Крис Удинг
Обсебването на Елейзабел Крей (4)

ГЛАВА 4
Треската на Елейзабел
Нежелан наблюдател
Писмо от доктор Пайк

Елейзабел седеше в леглото, увита като пашкул — раменете и коленете й бяха завити, само ръцете и главата й се подаваха извън одеялото. Това беше доста детинско, но на Таниел му допадаше, защото му напомняше как самият той бе правил същото, когато бе малък.

Тя се бе събудила с невероятен апетит, на който Таниел едва смогваше. Вече бе на третата си купа с яхния, когато Кейтлин се върна от аптеката с тинктура за треската й. Аптеката бе затворена — някъде в далечината Биг Бен отмери един часа сутринта, но Кейтлин познаваше семейството, което я държеше и то винаги се отзоваваше на нейните нужди, когато тя чукаше на вратата им в толкова късен час. Докато се хранеше, Елейзабел почти не говореше, погълната от храната, която Таниел й бе донесъл. Тя изпи тинктурата, без да задава въпроси или да се оплаква, трепна малко, когато лекарството премина през гърлото й, след което подаде на Таниел празната купа и се почувства сита.

— Как си? — попита Таниел.

— По-добре — каза тя с лека усмивка. — Вече не ми е толкова студено. Нито пък съм така изморена.

— Искаш ли да отидем до огъня? Там е по-топло, отколкото в стаята.

Тя кимна. Блестящите й очи бяха втренчени в него. Таниел й помогна да се премести във всекидневната, където Кейтлин вече разпалваше огъня. Все още увито в одеялото, момичето седна със скръстени крака на един от столовете. Светлината от танцуващите пламъци се отразяваше върху капчиците по влажната й кожа. Стаята се стопли бързо и се изпълни с усещане за уют. Таниел й донесе бренди. Наля и на себе си и Кейтлин, придърпа един стол и седна до нея.

— Най-добре да излизам на лов — обади се Кейтлин. — Двама покривни катерачи са били забелязани в Кенсинггън, един адвокат е обявил награда за тях. Трябва да стигна там, преди за това да е чул някой друг.

— Късмет — пожела й Таниел. — И внимавай с опашките им.

— Не те ли научих аз на това? — засмя се Кейтлин на излизане.

— Вие сте ловци? В Лондон? — попита Елейзабел с видим интерес, докато отпиваше от брендито си.

— Ние сме ловци на вештици, мис — обясни Таниел.

— О! — каза тя с особен тон в гласа. След това го погледна. Светлината от огъня подчертаваше фините й, бебешки черти дори изпод разрошената й коса и жълтеникавия оттенък, причинен от треската. — Ти беше много мил с мен — добави, играейки със сребърна гривна на китката си.

Таниел се изчерви и се обърна към огъня, за да прикрие червенината по бузите си. Отпи глътка от питието си.

— Просто сторих каквото всеки друг джентълмен би направил — отвърна той. Последва кратко мълчание, през което той чуваше туптенето на сърцето си.

— Защо не мога да си спомня? — запита тя тихо.

— Вероятно треската замъглява мозъка ти — предположи Таниел. — Щом тя отмине, ще изчезне и объркването ти.

— Надявам се — каза тя. Намръщи се, като че се опитваше да си спомни нещо, което обаче й убягваше. — Помня… някакви откъслечни неща. Помня лицата на родителите си. Но не и къде живея. Познавам този град — улиците и алеите… защо тогава не си спомням къде живея?

— Ще си спомниш — увери я Таниел. — Междувременно оставих кофи с топла вода, ако искаш да се изкъпеш.

Елейзабел вдигна кичур от рошавата си руса коса и го огледа отблизо. След това огледа и дланите си. На лицето й се изписа разбиране — бе осъзнала, че е мръсна. До този момент тя нямаше никаква представа за това, че бе мръсна. Не, че бе много мръсна.

— Кажи ми — каза тя със студен глас. — Кажи ми къде ме намери.

Таниел й разказа, като през това време се опита да прецени що за човек седеше пред него. Момичето стоеше превито, трескаво и леко трепереше. Със сигурност бе странно. Той започна да се чуди. Откъде идваше, какви бяха родителите й, как бе израснала? Дали не бе като него — самотна и различна? Или пък имаше щастлив дом с много приятели и живот, изпълнен със смях?

