Крис Удинг
Обсебването на Елейзабел Крей (21)

ГЛАВА 21
На милостта на Кърпеното лице
Обсадата на Кривите улици
Отново заедно

Елейзабел седеше на един разкривен дървен стол в тъмна стая. Главата й бе наведена напред, а русата й коса закриваше лицето. През правоъгълните капаци на единствения прозорец се прокрадваше слаба светлина, тъй като и без това навън бе здрач. Някъде в далечината се понесе воят на вълк, който веднага получи отговор от една глутница.

Китките я боляха от търкането във въжетата, които ги привързваха към облегалката на стола. Тя бе отслабнала — от глад и изтощение, и трепереше от студ сред голата стая. От устата й излизаха облаци пара. Струваше й се, че бе седяла на това място с часове, но отвън все още бе нощ. Сигурно не бе чак толкова дълго. Ужас след ужас, помисли си тя. Кога ще свърши всичко това?

Кърпеното лице. Как беше възможно от всички, които можеха да й се притекат на помощ в онази ледена ноемврийска нощ, да я бе спасил най-жестокият сериен убиец в Лондон? Каква бе силата, която действаше против нея? Какво бе сторила, за да си навлече такова зло?

Може би страдам заради греховете на родителите ми, помисли си тя.

Но не, нямаше да се остави на отчаянието да я погълне. Ужасната умора, която тежеше във всяка една от костите й, вредеше на решителността й, но тя можеше да пребори самосъжалението си. Бе в ръцете на Кърпеното лице, но нали все още дишаше. Това бе самата истина.

Тогава си помисли за Таниел и си представи как той я спасява — измамни надежди. Никой не знаеше къде се намира. Дори самата тя. Отново бе сам-сама.

Тя чу завъртането на тежкия ключ във вратата и погледна нагоре. Сърцето й се сви. Дебелата дървена врата се отвори и там застана Кърпеното лице с остър блестящ нож в едната си ръка.

— Добро утро, дете — каза зашитата мъртвешка маска под красивите кичури изкуствена кафява коса. Той пристъпи в стаята. Държеше ножа пред себе си.

Елейзабел подтисна стона на страх, който заплаши да се отдели от гърлото й. Тя се бе вторачила в него, без да трепне. Ако й бе писано да умре тук, щеше да го направи, без да се държи като страхливо дете. Сега тя бе самата себе си, свободна от мрачния дух, който се бе спотайвал в нея. Елейзабел Крей.

Той заключи вратата и сложи ключа в джоба си. Придърпа един стол, постави го пред нея и седна. Носеше ботуши за езда, кожени ръкавици и палто със свалена яка. Не се виждаше никаква част от него, с изключение на движението на устните му и студените му мъртвешки очи.

Тя зачака, без да обели нито дума. Не смееше дори да диша.

Той се наведе, протегна ръка и я погали по бузата. Тя замръзна на място, обзета от ужас и отвращение. Ножът на Кърпеното лице веднага се опря в гърлото й в момента, в който трепна.

— Къде е духът на вештицата, мис Елейзабел? Защо вече не е в теб?

— Но как… — започна Елейзабел, но гърлото й бе пресъхнало и от устните й се отрони просто хриплив звук. Тя започна отново: — Откъде знаеш, че не е? — Това бе въпрос, от една страна, а от друга, блъф. Ако се преструваше, че Тач бе в нея, можеше да си спаси живота. Или да го погуби. Тя все още нямаше представа какво иска Кърпеното лице. Но това нямаше значение.

— Знам го, мис Елейзабел. Ти току-що ми го каза с тона на гласа си.

По лицето на Елейзабел не се изписа никаква емоция.

Той отмести ножа от гърлото й, потупа главата си отстрани с върха му и се облегна обратно на стола.

— Вештицата не е в теб — каза той. — Предполагам, че е при Братството.

— Какво би направил, ако е така?

— Моля те, престани да си играеш с мен, мис Елейзабел — каза Кърпеното лице с въздишка. — Ще се огранича само да ти кажа, че ако вештицата беше в теб, щях да те изкормя като риба тук и сега, тя щеше да умре и планът на Братството щеше да се провали.

Той стана. Тя усети хладината, лъхаща от думите му. Кърпеното лице отиде до прозореца, извади от джоба си още един ключ, отключи капаците и ги отвори. Сега звуците отвън се чуваха по-силно: вой на вълци, бягащи стъпки, отдалечена стрелба, силни пискливи звуци, неясно от какво и всичко това на фона на отдалечен тътен, който почти не се чуваше.

