Крис Удинг
Обсебването на Елейзабел Крей (1)

ГЛАВА 1
Преследването
Жестока изненада за Таниел
Първи впечатления

Небесният кораб се носеше тежко във въздуха. Продълговатият му корпус приличаше на мътно сребристо петно на светлината от газените лампи на града. Силният пронизителен звук от двигателите му отекваше сред улиците на Стария квартал и караше тъмните и мрачни прозорци на високите, гъсто разположени тераси да прозвънват недоволно. Подобно на огромен полускрит звяр, той се носеше над мрежата от улички и павирани алеи, твърде голям, за да забележи незначителните същества по тях. Накрая той отмина, а шумът от двигателите му постепенно започна да затихва и накрая отстъпи място на тишината.

Тази вечер въздухът бе пропит от хлад, от една ледена въздишка, която бе пропълзяла от водите на Темза и се бе настанила в сърцето на Лондон. Разбира се над града се бе разстлала и мъгла, която покриваше всичко, подобно на фин воал, който превръщаше светлината от черните улични лампи в меко сияние. Мъглата бе неотменима част от есенната лондонска нощ също като симпатичните таксита, които пърпореха около Пикадили Съркъс или строгите пийлъри, които крачеха на север от голямата река. Но не и на юг, не и в Стария квартал. Това бе царството на лудите и уродливите, както и на всичко друго, за което човек не би желал дори да помисли. Добрите жители на столицата никога не оставаха там след залез слънце, не и ако им беше мил животът.

Таниел Фокс се заслуша в тишината, която бе оставил след себе си небесният кораб. Някъде в далечината се разнесе сирената на стар параход, плаващ нагоре по Темза. Освен него и жуженето на една близка газена лампа не се долавяше никакъв друг звук. Нито стъпки, нито пък гласове. Единствено белота и в двете посоки, която сякаш поглъщаше павираната улица и облицованите с камъни магазини с висящите над вратите им табели.

— Значи се криеш от мен, така ли? — промърмори той към невидимата си плячка, след което измъкна плитка позлатена купичка от джоба на палтото си, голяма колкото бисквита. Коленичи на каменния паваж и постави купичката пред себе си. След това я напълни с тъмночервена течност от една стъкленица, която бе извадил от другия си джоб.

Ако в това време покрай него бе минал някой, щеше да се натъкне на странна гледка: блед и сериозен седемнадесетгодишен младеж, прегърбен съсредоточено над паважа в мъгливата нощ. Разумният не би останал да се чуди дълго, тъй като в Стария квартал се криеха много опасности. Те дебнеха отвсякъде, независимо че Темза бе само на километър на север. Но в случай, че останеше, щеше да види как момчето извади още една стъкленица, този път пълна със светла течност. Ако пък бе застанал по-наблизо, щеше да долови острата миризма на сяра, когато момчето махна тапата, към която имаше прикрепена малка пипета, пълна с течността. Щеше да види как момчето капва една-единствена капка от нея в купичката и как тя започва да свисти и свети с ярка бяла светлина — едно малко яростно зрънце, което бавно се насочи към ръба на купата и остана там, блъскайки се в златото сякаш се опитваше да прескочи отвън. Щеше да види как само за секунди угасна и изчезна, а в същото време момчето хвърли поглед в посоката, указана от нея.

— Ето къде си — каза Таниел тихо. Той вдигна купичката, изля съдържанието й на улицата и я върна обратно в джоба на дългото си палто.

Той тръгна предпазливо по павираната улица, оглеждайки се наоколо с наострени уши. Междувременно извади пистолета си от колана, за да бъде готов да го използва, в случай че му се наложи. Близостта до Темза не предполагаше голяма възможност да се натъкне на нещо различно от това, което търсеше, но рискът можеше да има фатални последици. Това бяха думи на баща му. А той знаеше какво говори. Бе надхитрявал смъртта толкова пъти, че тя се бе отказала да го преследва — поне така казваха хората.

Именно баща му го бе научил на номера с купичката. Пусни една капка сярна смес в свинска кръв гледай в каква посока ще се отклони. Натам е и твоята цел. Беше малко примитивно, но вършеше работа, ако знаеш с какво да смесиш сярата.

И тогава в мрака се разнесе звук — висок и нечленоразделен рев, който се извиси до кресчендо, след което утихна; вик, който не бе нито от човек, нито от животно. Таниел се опита да установи откъде идваше, но мъглата осуетяваше опитите му. И все пак със сигурност беше наблизо.