Докато размишляваше, той мислено отбелязваше някои нейни особености. Например роклята й. Бе изпокъсана и кална, но без съмнение не бе от най-евтините. На китката и врата й висяха сребърни верижки, които не бяха нещо особено, но със сигурност обикновена прислужница или пък момиче от приют не можеше да си ги позволи. Въпреки болнавия си вид, не изглеждаше така, сякаш постоянно й бе липсвала храна. Нямаше въшки в косата. Гласът й също: произнасяше гласните отчетливо, думите — ясно. Явно бе получила добро възпитание или бе ходила на уроци по произношение.

Когато свърши с разказа си, тя остана мълчалива за момент.

— Трябва да се изкъпя — каза след това. Както бе обещал Таниел, в банята тя намери три кофи с гореща вода и една със студена. Хладният въздух бе изпълнен с пара и малкото прозорче на стената бе запотено, а по покритите с тъмнозелени плочки стени се стичаха вадички. До една от тях имаше вана, а на друга бе закачено огледало в цял ръст. То също бе замъглено и по него се стичаха капки вода. Имаше и маса, на която бяха поставени различни мехлеми и масла, както и, за нейна изненада, грижливо сгънати чисти дрехи. Тя ги разгледа и видя, че се състояха от перленосиня рокля, няколко шноли за коса, чорапогащи и обувки. Вероятно бяха на майката на Таниел, предположи тя и за кратко се запита кога ли щеше най-после да се види с жената в къщата, за да й благодари. Приближи се към огледалото и го забърса, това обаче не помогна, затова намери един сапун, топна го в студената вода и натърка ръцете си с него. Когато отново се опита да избърше огледалото, парата се махна. Взе една кърпа и изми лицето си със сапун и вода. Да, това лице й беше познато. Това поне бе добре — не бе непозната сама на себе си. След това свали мръсната и изпокъсана рокля и се огледа. Тялото също й бе познато — всяка извивка, бенка и луничка. Тя се завъртя и отново погледна отражението си през рамо. И тогава сърцето й подскочи. Там имаше нещо, което не си спомняше. Присъствието му й беше чуждо, непознато и застрашително. Татуировка, кръгла татуировка в основата на гърба. Тя я огледа продължително. Бе трудно да се каже какво точно изобразяваше. Стилизиран образ на същество с много пипала, представено триизмерно, със синьо и черно мастило. Видът му предизвика безпокойство у нея. Не искаше да го има на тялото си, сякаш кожата около него желаеше да се отдръпне настрани. Образът като че ли говореше на подсъзнанието й и предизвикваше чувство на ужас у нея.

Тя потрепери и извърна поглед от него. Присъствието му върху тялото й я караше да се срамува. Не бе благоприлично да има каквато и да било татуировка и то точно там. Не бе в състояние да си спомни обстоятелствата около поставянето й, но не бе сигурна дали искаше да знае какви са били.

Тя напълни ваната, но я направи малко по-топла в бързината да се изкъпе. Щом се наведе напред, кръвта се качи в главата й и тя усети замайване. Внимателно, Елейзабел. Все още си слаба.

Но от какво. Дали слабостта й по някакъв начин не бе свързана с пристъпите й на лудост и амнезията? И с отвратителните кошмари докато спеше, които си спомняше съвсем смътно?

Тя се разплака съвсем тихо. Какво й ставаше? Коя беше, тя? Коя бе Елейзабел Крей?

Не можеше да види единственото прозорче горе вдясно, без да се повдигне. Но така или иначе нямаше нищо за гледане, тъй като банята бе на горния етаж и отвън бе тъмно. А и освен това прозорецът се бе запотил от топлината. Затова тя не забеляза как по него се появява един отпечатък — разтворена ръка, лепната на стъклото отвън, която премахваше запотеното отвътре при допира си. И въпреки че отвън нямаше нищо, видимо за човешките очи, до ръката постепенно се появи още един отпечатък във формата на челюст и вежда — сякаш някакво лице се бе залепило за прозореца и гледаше надолу към ваната.

 

Когато Елейзабел слезе долу, изкъпана и облечена, сресана и спретната, Таниел си глътна езика. Пред очите му стоеше момиче, което нямаше нищо общо с онова, което бе довел вкъщи преди две вечери. Онова бе изпито, изтощено, мръсно, с поглед на изплашено животно. Момичето, което стоеше пред него в този момент, приличаше на кукла — с гладки и съвършени черти като на дете и светлозелени очи с ясен поглед. Русата й коса, която преди това бе заплетена и разрошена, сега бе измита, сресана и хваната с шноли така, че падаше свободно върху раменете й на вълни с цвят на пшеница. Носеше перленосинята рокля, която й бе оставил в банята. Бе точно нейният размер.