— Щастливка си, не мислиш ли, за това, че те намерих тази нощ? — попита той и погледна през прозореца. — Или по-скоро е иронично, тъй като дойдох, за да те убия, но за нещастие закъснях. Не се страхувай, дете. Малко млада си, за да те убивам, а и тази вечер не съм в настроение. Имам си други грижи. Ела. Убеди се сама.

Той отстъпи от прозореца и отиде зад нея. Тя изскимтя от страх, когато приближи ножа до китките й, тъй като мислеше единствено за близостта му до кожата й. Но въжетата паднаха на земята и Кърпеното лице отстъпи назад. Елейзабел стана и търкайки китките си, отиде до прозореца, както й бе наредено. От тази си страна затворът й граничеше с обширна пустош, осеяна с камъни и боклуци. Наоколо нямаше никой. Отвъд пустошта се намираше градът, над който се бе разположила огромна страховита мрачна вихрушка от кървави облаци, които се виеха заплашително. Самият град представляваше море от писъци, стонове и звън на камбани. Една част бе обхваната от пожар, огнените езици се издигаха над покривите и разпращаха горящи парчета във въздуха. Проблесна светкавица, която порази улиците и запали нови пожари. Но нямаше дъжд, който да ги потуши.

— Това… това Старият квартал ли е? — попита тя, ужасена. Обърна се към Кърпеното лице. — В Стария квартал ли си ме довел?

— О, не — каза небрежно Кърпеното лице. — Намираме се на около миля на север от Темза. Старият квартал се намира под този така приятен водовъртеж в небето.

Тя отново погледна навън, застинала от шока.

— Навсякъде ли е така?

— В по-голямата част — отвърна Кърпеното лице.

— Но ти каза, че е сутрин — отбеляза тя тихо.

— Така е — отговори той. — Десет часа или малко след десет. Тези облаци правят всичко да изглежда много мрачно.

Елейзабел се натъжи и се оттегли от прозореца.

— В такъв случай сме се провалили.

— Не сте се провалили — каза внезапно Кърпеното лице. — Все още не. Това е просто малка част от онова, което ще се случи, ако наистина се провалите. Chackh’morg е завършен, жертвоприношенията са направени, вратата е отворена. Това е съвсем малка част от силата, която Братството може да призове през тази врата. Все още могат да бъдат спрени.

Елейзабел се намръщи, объркана от възникналата нова ситуация. Бе очаквала много неща при срещата си с Кърпеното лице, но това не го бе предвидила.

— Говорих с жената на име Лусинда Уот. Тя се оказа доста веща по въпросите на Братството, щом я убедих да ми ги разкрие. — Той се захили с мъртвешката си усмивка. — Chackh’morg е само началото. Подготовката на всичко. Голям Страж, оформен с убийства. Братството се е подготвяло от десетилетия за призоваването на Тач. Само Ритуалът за призоваването на Плашилото е отнел седем години, за да се осигурят необходимите съставки и знания. Сега вратата е отворена, пътят е подготвен. Но предстои още една церемония. Тач ще бъде водачът, като дух, който е умрял и е бил върнат отново. Приживе тя е имала огромна сила, която й е позволила да превъзмогне смъртта. — Той замълча и се загледа в острието на ножа си. — Там, където са мъртвите, не е лесно да се намери път към земята на живите. Сега Тач познава пътищата на мъртвите и може да доведе бога на Братството при нас. Тя е като силата, привличаща големия кораб към пристанището. Тя е ключът. Но тя е смъртна. Може да умре.

На Елейзабел й бе трудно да проумее всичко това.

— Да бъде убита Тач?

— Церемонията ще отнеме няколко дни — обясни Кърпеното лице. — Щом те приключат, всичко ще бъде изгубено. Лондон, а и целият свят.

Ужасена, Елейзабел каза:

— Защо? — попита тя. — Защо правиш всичко това?

Ужасяващото лице погледна през прозореца, сякаш леко зачервено.

— Аз съм чудовище, мис Елейзабел. Но дори и чудовищата искат да живеят.

— Не разбирам — каза тя.

— Някой убиваше от мое име — каза Кърпеното лице. — Представяше се за мен. А аз не понасям имитатори на работата ми, дете мое. Но аз знаех за Братството и усетих, че те имат общо с това. Затова открих Лусинда Уот, говорих с нея и тя ми каза всичко, което знаеше. А след това… както и да е. Братството планира да навлече смърт на всички ни. — Той погледна към Елейзабел със смразяващ поглед. — А аз не искам да умра. Затова трябва да ги спрем. — Той замълча. — И ако само се добера до мъжа, който се опитва да имитира моето творчество, някой си доктор Мамън Пайк, може да се изкуша да му сторя същото, което сторих и на секретарката му. След това Кърпеното лице се отдалечи и се отправи към вратата. Отключи я, прекрачи прага и се обърна.