Той закрачи по-бързо и леко се затича. Мина по една тясна и тъмна уличка, над която сградите сякаш образуваха тунел. Прескочи свлеченото на земята тяло на един бездомник, който лежеше в безсъзнание в сянката на каменни стълби. От него се разнасяше ужасяваща смрад, той си мърмореше нещо под носа и се мяташе. Вероятно сънуваше кошмари. Мъжът се излагаше на голяма опасност, като спеше на улиците на Стария квартал, но ако се съди по миризмата му и начина, по който изглеждаше, не можеше да се каже, че му бе останал много живот. Таниел не му обърна внимание. Това беше Лондон — човек или оцеляваше, или падаше в калта като него.

В дъното на улицата, където започваше друг пасаж, се чу някакво движение. Таниел си пое дълбоко въздух и се закова, а кокалчетата му върху дръжката на пистолета побеляха. Срещу него стоеше вълк, който го гледаше втренчено, застинал на място, докато пресичаше улицата. За момент вълкът остана неподвижен, а кехлибарените му очи изучаваха момчето в мрака. После се обърна и продължи. Явно скоро бе ял и за момента не се интересуваше от нова храна.

Таниел бавно изпусна дъх с облекчение. Вълците бяха сериозна опасност и бродеха из целия град — дори на север от реката. Разбира се, в онази част бяха по-рядко явление и много често ги застрелваха. И все пак, докато продължаваха да се развъждат свободно из Стария квартал, продължаваха и да прекосяват реката през нощта. Не един или двама бездомници или пък напудрени дами бяха ставали жертва на изгладнелите вълци из целия град.

Той му даде няколко минути, за да се отдалечи и продължи напред. Сред мъглата се разнесе същият онзи обезумял вик на неговата плячка. Този път бе много близо. Беше се насочила обратно към бърлогата си.

Момчето го бе изненадало близо до улица „Чадуик“. Това не бе първият път, когато се отделяше от своята територия. Две бебета бяха изчезнали от креватчетата си и това бе работа на нещото, което преследваше. Таниел трябваше да се погрижи това да не се случи отново. Това, че една част от града бе смъртоносна през нощта, както и че честните магазинери трябваше да бързат непременно да се приберат от другата страна на реката преди залез слънце, бе достатъчно ужасяващо. Но когато зловещите същества, които бродеха по улиците, започнаха набези и отвъд Стария квартал, бе дошло време да се направи нещо. Шумът от стъпките му потъваше в нежно спускащата се тъмнина, докато вървеше към източника на писъците. Магазините бяха запустели, а порутените каменни къщи зееха срещу него, замръзнали в зловещи гримаси. През главата му премина онова, което знаеше за плячката си. Той се подготви да се изправи срещу нея, както го бе учил баща му.

Беше крейдълджак. Сигурен беше. Освен, че две бебета бяха изчезнали, той го бе зърнал и на улица „Чадуик“, откъдето го бе прогонил. Тези същества разполагаха скривалищата си на тихи и тъмни места, скрити от дневната светлина. Обикновено бърлогите им бяха на високи места, тъй като бяха добри в катеренето, а и там бе по-безопасно — имаше много начини да се измъкнат. Никога не се оставяха да ги сгащят. Около скривалищата им бе осеяно с трупове на плъхове, тъй като това бе основната им храна, когато не разполагаха с човешка плът. Хранеха се с мърша, нападаха, но бяха и страхливци. Както невестулките плячкосваха яйцата на птиците, така и те се нахвърляха върху беззащитни деца. Ако имаха възможност, бягаха, но ако се наложеше да се борят, го правеха. Затова Таниел не смяташе да пренебрегва вештици от никой вид.

Той забави крачка, оглеждайки сградите наоколо. В основата си те бяха черни, а нагоре потъваха в сивата мъгла. Вдясно от него се виждаше надпис: Е. ЧЕЛМТЪН, Търговец и доставчик на най-добрия тютюн. Отсреща се издигаше мрачна счетоводна сграда. Крейдълджак се спотайваше, без да издава нито звук. Таниел усещаше, че е наблизо, но въпросът бе къде! Той отново извади плитката си купичка и повтори процедурата. След като повторно бе упътен от нея, той тръгна напред, прекоси един двор, застлан с напукани и изпочупени плочи, и спря.

— Значи тук се криеш — промърмори. Имаше навика да си приказва — на себе си — или на плячката си, когато излизаше на лов за вештици сам. Това намаляваше напрежението. Бе на седемнадесет години и професията му бе ловец на вештици. Издържаше се сам, откакто бе на четиринадесет, а шест години преди това се бе учил да ловува. И бе добър. Но това, към което се бе насочил сега, бе по-опасно от всяко животно и само глупак можеше да се отнесе към него с пренебрежение и без страх.