Той се изправи, приглади косата си назад и ниско се поклони.

— Госпожице — обърна се той към нея, — нямах ни най-малка представа, че под цялата тази мръсотия се крие принцеса.

Тя се засмя леко и се изчерви.

— А пък аз нямах представа, че зад джентълмена се крие разбойник.

— Отдавате ми твърде голяма чест — каза той. — Как си?

— Сега се чувствам по-добре — отвърна тя. — Мисля, че треската преминава.

Гласът й все още беше слаб, но това не променяше усещането за огромната промяна. Таниел забеляза, ме погледът му се спираше на нея по-често, отколкото трябваше.

— Искаш ли да седнеш? — попита той.

Тя поклати глава.

— Изморена съм. Трябва да си почина, поне така мисля. Просто дойдох… да ти благодаря. Затова че се грижиш за мен.

— Радвам се, че те намерих, преди да пострадаш — каза той.

— Тази рокля… на майка ти ли е?

— Беше — отвърна той. — Но нея вече я няма, баща ми също. Както и всичко значимо.

Тя се натъжи от думите му.

— Някои значими неща траят цял живот.

Огънят изпука. Таниел погледна към нея през рамо с особено изражение.

— Тук ти си мой гост, мис Елейзабел, докато се оправиш. Искам да приемеш тази къща като свой дом.

Тя се усмихна.

— Ще открием родителите ти — обеща й той.

Но незнайно защо Елейзабел не почувства нищо при тези думи.

— Лека нощ — каза тя и се отдалечи.

 

Събуди се с вик. Обгръщаше я тъмнина. Пулсът й препускаше, а челото и гърбът й бяха плувнали в пот. Огледа се наоколо, обхваната от паника, без да знае къде се намира. Знаеше само, че я преследваше едно огромно, тъмно и невидимо нещо, което пищеше, стенеше и я искаше. Тогава тя се върна към реалността, което й подейства успокояващо. Започна да подрежда пъзела на мислите си.

Намираше се в спалнята на Таниел. Беше нощ. Бе заспала и това бе само сън. Кошмар, ужасяващ кошмар. Но това бе всичко. Пое си дълбоко въздух и се опита да се успокои.

В стаята бе студено и тъмно. Тя слушаше как сърцето й постепенно се връща към нормалния си ритъм. Черните железни улични лампи светеха през прозореца и образуваха неясни жълтеникави фигури по дървения под. През нощта стаята изглеждаше някак по-голяма, като че ли стените дишаха. Един от талисманите, висящ от покрива, издаваше звук, докато се местеше. Забравих да попитам за тях, помисли си тя изтощено, щом и последните неприятни усещания от кошмара се изпариха и бяха изместени от умора. За пръв път бе забелязала талисманите на връщане от банята. Изглеждаха като неща, които не се вписваха в обстановката. Стаята бе спретната и подредена; имаше скрин, тоалетка с гребен и стара книга върху нея, легло, лакиран дървен под и килим. Нямаше много украси. Нищо не издаваше повече за характера му, беше просто обикновена стая.

Само талисманите… те бяха интересни. Над прозореца висеше лисича опашка, за която бе завързана стъкленица, пълна с нещо, увита с дълга връв от дървени мъниста със странна миризма. Под леглото си бе намерила намотка с въже, но преплетените конци бяха боядисани в червено, бяло и кехлибарено и по него бяха навързани малки звънчета. Точно под вратата бяха изрисувани малки символи с някаква черно-пепелива боя. Над леглото й висеше още една декорация от различни метали с малки звънчета.

Тя отмести одеялата настрани и се завъртя. Усети хладината от допира на нощницата по кожата си. Беше от мека виолетова коприна, елегантна и луксозна, и й бе точно по мярка. Намери я оставена на леглото си същата вечер. Вероятно бе на майката на Таниел, помисли си тя, и се натъжи.

Точно тогава забеляза, че от треската вече нямаше и следа. Седна на леглото, за да провери дали отново ще усети замайване. Не. Чаршафите все още носеха мирис на болест, острата миризма на трескава пот, но вече се чувстваше добре. Поне за това съм благодарна, каза си тя и легна отново.