— Ти имаш приятели. Предлагам да ги намериш. Няма да заключвам вратата след себе си. С тези си думи той излезе.

 

— Изгорете ги! Изгорете мръсните им кожи!

В бутилки от най-силния лондонски грог бяха набучени клечки с увити около тях парцали, натопени в алкохол. До тях се палеха клечки кибрит. Тежкият въздух бе изпълнен с викове и ревове, които отекваха, пулсирайки, из тунелите. Но над цялата тази шумотевица се издигаше влудяващото цвърчене на плъхове, които се трупаха по импровизираните барикади, хапейки и дращейки.

Заглушената експлозия от бомбите в шишетата от грог бе придружена от гореща вълна, тъй като дългите огнени езици тръгнаха по стените на каналите и се разпростряха върху високата до колене вода. Плъховете пищяха, когато козината им се подпалваше, скачайки във водата, но водата също гореше и те просто се гмурваха и изплуваха мъртви.

Сред пълчищата плъхове се намираха и кучетата-плъхове, вештиците, които предвождаха масите. Бяха дълги по метър без опашките, бяха извити, с настръхнала на гърба козина и челюсти, които можеха да отхапят ръката на човек. Като че ли бяха изпити, обладани от духове на вештици, които ги деформираха и ги правеха огромни и отвратителни. Муцуните им бяха като на куче, ноктите им бяха закривени и заплашителни, а в очите им играеше демонично пламъче — бяха като малки фенерчета в мрака.

Крот запрати своята грог-бомба след един от тях и го уцели по гърба. За известно време се полюбува на писъците и мятането му, след което се зае с разположените наблизо няколко плъха, които се бяха метнали на крака на един стар просяк.

Кривите улици бяха обсадени от всички страни. Вештиците бяха плъзнали навсякъде из тунелите. Загражденията не бяха пречка за тях, а лабиринтът не ги объркваше, проклетите плъхове бяха стигнали и до каналите.

Набързо изградените барикади от метални парчета и решетки се оказваха напълно безполезни срещу вредителите, пристигнали на сутринта. Плъховете бяха преодолели бариерата нагоре по тунелите и бяха пристигнали заедно с отломките и мръсотията до следващите прегради, които също не се бяха оказали особено предизвикателство за тях. Водени от една мрачна сила, те съвсем лесно бяха проникнали сред човешките владения, оставяйки зад себе си пазачите, които не бяха успели да ги отблъснат.

Дузина просяци газеха из вонящата вода и размахваха ножовете си срещу плъховете, които прескачаха през краката им и ги заобикаляха отвсякъде. Крот хвана един плъх за врата и го вдигна на нивото на очите си. Започна да стиска, усещайки как кокалите му се трошаха, след което го захвърли настрани. Тръгна към тунелите, които водеха към повърхността. Тук нямаше какво повече да направи. Опитите им бяха жалки, но все пак трябваше да опитат да се защитят. Той никога не се бе чувствал толкова безпомощен.

По мрачното стълбище, по което тръгна, надолу слизаха просяци, които се бяха насочили към бойното поле. Те почти не го разпознаваха — бе целият в дрипи, смърдеше на канал и се бе прегърбил в отчаянието си. Но той си каза, че трябва да се държи според положението си и се изправи, за да скрие пораженческия си дух.

Отвори вратата в края на стълбището. Усети как от объркването в него постепенно започна да се надига гняв. Спря едно момче, което бе тръгнало надолу към плъховете.

— Остави ги, момче — каза той. — Отиди да намериш ловците на вештици и ги доведи в покоите ми. Бързо.

Момчето се подчини и се насочи обратно, придържайки сакатата си ръка към гърдите. Крот тръгна по мрачните подземни тунели, като на места спираше, за да издаде по някоя заповед, да предложи помощ, да подкрепи по един или друг начин хората си. Обстановката навсякъде около него бе трескава и заредена със силно напрежение, носеха се бързи стъпки и плач. По всяка вероятност на територията на Рикарак нещата стояха по същия начин. Не знаеше какво бе станало с другите двама Господари на просяците. Нито един от тях не бе изпратил вестоносец, за да върне съобщението. Може би просто не му бяха повярвали. Но бе готов да се обзаложи, че сега вече вярваха.