Пред него се издигаше кино — триъгълна конструкция със заоблена предна част и разположена под формата на буква V между две пресичащи се улици. Тъмна и мрачна, тя бе надвиснала над него като нос на кораб, тъй като той стоеше точно под върха на V-то, което се издигаше три етажа нагоре. Долните етажи бяха заковани с дъски, а прозорците на горния бяха изпочупени. Преди време там имаше кинематограф, който бе същинско постижение на науката. Той пресъздаваше движещи се картини и хора от цяла Европа прииждаха, за да го зърнат. Сега представляваше поредната жертва в битката, която населението на Лондон губеше в опит да запази града си.

Трябваше да е там. Имаше всички отличителни черти на убежище на крейдълджак. Освен това интуицията му подсказваше същото — просто трябваше да е там. Ловът на вештици бе в кръвта на човек — баща му постоянно повтаряше това. Той усещаше тези неща също като него. Просто знаеше.

Таниел прегледа външната страна на сградата, но не можа да открие вход. Но за крейдълджак това нямаше особено значение. Те бяха надарени със способността да проникват навсякъде с помощта на тънките си и дълги пръсти и слабите си кокалести тела. За тях прозорците бяха като врати. Той се опита да махне една от дъските, с които бе закован входът, но не успя. Отправи се непоколебимо към задната част на киното, където бе разположена малка къщичка. Ключалката на вратата й отдавна бе разбита. Той бутна вратата внимателно, насочвайки цевта на пистолета си в тъмнината, която се стелеше вътре. Нищо не помръдна.

В стаята миришеше на мухъл с едва доловима неприятна сладникавост. Таниел се спря за момент, за да могат очите му да свикнат с мрака, след което пристъпи вътре съвсем тихо. Крейдълджак щеше да побегне, ако усетеше присъствието му. Единственият шанс да го хване беше да се промъкне вътре съвсем безшумно. Той притвори вратата внимателно и мракът го обгърна.

Бе захапал долната си устна и бе напрегнал сетивата си до последно, за да чуе някакъв звук или пък да зърне нещо, което да му подскаже къде се крие крейдълджак.

Забеляза, че стаята бе обърната с главата надолу. През един от покритите с мръсотия прозорци, който като по чудо бе останал здрав, проникваше лека светлина. Така той видя наполовина сдъвканите и запратени по всички ъгли на стаята трупове на плъхове и няколко малки кучета. Въздухът в стаята бе тежък, пропит от миризмата на застояла кръв и прах.

Таниел си отдъхна, като видя, че крейдълджак не бе в непосредствена близост и пристъпи напред. Къщата имаше само една стая на долния етаж и стълби, които водеха нагоре. Дори и преди масовото напускане на Стария квартал, тя бе представлявала скромно жилище, но сега се разпадаше и отвън, и отвътре.

Той заизкачва стълбите, потъвайки в мрака на следващия етаж. Там се намираше двойният прозорец, през който се прокрадваше приглушената светлина на газените лампи отвън. На него висяха изпокъсани платнени завеси. Нагоре ставаше още по-тъмно и смърдеше на животни — носеше се миризма на мускус, от която му се повдигна докато се изкачваше. Наоколо се въргаляха кутии и стари щайги. Вештицата, която търсеше, можеше да се спотайва във всеки един от тъмните ъгли, в хилядите потайни кътчета наоколо. Той пристъпи напред съвсем тихо. Нощният въздух сякаш излъчваше заплаха и студ, много по-сковаващ от обикновения хлад на нощта. Той се просмукваше през кожата и ноздрите му, сякаш бе на път да вледени самото му сърце.

От тавана над него се чу някакъв шум, който го накара да подскочи от страх и инстинктивно да извади пистолета си. Горе. Беше на последния етаж.

Прекоси стаята безшумно, насочвайки пистолета си към отвора в тавана, към който водеше разкривена стълба. Там горе изглеждаше малко по-светло. За момент му се стори, че забеляза нещо да притичва над отвора, но после изчезна и той вече не бе сигурен дали не бе просто зрителна измама.

Насили се да потисне страха, от който коремът му се бе свил на топка, и с едната ръка се хвана за перилото на стълбата, усещайки грубата повърхност на дървото. Заизкачва се съвсем бавно и тихо с пистолет, насочен нагоре. Молеше се старото дърво да не изскърца и да го издаде. Като по чудо, то удържаше теглото му и не издаде дори звук. Още малко нагоре — всяка измината стъпка му се струваше като цял километър.

Той подаде главата си през отвора, стиснал пистолета. За няколко ужасяващи секунди му се струваше, че би могъл да бъде нападнат отвсякъде. Напрегна се в готовност да отвърне на удара, но такъв не последва. Изкачи се още нагоре съвсем предпазливо. Главата и раменете му се подадоха от отвора.