Заслуша се в скърцането на дъските и улуците. Изведнъж бе завладяна от усещането за огромна, непосилна самота. Не точно заради момента, не просто, защото къщата бе празна, а заради чувството, че налегналата я самота щеше да се настани трайно в съзнанието й. Тя се носеше по течението, без да има пристан, който да може да нарече свой дом. Усети как стомахът й се сви и й се доплака. Може би бе заспала. А може би не. Трудно бе да се каже. Носейки се по ръба между осъзнаването и несъзнателното, тя не знаеше дали просто леко се бе унесла, или бе заспала дълбоко, преди очите й отново да се отворят широко. Внезапно бе обхваната от паника. На тавана имаше нещо.

Сърцето й препускаше неудържимо. В стаята бе притъмняло, бе сигурна в това, сенките се сгъстяваха, докато не закриха светлината, температурата се бе понижила дотолкова, че от устата й започна да излиза пара. Но дори в мрака тя успяваше да забележи една по-тъмна сянка, нещо голямо, което стоеше в долната част на леглото й и се бе надвесило над нея, подпряно на тавана; застинала сянка, от която струеше зло. Бе много високо, неопределено, лишено от лице, силно осезаемо присъствие, което я накара да се вкамени от страх.

Там няма нищо! — крещеше разумната част от разсъдъка й яростно на вледеняващата паника, която я бе обхванала. Това не е нищо друго, освен сянка, нищо повече от една сянка!

Но то беше там и от него струеше силно зло, толкова силно, че й се стори, че се задушава. Нещо, което нямаше никакви очертания или форма и въпреки това тя чувстваше смразяващия му поглед върху себе си.

Почти машинално протегна ръка към кибрита на масичката до леглото, който бе оставен за палене на газената лампа. Не смееше да извърне поглед от мрачната сянка над себе си, защото се страхуваше, че в същия момент щеше да се спусне към нея и тя…

Драсването и изсъскването на клечката разпръсна вцепенението и малкото пламъче прогони мрака. С треперещи ръце тя вдигна стъклото на газената лампа и доближи клечката до фитилчето, след което взе лампата, без да връща стъклото на място, и я вдигна нагоре.

Там нямаше нищо.

Тя седна на леглото задъхана. Изчезнало ли беше? Или там през цялото време не бе имало нищо? Само преди малко бе толкова сигурна…

Тя се измъкна от леглото. Кожата й под тънката копринена нощница настръхна от студа. Постави стъклото на лампата, за да увеличи светлината, усили я до пълна яркост и тръгна да огледа стаята. Погледна зад скрина, под леглото и накрая за по-сигурно завъртя ключа в ключалката.

Просто халюцинации от треската, каза си тя. Това трябваше да е причината. Вероятно още не съм се възстановила напълно, както си мислех. Мушна се обратно в леглото и постави лампата на масичката до себе си. Известно време лежа будна, втренчена в тавана, откъдето се бе появило нещото.

Нещо ми се е случило, помисли си тя. Нещо се е случило и затова не мога да си спомня и затова бях болна и затова имах пристъпи на лудост. Но вече се оправям. Оправям се.

Изведнъж почувства, че се държи глупаво, вдигна стъклото на лампата и изгаси пламъчето. Тъмнината отново се настани в стаята. Тя наблюдаваше тавана, но там виждаше единствено бяла мазилка. Постепенно започна отново да се унася. Стълбите изскърцаха — леко и продължително.

Тя отново се събуди. Очите й се взираха в мрака, изпълнени със страх. Това не бе естествен звук на нощта. Нито бе дрънчене на изстудяващи се тръби, нито изскърцване на дъски. До нея отново достигна скърцане. Някой се качваше нагоре. Отне й няколко секунди, за да стигне до това прозрение, през които нещото бе изкачило още две стъпала. Тези стъпки се приближаваха към нея съвсем целенасочено, в тях имаше нещо неестествено. Обзе я ужасяващо предчувствие и усещане за беззащитност.

Това е Таниел, Таниел или Кейтлин. Един от двамата. Няма защо да се паникьосваш толкова.

Но някъде вътре в нея, дълбоко и инстинктивно, се бе загнездило чувството, че този някой или нещо идваше за нея.