Щеше му се да извика или да убие някого. Но не бе по силите му да възпре нашествениците. Не знаеше начини да се справи с вештици или Червена треска. Сякаш най-лесно бе да се оправи с плъховете, но дори и това не им се бе удало. Той се опита да си наложи, че ще реши проблема и се насочи към покоите си. Кейтлин и Таниел вече бяха там, когато Крот влезе. Той леко повдигна вежди, учуден от присъствието на Карвър редом с ловците на вештици. Не трябваше ли детективът да е затрупан от работа на повърхността, където цареше хаос? Затвори вратата и седна на едно кресло сред златистите рамки на леглата и дървените гардероби.

— И така — започна той. — Голяма бъркотия, а?

— Наистина — съгласи се Таниел безизразно. — Как са нещата, детектив Карвър?

— Мрачни — отвърна той. Изглеждаше зле, за мъж с неговата педантичност по отношение на спретнатостта и чистотата, видът му говореше много повече, отколкото можеха да го сторят думите. — Обграждат ни. Хората не могат да се измъкнат. Копелетата ни затварят в обръч, за да ни избият. Армията е на път, но не знам какво повече от нас може да постигне тя.

— А вие какво направихте? — попита Крот със злоба, търкайки белега на устната си, който стигаше и до бузата му. Все още бе бесен, макар и не точно на Карвър.

— Опитваме се да ограничим паниката до минимум — обясни детективът. От една от стаите на Крот се разнесе трясък. За момент той погледна натам, но после го игнорира и продължи. — Охраняваме болниците. Засега това е всичко, което можем да направим.

— За какво ни повика? — попита Кейтлин, без да увърта. Бе твърде уморена за любезности. Бе прекарала последните няколко часа в борба с всякакви видове вештици, но за щастие не бе попаднала на нищо сериозно.

— Искам план за битка — заяви Крот. — Това, което правим, е безсмислено. Те ни обграждат от всички страни. Вие двамата сте единственото оръжие, с което разполагаме срещу вештиците, но предполагам, че и вие вече се изчерпвате откъм запаси и талисмани. Не можем да ги победим, ако се бием с тях тук долу.

— Аз имам предложение — каза Карвър.

— А. Предложение значи. — Крот седна на стола си и започна да барабани с пръсти по масата. — Знаех си, че не може да си дошъл току-така.

Карвър пропусна неприятния коментар покрай ушите си.

— Изправени сме пред армия, много по-многобройна от самите нас. Няма смисъл да се занимаваме с по нискостоящите. Да се заемем с генералите.

— Братството — каза Кейтлин. — Мислиш ли, че не ни е хрумнало досега? — Тя махна с ръка над главата си, сочейки към външния свят.

— Знаеш ли къде се намира Тач? — попита Карвър.

— Аз зная — обади се момчето-дявол Джак, влизайки в стаята през вратата, безшумен като привидение. Точно него Карвър бе чул да тропа в другата стая, но нямаше представа с какво се занимаваше. Явно Крот бе свикнал момчето-дявол да влиза и излиза по всяко време. — Сигурно можете да предположите. Стария квартал. Ядрото на вихрушката.

— Знаем — каза Кейтлин раздразнено. — Очевидно е. Не е нужно дори усещане за вештици, за да разбереш откъде идва цялото това нещо. Освен това смятам, че вече си направил Пророкуване, за да се увериш.

— Така е.

— Чудесно — каза Крот. — А дали някой от вас случайно е помислил за това как ще стигнем до Стария квартал, при положение, че след изминаването на миля по земята е невъзможно да останеш жив.

— Това е и моето виждане — заяви Кейтлин и се облегна назад на стола си.

— Небеса, да не би вече да сте се предали? — Карвър изглеждаше изумен и скочи на крака. — Никога не съм виждал мъже и жени, които да се предават толкова лесно! Дойдох тук с предложение за начин да се стигне до Стария квартал. Дали някой от вас ще желае да го чуе? Или може би предпочитате да обявите положението за безнадеждно и да се откажете?

Последва момент на неловка тишина. Дори Крот се почувства по детински глупаво в песимистичното си настроение.

— Как ще го направим? — Таниел прекъсна тишината с мрачен поглед. Той стискаше зъби, изпълнен с решимост. Откакто Елейзабел бе изчезнала, той бе като буреносен облак и всяка негова мисъл бе насочена към това как да я открие. Но точно тогава бяха нападнали вештиците и те бяха принудени да останат там и да защитават Кривите улици. Кейтлин нямаше да се справи без него. Но ако Елейзабел бе… не, той дори не смееше да си го помисли.