Това бе спалня със същия размер като стаите на останалите два етажа. До една от стените имаше легло, чието покривало отдавна бе разкъсано на фини нишки. Наоколо се въргаляха остатъци от плъхове и някакви други животни с неопределен вид, но стаята като цяло бе празна. Там, където някога бе имало прозорец, зееше огромна дупка, от която вътре проникваше мъгла и слаба светлина от уличните лампи. Таниел загърна палтото си с една ръка и се качи в стаята. Крейдълджак не беше там. Но откъде тогава бе дошъл шумът?

Той прескочи трупа на някакво светло косместо животно и пристъпи към дупката в стената и тавана. Откъде бе дошъл шумът? Нямаше ни най-малка представа. Какво бе причинило това? Дали стената бе паднала под собствената си тежест поради некачественото строителство? Или пък от някоя бомба, хвърлена от небесен кораб? Кой знае?

Погледна навън и забеляза широк декоративен каменен перваз, който минаваше под терасите на последния етаж и на една от стените на киното. Той напрегна зрението си и се вгледа по-внимателно в полупрозрачната мъгла, която се носеше около него, и точно там видя още една дупка, подобна на тази, която водеше към горния етаж на киното.

— Аха, значи оттук влизаш вътре.

Погледна надолу. Мъглата му пречеше да види ясно калдъръмената улица на около дванадесет метра под него, но определено нямаше да омекоти падането му, ако се подхлъзнеше от перваза.

Но нямаше друг избор. Беше стигнал толкова далеч и не можеше да се откаже. Негов дълг бе да отърве Лондон от още една вештица тази вечер.

Съвсем внимателно той стъпи отвън на перваза, отпускайки тежестта си постепенно, за да провери дали ще го издържи. Явно бе достатъчно здрав. Стискайки пистолета в дясната си ръка, като с лявата се подпираше на стената за опора, той постепенно се отдалечи от безопасността на отвора и започна да се движи по перваза. Отдясно океанът от мъгла го очакваше в прегладнялата си паст, а под него някакви нищожни двадесет сантиметра гранит и хоросан го придържаха, за да не падне.

То се появи, когато той беше на половината разстояние от дупката. Таниел беше така съсредоточен да не падне, че закъсня с около секунда с вдигането на пистолета. Една мрачна, мършава сянка, проблясък от подивели кехлибарени очи и къси остри зъби, а после гърмът на оръжието и ужасяващото усещане за безтегловност от изгубеното равновесие. За момент, който сякаш продължи цяла вечност, той се олюля преди фаталния скок към улицата отдолу и после падна.

Протегна ръка инстинктивно, тъй като мисълта закъсняваше, и успя да се хване за перваза. Мускулите на рамото му едва не се откъснаха, щом поеха тежестта на цялото тяло, но той успя да се залюлее и да се хване и с другата ръка. Преди изобщо да успее да се осъзнае, той висеше над обвития с мъгла калдъръм, на ръба между живота и смъртта.

Крейдълджак изрева и изчезна в къщата, преобръщайки нещо по стълбите, в отчаяния си опит да избяга. Таниел нямаше време да усети шока от срещата си със смъртта и започна да се набира нагоре, ругаейки. С помощта на жилавите си мускули успя да повдигне лекото си тяло. Едното коляно, после другото. Изправи се на крака и забързано тръгна назад по перваза. По пътя към отвора към горния етаж на разнебитената къща извади от колана си втори пистолет; предният бе изчезнал в мрака, докато падаше. Дали бе улучил крейдълджак? Вероятно не. Но в никакъв случай нямаше да го остави да се измъкне.

Забравяйки за предпазливостта, той се втурна надолу по тъмните стълби в преследване на целта си. Спускайки се надолу към вратата, която бе оставена отворена заради крейдълджак, той… Писък и нещо, което го нападна отстрани — ревеше и се мяташе, дращеше и плюеше. Той извика, изумен, когато то успя да го събори на земята. Бореше се да се освободи от хватката му, но то нападаше с огромна ярост и бе твърде неудържимо, за да се справи с него. Той успя да се измъкне, без да може да разбере какво го бе нападнало. Хвана ръцете му зад гърба. На бузата му имаше дълбоко одраскване. Боляха го още доста рани, които нещото му бе направило. Но това не бе крейдълджак.

— Що за същество си ти? — попита той, въпреки че не очакваше отговор. Създанието, което го бе нападнало, бе провиснало на ръцете му, дишайки на пресекулки с полупритворени очи. Очевидно бе момиче, но Таниел знаеше, че външният вид в Стария квартал можеше да бъде доста подвеждащ. Тя простена тихо и изгуби съзнание.