Крис Удинг
Обсебването на Елейзабел Крей (23)

ГЛАВА 23
Улица „Каледония“
Под града
Завръщане на стар неприятел

Станцията на улица „Каледония“ беше в развалини, рухнала сякаш под тежестта на силния порой. Преди двадесет години един от небесните кораби бе пуснал бомба и до този момент раната не бе излекувана, но скелетът на сградата бе толкова стабилен, че оттогава досега изглеждаше непокътнат. Ниската квадратна сграда, която се намираше сред останките, се бе наклонила навътре към центъра, тъй като почвата под нея се бе слегнала след експлозията. Тя бе пропита от влага и от дупките сред тухлите по паважа течеше вода.

Само минута след напускането на леговището на Свещения таласъм групичката бе станала вир-вода, но те бяха благодарни за това, че срещу тях не се бе изправило нещо по-страшно от изплашена котка по краткия им път между църквата и станцията на метрото. А и поне дъждът бе пропъдил проклетата мъгла. Крот дишаше хрипливо и учестено, но вървеше, опрян на масивната ръка на Арманд, който го придържаше. Ловците и детективът бяха приготвили пистолетите си, готови да стрелят при необходимост. В центъра на защитния кръг с бърза крачка вървяха момчето-дявол и Елейзабел.

Сърцата на всички бяха свити от мрачно предчувствие след онова, което им бе казал Джак. Знаеха, че някои от тях щяха да умрат. На никого не допадаше идеята, че действията им бяха продиктувани от някакъв висш план, който решаваше кой да бъде принесен в жертва и кой не. Дали пък момчето-дявол не бе нарушило реда, като им бе издало тази информация? Или пък това бе част от посоченото от камъните? Трябваше ли той да им го каже? Всеки от тях разсъждаваше трескаво върху тези въпроси, но никой не бе в състояние да им отговори. От време на време хвърляха погледи, в които се четеше омраза, към сляпото момче — инструмента в ръцете на техния манипулатор. Дали пък не ги бе излъгал, за да ги накара да изпълняват онова, което им нареди? Имаха ли смелостта да се изправят срещу него, да му се противопоставят?

Едно бе сигурно — беше успял да ги впримчи в плана си. А дали говореше истината, или самият той си играеше с тях като с кукли на конци, нямаше как да разберат.

Приближиха към порутената сграда, към онова, което бе останало от входа, водещ под земята. От дълго време насам бяха свикнали с мисълта, че метрото е непристъпно през нощта. Тогава вештиците превземаха тунелите. Повечето станции бяха като крепости, които имаха за цел да възпрат нежеланите нощни посетители и да ги задържат под земята, за да не излязат на повърхността. Улица „Каледония“ обаче бе бомбардирана по време на Унищожението, когато вештиците тъкмо бяха започнали да се появяват, и за късмет на ловците, никога не се бе възползвала от тези укрепления. Затова оттам бе лесно да се влиза и излиза. Но вештиците така или иначе не стигаха толкова далеч по линията Пикадили. Поне не и преди. Все пак кървавата роза над Стария квартал ги бе направила по-дръзки отвсякога и хората в града не знаеха какво да очакват.

Пръв в станцията влезе Таниел, пробивайки си път през широка цепнатина в тухлената стена, обрасла с рядък бръшлян. Отвътре тя представляваше голяма и куха пещера, в която отекваше шумът на дъжда отвън.

От пукнатините в тавана се изливаха тънки струйки пода, която течеше по-силно от голямата дупка в центъра. Трябваше да газят в насъбралите се локви, докато водата се оттичаше на улицата отвън или пропадаше надолу в пропастта на пода. Отвън луната бе скрита от облаци и зрението им се бе изострило, но не дотолкова, че да виждат всичко.

Кейтлин запали лампата си и останалите я последваха. Влажният въздух се изпълни с мириса на горяща мазнина. Пламъкът се плъзна по сгромолясаните колони, купчините с отломъци и мрачните врати. Фоайето с билетните каси бе широко и ниско. Някога бе представлявало голяма и просторна зала, но сега бе пълно с изпопадали камъни и не изглеждаше по този начин. Бомбата бе паднала точно над него, беше пробила покрива и експлодирала, пропуквайки пода и разтваряйки бездна навътре в земята.