— На запад оттук е станцията на улица „Каледония“ — започна Карвър. — Кривите улици стигат почти дотам. Ако успеем да стигнем до нея, можем да минем по подземните тунели на метрото и да стигнем до парка Финсбъри.

— Искаш да вземем небесен кораб? — попита Крот, невярващ на ушите си. — Искаш да минем под земята?

— Не казвам, че не е опасно — защити се Карвър. — Но можем да се справим. Под земята няма толкова много места, откъдето да дойдат вештици. Изпратих телеграма и ангажирах пилот, той ни чака там. Летището на парка Финсбъри все още се държи от войниците, поне засега. След това ще прелетим над Стария квартал. Предполагам, че не много вештици могат да летят.

— Не мисля, че те разбрах правилно, Карвър — каза Крот. — Това, което предлагаш, ми изглежда като самоубийство.

— О, не драматизирай толкова, Крот — скастри го Кейтлин. — Това е най-доброто предложение досега. Съгласна съм.

— И аз ще дойда — заяви Таниел.

— Всички ще дойдем — каза момчето-дявол с дрезгавия си глас. — Елате в тази стая.

Озадачени, те станаха и го последваха до стаята, от която самият той бе дошъл. Там светлината на една газена лампа позволяваше да се види един кръг, на-чертан с тебешир на пода. Наблизо лежеше чанта от еленова кожа, а в кръга бяха разпръснати камъни за гадаене. Бяха плоски, бели и овални. На всеки един от тях имаше знак, издълбан и нарисуван с черно мастило.

— Знаеш ли за камъните? — попита той задъхано.

— Малко — отвърна Кейтлин, след което му пошушна: достатъчно, за да разбера дали ти ги познаваш. Камъните за гадаене представляваха стар рунически ритуал и таро, сложна система от символи, която създаваше картини с изключителна сложност, когато се комбинираха. Но за разлика от руните и тарото, те бяха твърде специфични и не подлежаха на широко тълкуване. За шарлатанин или аматьор не означаваха абсолютно нищо. Необходимо бе дълго обучение, за да се овладеят и всеки един от тях имаше свой Ритуал. Кейтлин нямаше особено доверие на момчето-дявол, тъй като бе твърде млад.

Джак приклекна до тебеширения кръг. Косата му бе разпиляна върху незрящите му очи. Като че ли нямаше никакъв проблем да намери пътя, макар че не можеше да вижда.

— Вижте — започна той. — Тази руна, паднала в тази посока, е свързана с другата. Кралят и неговото Момче. Това сме аз и ти, господарю Крот. Това тук е знак за Ловците, ориентацията му спрямо останалите означава две. Това сте вие, Таниел и Кейтлин. Има още три: Войник, Идиот и Жертва. Детектив Карвър, Арманд и Елейзабел. Той отметна кичур коса от мръсното си лице и посочи другаде в кръга.

— Там. Пътуване, Земята и това означава Горе и Долу. Движим се под и над земята. — Той се изправи срещу тях. — Хвърлих руните, преди да дойда при вас. Така е предопределила съдбата, вече е решено. Тръгваме. Това е пътят.

— А какво означават другите камъни? — попита Крот, сочейки към няколко камъчета, които Джак не бе споменал.

— Те нямат собствено значение. Разположението им помага да се разгадае значението на другите камъни — отвърна той. Таниел погледна към Кейтлин, но тя просто вдигна рамене. Изглежда момчето-дявол си знаеше работата. Който и какъвто да беше този Джак, той със сигурност притежаваше знания и сила, които не бяха характерни за тази млада възраст.

— Значи вземаме Арманд — отбеляза Крот. — Ами Таниел и Елейзабел?

— Още ли не сте разбрали? Всичко е решено. Ние сме просто пионки в ръцете на висшите сили, които искат от нас да спрем Братството.

— Искаш да кажеш, че Елейзабел ще ни открие? — попита Таниел с внезапна нотка на надежда в гласа си.

На вратата се разнесе почукване.

— Едно момиче иска да ви види, господарю — извика пазачът.

— Както изглежда — добави момчето-дявол, — вече ни откри.

При нареждането на Крот пазачът да я пусне Таниел скочи на крака, бърз като светкавица. Когато тя пристъпи вътре, той вече бе стигнал до вратата. Покрита с дрипи и изтощена, Елейзабел вдигна очи и го погледна. За момент погледите им се срещнаха, нито един от двамата не бе в състояние да продума каквото и да било, те просто се прегърнаха и думите вече бяха излишни.