В стаята бе станало още по-студено и тъмнината се бе сгъстила. Тя придърпа одеялото към брадичката си и се изтласка назад, облягайки се на горната дъска на леглото. Започна да обхожда стаята с поглед, търсейки нещо, което можеше да й послужи като оръжие.

Тоалетката!

Там имаше чекмеджета, в някое от тях трябваше да има нож за писма. Но тя бе като вцепенена. Не можеше да напусне леглото, където се чувстваше сигурна, и да прекоси стаята, за да го потърси.

Неканеният гост вече бе достигнал коридора и тя чак сега осъзна защо стъпките й се бяха сторили неестествени. Бяха на нещо мокро. И то не като стъпки от мокри ботуши, а тихото шляпане на нещо като перки или ципести крака. Бяха придружени от тежко хрипливо дишане — като на стар, много стар човек.

Като че ли точно този звук я изтръгна от вцепенението, което я бе приковало към леглото. Тя отметна одеялото и стъпи на килима. Не смееше да светне лампата, за да не покаже на натрапника къде се намира. Оставаше й поне да се надява, че той не знае, че е вътре. Прекоси стаята съвсем тихо, полагайки всички усилия да не вдига шум. Точно срещу нея вървеше мрачната й сянка, отражение в огледалото на стената. Тя се учуди на това колко нормално изглеждаше, докато в същото време вътрешно бе скована от ужас.

Шляпането се приближи бавно. До нея достигна и звукът от влаченето на нещо тежко. Елейзабел погледна уплашено към вратата, представяйки си как нещото отвън вече започваше да я отваря. После дръпна едно от чекмеджетата на тоалетката толкова тихо, колкото можеше.

Беше заключено. С треперещи ръце опита със следващото, но в бързината то изскърца с оглушителен звук, който отекна в тъмнината.

Стъпките спряха. За Елейзабел тишината бе още по-мъчителна от тяхното приближаване. Въздухът се пропи от мириса на сол. Тя дори я усети по устните и езика си. Сега в стаята бе много студено, толкова, че тя започна да се тресе неудържимо. От устата й излизаше пара.

Като в студените и мрачни морски дълбини, помисли си. Тогава усети как влагата започна да се лепи по тялото й, мокрейки нощницата й, прилепвайки и сплъстявайки косата към лицето й под формата на влажни и лепкави пипала. Вече се тресеше с всичка сила. Успя да погледне надолу към вътрешността на чекмеджето. Там имаше нож, но не за писма, а с ве-образно острие.

Нещо се блъсна във вратата. Елейзабел изкрещя, грабна ножа и коленичи срещу вратата. Блъскането се повтори, като този път се разклати и касата на вратата. Елейзабел изписка отново, като заглуши непоносимия звук.

Но как Таниел не бе усетил тази шумотва и не се беше събудил?

Ако това пред вратата не бе самият той.

Последва тишина. Елейзабел се бе втренчила във вратата с широко отворени очи, задъхваше се, трепереше и стискаше ножа пред себе си в отчаян опит да се защити от онова, което щеше да се появи. Кожата й бе лепкава, а косата й се бе сплъстила. Ключът започна бавно да се завърта. Обзета от ужас, Елейзабел се бе втренчила в ключалката, където ключът се въртеше милиметър по милиметър, приближавайки я до момента, когато между нея и нещото отвън нямаше да остане никаква преграда. Не можеше дори да мръдне от мястото си. Щракването на ключалката прозвуча като изстрел.

Вратата бавно започна да се отваря, разкривайки десетина сантиметра пълен, непрогледен мрак. Съвършена тишина.

 

Когато на сутринта Кейтлин се върна от лов, бе цялата изподраскана, но като че ли не бе пострадала сериозно. Нощта бе безуспешна. Покривните катерачи бяха изчезнали още преди тя да пристигне, а през останалото време тя ги бе търсила, но така и не ги бе настигнала. Откри Таниел да седи в едно от креслата с чаша бренди в ръка.

— Добро утро — поздрави го тя жизнерадостно, и седна до него. Той сипа още едно бренди и и го предложи.

— Таниел, много си мил — каза тя.

— Има развитие на нещата — заяви той.

Кейтлин се изправи на стола.

— Тази сутрин чух Елейзабел да крещи. Когато отидох бе почти подивяла от страх и бръщолевеше странни неща. Отне ми цял час да я успокоя и да ми разкаже какво се е случило.