— Ето там — обади се Елейзабел, сочейки към една врата със златист надпис ВЛАКОВЕ. Кейтлин погледна Таниел въпросително. Той поклати глава. Усещането му за вештици не се бе пробудило. Тя му се доверяваше. Той определено бе по-чувствителният от двамата.

Пристъпваха внимателно напред през разрушения коридор, далеч от дупката в пода в центъра. Прескачаха греди и каменни опори. Никой не бе съвсем сигурен дали мястото, на което стъпваше бе напълно безопасно. Усещаха, че във всеки един момент подът можеше да се отвори и да ги погълне. Но той издържа и те минаха под един свод, навлизайки в дълъг, каменен тунел, който слизаше надолу към едно стълбище. Елейзабел усети лека клаустрофобия при слизането надолу. Пред и зад тях бе тъмно като в рог. Единственият им щит срещу мрака бе лампата. Не се виждаше нито края, нито началото. Можеха да си представят, че слизането щеше да продължи вечно, плочките щяха да се повтарят до точката, в която светлината им щеше да изчезне, обричайки ги на смърт. Тя се почувства малка и непотребна — ужасяващо уязвима сега, когато Тач вече не бе в нея. Сега вештиците нямаше да я пощадят.

Сякаш усещайки за какво си мислеше, Таниел се обърна през рамо и й се усмихна окуражаващо. Тя му отвърна.

Най-сетне стълбите свършиха и тунелът се простря пред тях. Избелели знаци сочеха пътя към релсите, две успоредни релсови линии, едната водеща на североизток към парка Финсбъри, а другата — на югозапад към Хамърсмит. Само дето вече нямаше влакове.

— Трябва да поемем по този път — заяви Таниел.

В тунела зад тях се разнесе ниско ръмжене, което ги накара да замръзнат по местата си. Те се обърнаха едновременно в посоката, от която се чу звукът. Към тях гледаха три чифта очи, които с всяка следваща тиха стъпка ставаха все по-големи и пронизващи.

Кейтлин насочи пистолета си натам и стреля. Звукът от изстрела бе оглушителен заради тясното пространство. Арманд изрева и си запуши ушите, но успя да чуе силното скимтене, което последва. Очите ги нямаше.

— Ще се върнат — каза Кейтлин. — Страхът им няма да ги държи настрани за дълго.

Елейзабел й хвърли укорителен поглед. Трябваше да ги предупреди, преди да стреля. Крот се опита да успокои Арманд, който скоро престана да циври. Сега господарят на просяците изглеждаше по-немощен отпреди. Сивкавото петно на гърдите му постепенно растеше, покривайки по-голяма част от тялото му. Само бъдещето щеше да покаже дали щеше да издържи, докато му бъде оказана помощ. Онова, което каза момчето-дявол да върви по дяволите, помисли си Таниел. Когато стигнем до небесния кораб в парка Финсбъри, ще се погрижа за Крот. Ако се наложи, сам ще извърша Ритуала. Той просто се самозалъгваше. Не бе сигурен дали знае как да пропъди инфекцията, причинена от допира на таласъма, нито пък колко сериозна е раната на сърцето му. Просто имаше нужда да си вдъхне кураж. Сега вървяха към платформата на метрото срещу гърлото на тунела, който ги приканваше да влязат вътре. Бяха приели поканата. Вече бяха стигнали твърде далеч, за да се колебаят. Нямаше връщане назад, а и желанието им да излязат от мрака, който ги бе погълнал, бе много силно.

Те пристъпваха между ръждивите релси, а чакълът хрущеше под ботушите им. Студът тук долу бе направо непоносим и мокрите им дрехи засилваха усещането още повече, докато накрая зъбите им не започнаха да тракат. Вървяха в тунела, в гърлото на метрото. Скоро те преминаха оттам с лампите си и оставиха улица „Каледония“ отново сама със своите духове и спомени.

Елейзабел мислеше единствено за това колко й трудно да се придвижва стъпка след стъпка сред студената ноемврийска нощ, тъй като температурите под земята бяха още по-ниски. След бягството от „Редфорд Ейкърс“ у нея се бе загнездила омраза към студа. Именно поради тази причина се бе облякла топло при напускането на покоите на Крот. Но въпреки това стихиите сякаш се бяха наговорили срещу нея. Дъждът я бе измокрил до кости и сега направо се вледеняваше.

