Крис Удинг
Обсебването на Елейзабел Крей (11)

ГЛАВА 11
Странната смърт на Алиста Уайт
Кола в „Редфорд Ейкърс“

Голямата готическа арка на гарата „Св. Панкрас“ се издигаше сред поройния дъжд и изглеждаше някак призрачно и мистериозно на фона на слабата лунна светлина. Тази вечер нямаше мъгла, пороят я бе разкъсал на парчета и я бе принудил да се скрие сред студените гробища и запуснатите поля. По улиците имаше малко хора. Дъждът падаше със страшна сила и онези, които случайността бе заварила навън, бяха заобиколени от собствен облак мъгла, който се получаваше когато капките отхвърчаха от тях.

Но за някои необходимостта да пътуват бе по-голяма от страха им от дъжда и такситата все още пърпореха през стичащите се по улиците дъждовни реки. За най-нещастните от тях съществуваше както необходимостта да излязат, така и липсата на достатъчно финансови средства. Алиста Уайт бе жена, която издържаше три деца. Нямаше съпруг. Но доброто й сърце не позволяваше да ги изпрати да се трудят. Тъкането й носеше достатъчно пари, за да води що-годе приличен живот, но не и да си позволи да се вози на такси, когато краката й вършеха същата работа. Затова тя продължи да върви, без да съзнава, че нещо я преследва и че то ще отнеме живота й преди зазоряване. Сред пороя бавно се движеше кола, дърпана от черен жребец и бяла кобилка. Прегърбеният й водач носеше цилиндър и бе вдигнал яката на обемистото си палто така, че се виждаше само сянката на очите му, докато лицето му оставаше скрито.

Колата се придвижваше тихомълком по улиците около „Св. Панкрас“ в посока, известна само на нейния водач, в определено време и към определено място. Постепенно тя се скри зад стената от дъжд и изчезна от поглед.

Пороят не преставаше. По каменните стени на сградите се стичаха вадички, които постоянно променяха посоките си. Тротоарите се бяха превърнали в брегове на реките, стичащи се по улиците и вливащи се в канавките, които жадно поглъщаха водите им. По покривите също се стичаше вода, която падаше на улицата с бясна скорост. Под слабата закрила на чадъра си, Алиста продължаваше да върви към къщата на доктор Роуч. Естествено на него нямаше да му стане много приятно да го събуди в този късен час — бе някъде около един и половина през нощта, — но момчето й, Джип, бе повалено от треска, а тя бе видяла какво се бе случило с неговия приятел Томас преди седмица, когато той се бе разболял. Бе видяла как по цялото му тяло се бяха появили онези ужасни цепнатини като на счупена ваза, а кръвта минаваше отдолу на милиметър под кожата му. Бе виждала същото по носовете и бузите на старите пияници, чиито вени се бяха пръснали от многогодишно смучене на алкохол. Но онова бе по цялото тяло и Томас вече лежеше някъде под земята, сигурно в общ гроб, тъй като не можеха да си позволят подобаващо погребение. А сега и нейният Джип. Червена треска.

Тя се загърна с наметалото и наведе главата си, на която носеше шапка, надолу срещу силния дъжд. Разстоянието бе три километра, но животът на сина й бе в опасност и тя дори не се замисли, преди да тръгне. Дори с радост забеляза, че дъждът намаляваше. Точно тогава той внезапно спря, сякаш водната завеса се бе откъснала от небето и се бе стоварила на земята, оставяйки след себе си само реките по улиците. Наоколо настана тишина и луната облече всичко със стоманени отблясъци.

У Алиста започна да се надига усещане за страх, което се усилваше с всяка следваща крачка по мокрия паваж. Нещо не бе наред, нещо… но тя не можеше да го назове. По мокрото й лице се изписа недоумение. Замисли се какво ли можеше да е това. Никога не се бе отличавала с особен ум или образование и се възхищаваше искрено на онези, които ги имаха. Ето защо обвини собственото си невежество за това, че не можеше да се сети. Тъкмо започна да се чувства силно объркана, когато й хрумна нещо.

Тя спря под светлината на една улична лампа. Да, чуваше го. Продължи да върви с напрегнат слух. Все още бе там. Можеше ли да е някакъв номер? Ехо? Може би, но нещо й подсказваше, че не беше. Усети как я обля студена пот. На всеки две свои крачки тя чуваше три стъпки.

Спря отново и погледна зад себе си. Третата стъпка отново се чу след нейните две. Бе едва доловима — сякаш някой я преследваше, но внезапното й спиране го хващаше неподготвен. Като че ли някой се опитваше да върви със същото темпо като нея, но не успяваше. Само че на улицата нямаше никой.

