недоумяваше Кейтлин.

— Когато бях малък, през нощта, когато лампите изгаснаха… — започна той. — Ако ми се наложеше да отида до тоалетната, трябваше да мина през тъмния коридор.

— Знам — каза Кейтлин. — Не можеш да се обърнеш повече от два пъти.

— Пееха го на площадката — обясни той. — Плашилото върви след тебе пеш, обърни се три пъти и ще умреш.

— Но до десет преброй със затворени очи и Плашилото тутакси ще се изпари — довърши Кейтлин.

Таниел покри лицето си с длани.

— Но какво прави то тук, Кейтлин? То е просто измислица. Историите за Плашилото съществуват много преди да се появят вештици. Как се е озовало тук?

Но преди да имаше възможност да отговори, зад тях се чуха стъпки. Беше Карвър.

— Таниел — обърна се той към него объркан. — Къде е Елейзабел?

Елейзабел. Беше изчезнала.