Таниел вървеше редом с нея. Тя се бе притиснала към топлото му тяло, но той не я бе прегърнал както й се искаше. Усещаше как самият той трепереше, борейки се да прикрие собствените си тревоги. С всяка следваща стъпка ставаше все по-студено, като че ли кръвта им се смразяваше.

Стъпките им бяха съпроводени от непрекъснато ръмжене и сумтене. Преследвачите им не бяха много надалеч и дори повторният изстрел на Кейтлин ги задържа само за няколко минути. Те бягаха от светлината, пълзейки ниско долу, близо до стените. Но нито ловците, нито момчето-дявол усещаха нещо, което да ги наведе на мисълта, че бяха нещо повече от обикновени вълци.

— Вълци — обади се Крот в опит да се пошегува. — Най-сетне нещо създадено от Бога, което ще умре, ако го застрелям.

Стигнаха до станцията на улица „Холоуей“ съвсем неочаквано. Тунелът внезапно свърши и те се изправиха лице в лице с един влак. Беше замръзнал на място по този начин и никога повече не бе помръднал. По линията нямаше ток, за да го захрани. Оттогава насам бе започнал да ръждясва, прозорците му бяха изпочупени и сега се издигаше пред тях, пуст и празен.

Таниел вдигна лампата си нагоре и светлината се плъзна по платформата, която се намираше до релсите.

Качиха се на нея, близо до притихналата фигура на влака. Между стената на тунела и машината имаше малко разстояние, през което успяха да се проврат. Засегнатите от бомбите стени бяха хлътнали навътре с течение на времето. След тях се понесе ниският вой на вълк. Той отекна сякаш бе стенание на призрак. Арманд се огледа нервно, зъбите му тракаха.

— Идват — изведнъж каза Кейтлин. В отговор в тунела се разнесе вой.

— Сигурно са няколко дузини — каза Карвър.

Не бе необходимо някой да им казва как да постъпят, в душите им все още имаше нещо от примитивните хора — инстинктът за самосъхранение, заложен в страха, който проговаряше при воя на глутница вълци. Побягнаха. Първият вълк се промъкна през дупката, преди да успеят да изминат и половината от разстоянието до другия край на станцията. Там имаше още един свод, който щеше да ги отведе по-нататък по линията Пикадили. Той изскочи от мрака в светлината на лампата, с изплезен език и въпреки че първият изстрел на Кейтлин го пропусна, този на Таниел бе точен. Вълкът се свлече на земята, прострелян във врата.

Показаха се още три, преди звукът от изстрелите да бе престанал да отеква сред стените.

— Елейзабел! — извика Таниел. — Заведи останалите в тунела. Ние можем да ги задържим.

Елейзабел се подчини. Тя и останалите побягнаха, оставяйки Кейтлин, Таниел и Карвър да се заемат с приближаващата глутница. Таниел запрати лампата си по вълците. Тя се пръсна и по платформата се разля ивица горяща мазнина. Независимо че бе паднала доста далеч, за да възпре трите вълка, идващи към тях, светлината щеше да ги улесни при стрелянето, а и щеше да отблъсне глутницата. Трите пистолета гръмнаха и на земята се строполиха три вълка.

Те видяха как от другата страна на огъня се събраха и останалите хищници. Кехлибарените им очи присветваха на фона на светлината. Кейтлин се обърна, за да види къде бяха спътниците им. Бяха стигнали до релсите от другата страна на влака.

— Да изчезваме ли? — попита тя.

— Мисля — обади се Карвър, — че би било разумно. Те хукнаха да бягат, но вълците тръгнаха след тях като по сигнал. Минаха през пламъците, козината на някои от тях започна да пуши, а други заприличаха на огнени кълбета, водени от зверски глад, скимтящи и виещи. Таниел, Кейтлин и Карвър се обърнаха, обзети от ужас, и започнаха да отстъпват назад и да стрелят по дяволските горящи създания, които препускаха срещу тях.

— Върнете ме обратно там! — викна Крот. — Все още мога да застрелям един вълк! — но настояванията му бяха напразни, тъй като Арманд го поведе в тунела.

Последва нова вълна от изстрели, но те не можеха да видят какво става заради влака, който им пречеше.