Тя се загледа зад себе си, но не видя нищо. Чуваше се само плискането на вода.

Но не бе ли чувала вече нещо подобно на това? Защо това извикваше в ума й някакъв спомен? Ама че глупава глава! Но сега нямаше време. Трябваше да стигне до доктор Роуч.

Тя продължи напред, но звукът не престана: туп, туп (туп), туп, туп (туп). Да не би да шляпаше нещо, увито около глезена й? Или пък коланът на палтото й? Докато вървеше, хващаше различни части от дрехите си — първо едната страна на полата си, после — обувката си, опитвайки да установи по комичен отстрани начин дали нещо от нея не причиняваше този шум. Но след малко се отказа. Ако имаше нещо такова, така нямаше да престане.

Тя отново хвърли поглед на дългата и добре осветена улица и не видя нищо. В главата й се въртеше някаква стара рима, която майката на Томас й бе казала веднъж, но сред смесицата от страх и притеснение за Джип тя не можеше да си я спомни добре. Изсумтя и продължи напред. Но страхът и усещането, че трябваше да си спомни нещо, не преставаха и дори се усилваха. Онези стъпки все още отекваха зад нея, като сега бяха още по-ясни — като че някой вървеше точно зад гърба й. Не можа да устои и погледна за трети път през рамо, но това й бе за последно.

Лусинда Уот бе жена със строго изражение на лицето. Движенията й наподобяваха птица, кълвяща по стенографа си с пръсти или дращеща нещо на листата до себе си, навела глава като врабче, за да види какво точно пише. Тя бе рецепционистка, секретарка и личен помощник на главния лекар в „Редфорд Ейкърс“ и очакваше да се обръщат към нея с подобаващите уважение и достойнство, които смяташе, че постът й изисква.

„Редфорд Ейкърс“ не бе от най-приятните места, където можеше да попадне човек през нощта, но доктор Пайк изискваше от нея поне веднъж седмично да остава там, а често и повече. Получаваше добро заплащане и бе отдадена на работата си, тъй като в живота й имаше много малко неща, които изискваха вниманието й. Едно от тях бе малкият й апартамент в Айлингтън, а другото — двете й котки с едно и също име — Котка. Въображението й бе доста ограничено, както и вкусът й към модата. По време на тези нощни смени тя придружаваше доктора при неговите визитации от клетка в клетка, а после в мазетата, по време на които той извършваше наблюдения над нощното поведение на пациентите си. Говореше с нисък, безизразен глас на фона на виковете, смеха и пелтеченето, отекващи между влажните и мухлясали каменни стени. От малките прозорчета в стоманените врати надзъртаха луди очи и се носеха мръсни думи, които мис Уот не би пожелала да достигнат до ушите дори и на най-долната проститутка. Докторът изглежда изобщо не се впечатляваше от обграждащата го лудост, но мис Уот стискаше зъби, за да потуши ужаса, сграбчващ сърцето й всеки път, когато минаваше по мрачните коридори.

Докато тя се приготвяше да си ходи, дъждът понамаля, но това бе само колкото да си поеме дъх, тъй като не след дълго, след силен гръм той се изсипа над Лондон с пълната си мощ. Мис Уот, която винаги мислеше с няколко хода напред, имаше чадър в едно от шкафчетата на бюрото си. В момента, в който го извади и излезе в коридора, една ярка светкавица обля всичко около нея в светлина. Мис Уот се приближи към прозореца и погледна навън. Дали не бе по-разумно да си повика такси? Но щом вдигна слушалката на телефона, отвън се чу изскърцване на гуми. Озадачена, тя отвори голямата входна врата на „Редфорд Ейкърс“ и там, точно пред площадката, видя кола, теглена от черен жребец и бяла кобила.

Водачът й се бе навел ниско, носеше цилиндър и си бе вдигнал яката, за да предпази лицето си от дъжда. Щом тя се появи на вратата, той вдигна ръка.

— Мис Лусинда Уот? — опита се да надвика плющенето на дъжда той.

— Аз съм — отвърна тя.

— Колата е за Вас, мадам.

— Но аз не съм я поръчвала — възрази тя и се огледа от двете страни на площадката. В този момент един от обитателите на сградата изпищя, а ефектът от вика му бе подсилен от една светкавица на юг.

— Мисля, че е поръчана от някой си доктор Пайк — обясни той. — Или греша?

Мис Уот се обърна и погледна към стълбите, водещи към кабинета на доктора, където в момента той попълваше доклади. Определено подобна досетливост не му бе присъща, но от време на време вършеше такива неща.