— И какво ти каза? — попита Кейтлин.

Той й разказа за преживяното от Елейзабел през нощта и натрапника в коридора.

— После й дадох успокоително. Сега спи от известно време.

— И ти не си чул нищо преди това? — попита го тя.

— Не — отвърна той. — Какво мислиш за тази история?

Кейтлин не отговори веднага. Разклати чашата с брендито, за да го затопли.

— Склонна съм да мисля, че е луда — каза тя най-после.

Таниел също замълча за известно време. Огънят и светлината отвън придаваха застиналост на чертите му.

— Ти й вярваш — заяви Кейтлин и гласът й отекна в чашата, докато отпиваше от брендито.

— Просто начинът, по който ми го описа… — каза той замислено. — Не може просто да си го измисли. Това е било дрог, сигурен съм.

— Но това е описание на дрог като по учебник — възрази Кейтлин. — Точно затова се съмнявам в думите й. Може би го е прочела някъде. Ние не знаем нищо за миналото й, помисли за това. Още повече, че в цялата история има само две потвърдени срещи с Издавения народ.

— Опитвам се да проследя фактите, — каза Таниел, като стана и започна да кръстосва стаята, която ставаше все по-светла с изгряването на слънцето. — Беше влажно. Стражите, които беше изрисувала по рамката на вратата, бяха пипани. Бяха разкривени и разхвърляни Нещо е пробвало да премине със сила бариерата.

— Или пък някой ги е изтрил и е надраскал нови — каза Кейтлин.

— Не е изключено. Виж, Таниел, тя е просто едно изгубено момиче. На кого му е притрябвало да изпраща дрог след нея? Знаеш ли колко трудно е да привлечеш един от тях?

Таниел се облегна на прозореца, а светлината, проникваща отвън, озари гърба и раменете му и хвърли сянка върху лицето му. Кейтлин въздъхна и стана с ръце в джобовете, като се изправи пред бившия си ученик.

— Знам, че ти се иска да е нормална — каза тя. — Наистина тази работа те среща с много малко хора — навън си през нощта, ловуваш. Не можеш да си сам, Таниел. Ти си на седемнайсет. Хората се нуждаят от приятели.

— Но ти си ми приятелка — отвърна Таниел.

— Аз не се броя — каза тя и разроши косата му. — Аз бях преди всичко твоя учителка. А и съм твърде стара за теб. — Тя вдигна рамене. — Просто ти давам съвет, Таниел. Трябва да си напълно сигурен в нея, преди да започнеш да възлагаш надежди. Познавам те добре. Смяташ да я задържиш.

Внезапно Таниел се засмя.

— Да я задържа ли? Къде ще я сложа? Все някога искам да спя в собственото си легло. — За момент той сякаш щеше да продължи, но след това придоби унило изражение и извади едно писмо от джоба си. — Пристигна преди час — каза той и го подаде на Кейтлин. След това излезе от стаята и затвори вратата зад себе си съвсем леко.

Кейтлин разгледа писмото, обръщайки внимание на подателя. Беше от доктор Пайк, от „Редфорд Ейкърс“.

Уважаеми господине,

Надявам се писмото ми да ви заварва в добро здраве. Във връзка с посещението ви и момичето, което сте открили в Стария квартал, направих запитвания до мои колеги от два други приюта в Лондон. Изглежда доктор Харт от „Крокърли Грейндж“ наскоро е станал жертва на пожар в едно от крилата на заведението си, в резултат, на който няколко от пациентите му са загинали. По време на пожара горният етаж на крилото е бил съборен, разрушил е външната стена и някои от пациентите са избягали от огнените езици. Трима от тях все още са в неизвестност, две момчета и едно момиче. Това момиче, чието име е Елейзабел Крей, е на възраст около седемнадесет или осемнадесет години и, уви, не отговаря на описанието на откритото от Вас, тъй като има светлоруса коса и зелени очи. За съжаление, това е единственото сведение за липсващ пациент в областта на Лондон, с което успях да се сдобия. Опасявам се, че не мога да ви бъда от помощ. Моля, уведомете ме за това как върви вашето разследване.

Ваш доктор Мамън Пайк

Кейтлин препрочете писмото два пъти, преди да го сгъне грижливо и да го пъхне обратно в плика. Усети как нещо натежа в гърдите й.

— О, Таниел — каза тя жалостиво.

Телефонът в коридора иззвъня.