— Елейзабел има идея — каза момчето-дявол съвсем спокойно, пристъпвайки бавно към момичето. Всички погледи паднаха върху нея. Изглежда тя рисуваше нещо в пепелта, бавно и премерено.

— Но какво си мислиш, че правиш! — попита Крот, но тя не му отвърна, а и нямаше нужда. Тъкмо нанасяше последната черта от Стража, а пръстът й бе облян от червена светлина. Тя завърши формата, която избухна в ярка светлина и изчезна.

В следващите няколко секунди не се случи нищо. Но след това въздухът бе раздран от измъчен вик, който ги накара да си запушат ушите. Настъплението на вълците на платформата бе прекъснато, тъй като силният звук ги бе спрял. Онези, които не бяха прескочили през пламъците, гледаха наоколо учудено. Но онези, които бяха, продължиха напред.

За Карвър и останалите положението бе отчайващо. Разстоянието между тях и огънят бе осеяно с тела на вълци, а въздухът бе натежал от миризмата на горяща плът. Вече бяха стигнали почти до края на платформата, но вълците продължаваха да вият и да настъпват. Карвър стреля по едно от горящите същества, но то леко се олюля и не падна. Едва след повторен изстрел от страна на Кейтлин вълкът се свлече на земята. Но зад обхванатия от пламъци звяр имаше още един, който бе преминал огъня сравнително непокътнат. Таниел вдигна пистолета си, но той щракна, празен и нещото ги нападна. Сред цялата тази бъркотия пискливият звук стана по-силен, докато накрая изглежда не можеше повече да бъде възпиран. В този момент влакът започна да се мести напред със силно скърцане, сантиметър по сантиметър. Ръждясалите му колела се движеха за пръв път след двадесет години. Вълците започнаха да вият и някои от по-умните се втурнаха назад в дупката, от която бяха дошли, за да не попаднат в капан. Други изглежда бяха застинали в нерешителност и уплашени от неприятния звук, скимтяха и се въртяха в кръг. Един от тях мина твърде близо до огъня и опашката му се подпали. В болката и страха си започна да бяга сред себеподобните си, но те страняха от него, тъй като се страхуваха от пламъците.

Вълкът, който Таниел не бе успял да застреля, приклекна ниско и се хвърли напред, блъскайки Кейтлин в масивната стена. Тя изпищя от болка, когато ноктите му съдраха палтото й. Опита се да се добере до нож, но в този момент върху му се нахвърли самият Таниел с нож в ръка. Той го заби в основата на врата му и прекъсна гръбначния стълб. Вълкът се свлече на земята мъртъв. Сякаш по чудо лампата на Кейтлин бе все още цяла след падането си и се въргаляше шумно по земята. С едно ловко движение Карвър я грабна и я запрати сред събраните на купчина вълци. Вълкът, който вече се бе подпалил стана неволната клечка, запалила течността от лампата. Зверовете избухнаха в пламъци, скимтейки неистово.

Наоколо се разнесе силен шум от врязването на влака в по-малкия от него тунел. Металът скърцаше и ронеше каменната стена, докато накрая спря. Постепенно скимтенето на вълците затихна, тъй като те бяха изгорели, скърцането също бе престанало и от запушения тунел не се носеше никакъв звук. Настана тишина.

— Направи ли ти нещо? — попита Таниел и помогна на Кейтлин да стане. — Ранена ли си?

Тя измъкна ръката си от палтото, нагъна си ръкава и погледна. По предмишницата имаше дълбоки рани. Стисна юмрук и от раните й рукна кръв.

— Турникет и превръзка — каза небрежно — и всичко ще бъде наред. Да вървим, мога да го свърша и по пътя.

Продължиха напред. Усилията при ходенето леко затоплиха телата и влажните им дрехи, но студът не бе намалял. Сега имаха по-малко фенери и тъмнината се готвеше жадно да ги погълне. Таниел помогна на Кейтлин да превърже раните си. Успяха да спрат кръвта с вещества за съсирване и превръзки, които носеха със себе си. Нараняванията бяха неразделна част от ежедневието на ловците на вештици и медицинските принадлежности бяха също толкова необходими, колкото и оръжието и талисманите; никога не тръгваха без тях. Таниел бе благодарен за това, че я бе одрал вълк, а не крейдълджак. В подобен случай тук долу нямаше как да й помогнат.