— Не, не бъркате — каза тя и отвори чадъра си, преди да се подаде навън. Водачът слезе и й отвори вратата.

— Лош късмет е да отворите чадър вътре, мадам — отбеляза той, тъй като тя още не бе стъпила на площадката, когато го стори.

— Бабини деветини — отвърна мис Уот и затвори вратата. — Не вярвам в подобни суеверия.

Скритите очи на водача я проследиха, докато се качваше и сгъваше чадъра си, сякаш бе затварящо се черно цвете.

В колата бе доста хладно, но пък за щастие — сухо. Мис Уот се облегна назад на удобната седалка и водачът пришпори конете. Докторът по всяка вероятност му бе казал къде отиваха, затова тя просто се облегна назад и се отпусна. Тази нощ бе ужасна. Колата си бе чист късмет. Седеше и слушаше как навън бурята се усилваше, благодарна за това, че бе вътре, а не сред нея.

Едва когато колата започна да забавя ход и накрая спря, за пръв път й мина през ума, че ставаше нещо нередно. За толкова кратко време не можеха да са изминали дори половината път до Айлингтьн.

— Кочияшо — започна тя и отвори вратата. В този момент обаче се изуми от мястото, на което се бяха озовали. То нямаше нищо общо с тесните лондонски улички. Намираха се сред някаква пустош, нещо като поле или парк. Силният дъжд не й даваше възможност, а види по-добре. Имаше една-единствена пътека, по която се движеха те и огромно пространство, покрито с трева, както и няколко призрачни дървета.

— Питам — повтори тя — защо спряхте?

Не последва никакъв отговор. Само тишина.

Тя попита отново, но след като и този път не получи отговор, реши да отвори чадъра си и да излезе навън. Щеше й се да нахока този нелюбезен кочияш. Но в същото време изпитваше страх, примесен с любопитство, по отношение на случващото се.

— Това някаква шега ли е? — попита тя рязко, щом излезе. — Мога да ви уверя, че работата ви виси на косъм.

Пристъпи към мястото на кочияша, но то бе празно.

За момент не знаеше какво да стори. Беше съвсем сама по средата на тази пустош, а на всичкото отгоре и валеше като из ведро. Тя се бе измокрила доста. Хвърли няколко бързи погледа наоколо и направи няколко крачки назад. Конете пристъпваха и цвилеха неспокойно, разтърсвайки мокрите си гриви.

— Кочияшо? — извика мис Уот.

Никакъв отговор. За момент тя остана така, без да се решава да стори нищо. Не познаваше Лондон толкова добре, че да предположи къде точно се намира, нито пък можеше да се ориентира в този дъжд. Някъде в далечината се чу ръмженето на въздушен кораб, който вероятно се готвеше да каца, за да избегне бурята.

Напълно объркана, тя реши да се качи обратно в колата и да изчака някой да й се притече на помощ или кочияшът да се завърне. Ако тръгнеше пеша, със сигурност щеше да си докара пневмония.

Тя влезе вътре и изтръска чадъра си, ругаейки кочияша. Ами ако останеше тук цяла нощ, насред ужасната буря. Но какво си мислеше този? Какво…

В този момент обаче погледът й се спря на отсрещната седалка. Там имаше нещо, което го нямаше преди. Бе хартия с набързо надраскана рисунка на създание — създание с много пипала, затворено в кръг. Тя се пресегна и го докосна с пръсти, сякаш искаше да провери дали е твърдо.

— Chackh’morg — прошепна.

В този момент вратата на колата се отвори и тя се обърна рязко. Дръпна се назад и изпищя. Това бе той — Кърпеното лице — отвратителното подобие на покрит с парцали труп, със зееща паст под мокрите кичури женска коса, които се бяха сплъстили, обгръщайки лицето му от сиво зебло. В едната си ръка държеше нож, по който проблясваха малки дъждовни капчици.

Когато влезе при нея и затвори вратата зад себе си, тя не бе в състояние да помръдне. Той седна срещу нея и вдигна рисунката. Наведе се бавно напред и прокара острието по треперещото й гърло. С другата си ръка вдигна листа хартия пред очите й.

— Chackh ’morg — каза Кърпеното лице. Мис Уот бе очаквала от тази смразяваща уста да излезе глас от отвъдното, но той звучеше напълно нормално, въпреки че в него имаше нещо заплашително. То я ужасяваше точно толкова, колкото и ножът. Кърпеното лице се наведе още по-напред. Устата му бе толкова близо до нейната, сякаш щеше да я целуне. — Ти знаеш кой убива от мое име — прошепна той с дрезгав глас. — Няма ли да ми кажеш, Лусинда Уот?