Минаха покрай „Арсенал“ без произшествия, стъпвайки внимателно по релсите с очи, впити в платформата от дясната им страна. Всеки тайно си мислеше, че може да се изкачи и по стълбите да излезе на земята, само и само да се махне от ужасния мрак, който ги заобикаляше. Крот отслабваше все повече с всяка следваща стъпка, всички забелязваха това. Но станция „Арсенал“ бе разрушена и непроходима, затова трябваше да продължат напред. Намериха се обратно в тъмния тунел — това проклето вледеняващо място.

— Спрете! — каза внезапно Елейзабел минута или половин час след напускането на станцията. Никой от тях не знаеше със сигурност и нямаше желание да погледне джобния си часовник.

Те се обърнаха към нея. Тя дишаше тежко, като от устата й излизаха облаци пара.

— Става по-студено — каза тя. — Много бързо.

Имаше право. Всички го почувстваха в този момент. Температурата падаше рязко, приближавайки се към нулата. Таниел почувства сковаващ страх в гърдите си.

Арманд бършеше езика си с опакото на ръката си, сякаш, за да махне нещо неприятно оттам. Крот го забеляза пръв и разбра.

— Въздухът е солен — заяви той.

Момчето-дявол бе на път да изпадне в паника — състояние, в което никой досега не го бе виждал. Елейзабел погледна към Крот, на лицето й се изписа ужасяващо прозрение.

— Дрог — задъха се момчето-дявол. — Издавеният народ. Идват за нас.

Елейзабел изтръпна при спомена за нощта, когато се бе разминала на косъм с едно от тези същества. Никога преди не бе чувала да ги наричат по някакъв начин, но тя познаваше добре острия вкус на морето и ниските температури, които съпътстваха появата им.

— Всички ще стоим заедно! — изръмжа Джак и извади парче черен камък от палтото си. Започна да ги обикаля, чертаейки широк кръг, докато влачеше камъка по земята, минавайки по релси и траверси. Дори на фона на светлината те не виждаха следите от начертаното, защото камъкът не оставяше следа. Но за незрящите очи на момчето-дявол тя бе ясна като бял ден.

— Студено! — проплака Арманд и притисна Крот към себе си, за да се стопли.

— Мисля, че мога да направя така, че да стане по-топло — предложи Елейзабел. Знаеше какво представлява Стражът за топлина, въпреки че не й бе ясно как точно да го приложи.

— Никакви Стражи в този кръг — изсъска момчето-дявол, което все още изглеждаше заето. — Трябва да се скрием. Кръгът ще ни направи невидими за тях. Стражите ще ги привлекат както медът привлича мухата.

От посоката, към която се бяха отправили, до тях достигна шляпането на ципест крак, който се влачеше бавно сред мрака.

— Изгасете си лампите! — нареди Джак. Те се поколебаха. — Направете го или всички ще умрем!

Лампите изгаснаха и страхът сграбчи гърлата и сърцата им. Мракът бе непрогледен. Усещаха се само студът, ужасяващият студ и драскането на Джак, който довършваше своя кръг, тъй като така или иначе той вече не можеше да вижда и нямаше нужда от светлина. Дрехите им, които вече леко бяха успели да се затоплят върху кожата им, отново се намокриха. Таниел усети как косата му залепна от влагата и по лицето му се стичаха солени капчици. Мрачната и ледено студена бездна на бездънното море ги обгърна. Дъхът им излизаше под формата на пара около тях.

— Не издавайте нито звук — прошепна момчето-дявол, намествайки се в кръга. Той чу как Крот повтори инструкцията на Арманд, въпреки че думите му бяха толкова завалени, че почти не се разбраха. В неговото състояние студът му влияеше много по-зле, отколкото на останалите и бе започнал да получава хипотермия.

Ехото от шляпащи крака се умножи. Бавни и целенасочени стъпки, тежки и мрачни. Сякаш съществата се влачеха, тъй като всяка стъпка изглеждаше затруднена, нещо средно между стържене и хлъзгане и звукът напомняше за нещо по-голямо от човек. Те се приближаваха все по-близо до сгушената и скована от ужас групичка, която стоеше напълно заслепена по средата на релсите, затворена в невидим кръг и надяваща се на спасение от нещо, което не разбираше. Само момчето-дявол си знаеше работата, дори Кейтлин не бе чувала за подобен Ритуал.

Елейзабел се сгуши в Таниел и този път, в мрака, той отвърна на прегръдката й. Обгърна я с ръце и я притисна близо до гърдите си, усещайки биенето на сърцето й до своето.

Следващият звук бе толкова близо, че тя едва не извика от уплаха, но викът замря в гърлото й. Усещаше как Арманд целият се тресе до нея и й се стори, че се бореше, за да не извика.

В следващия момент те бяха навсякъде около тях. Тежкият мирис на влага и гниеща риба проникваше в гърлото и ноздрите им. Елейзабел можеше да чуе хрипливото им дишане, да ги почувства как се движеха около тях, душейки в търсене на плячката си. Дрог знаеха, че хората бяха някъде наблизо, но недоумяваха защо не можеха да ги открият.

Кейтлин успя да се сдържи, докато нещо мина покрай нея. Косъмчетата на ръката й настръхнаха през съдрания ръкав. Тя преглътна ужаса, първичния страх от тъмното, който се опитваше да се изкачи нагоре през гърдите и гърлото й и навън. Точно в този момент осъзна, че никога преди това не се бе озовавала сред подобен непрогледен мрак. В един свят, пълен с газени лампи и фенери, това не й се беше налагало. Дори в провинцията винаги имаше лунната светлина, както и приглушените светлини на света около нея. Те бяха достатъчни, за да не бъде дори облачната нощ тъмна като в рог.

Но тук, тук нямаше никаква светлина. Нищо, нито една искрица, за която окото можеше да се хване, за да зърне каквото и да било. Абсолютна и пулсираща бездна, която заплашваше да изтръгне сърцата и душите им от тялото и да ги смаже. Таниел стоеше, без да мърда, борейки се със самия себе си. Дрог се влачеха и бълбукаха ужасно близо. Шляпането на мокра опашка, която се влачеше по релсите, смразяващият дъх на вештици, усещането за движение, докато те обикаляха отново и отново и не преставаха да търсят. Изглежда минаваха покрай кръга, без да осъзнават, че е там, но в същото време им бе ясно, че плячката им е наблизо и нямаха намерение да се откажат лесно. Ужасна студена пропаст, мрак, пропит със солта на морските дълбини. Кейтлин имаше чувството, че това изпитание нямаше да свърши никога. Тъмно, тъмно. Всичко е тъмно.

Елейзабел изскимтя леко, усещайки отвратителния дъх на едно от съществата в лицето си, което бе толкова близо, че можеше да го докосне с носа си. Но този звук, независимо че бе почти неосезаем, породи пълна тишина. Дрог бяха спрели да се движат, замръзнаха на място в момента, когато звукът се бе отделил от устните й. Сърцето на Елейзабел се сви от ужас. Бяха я чули.

Те започнаха да се движат отново, но този път целенасочено. Онези, които се бяха отдалечили, започнаха да се връщат обратно към кръга. Таниел усети как по лицето му премина нещо слизесто, толкова близо, че почувства мустаците му по устните си. Повдигна му се. Дрог бяха тръгнали към кръга, към тях. Въпрос на секунди бе да ги открият.

Измъченият стон, който накара всички да замръзнат по местата си, наведе Таниел на мисълта, че с тях е свършено, но в следващия момент разпозна глупашкия, носов звук. Това бе Арманд. В момента, в който го бе издал, той бе сграбчен и извлечен извън кръга. Не спираше да вика и да крещи сред непрогледния мрак. Щом звуците достигнаха до тях, Таниел притисна Елейзабел в обятията си. Последва бърз стържещ и хлъзгащ звук, писъците на Арманд, хлъзгане, удар и още един. Гласът на Арманд постепенно стана по-слаб, премина в циврене и напълно изчезна.

Настъпилата тишина бе пълна. Звуците от дрог бяха изчезнали. Около час след това никой не помръдна. Във въздуха вече не се усещаше вкус на сол и се бе по-затоплило значително.

— Отидоха ли си? — обади се най-сетне Карвър с едва доловим глас.

Просъскването на клечката кибрит и запалването на лампата на момчето-дявол дадоха отговор на въпроса му. След малко светнаха и останалите лампи, измествайки потискащия мрак. Таниел се тресеше, Елейзабел също започна да трепери в обятията му. Но от господаря на просяците, Крот, и неговия другар, нямаше и следа.