Крис Удинг
Обсебването на Елейзабел Крей (28)

ГЛАВА 28
Отговорите на Пайк
Вештиците са разкрити
Всичко приключва

В момента на силната експлозия Таниел падна на земята, прострелян в корема.

Ехото накара всички в церемониалната зала да подскочат, но те бяха добре дисциплинирани и знаеха какви могат да бъдат последствията от прекъсването на Ритуал с подобно значение. До тях бяха достигнали отдалечените изстрели на ловците на вештици при промъкването им вътре в катедралата, затова бяха донякъде подготвени. Все пак някои от тях се огледаха, за да проверят дали някой не е паднал. Пеенето леко се забави, но скоро отново се усили. Опасният момент бе приключил. Тач стоеше, без да помръдне и четеше от мрачните текстове. Дори да трябваше да ги застрелят до един, трябваше да завършат Ритуала. Прекъсването на този късен етап щеше да вкамени мозъците им както ледът — локва.

Пренебрегнаха писъка на Елейзабел, игнорираха гласовете, които се чуваха от балкона вече няколко минути, както и трясъка, който ги бе разлюлял току-що и едва не бе преобърнал някоя от плочите. Наблизо бе станала експлозия. Под маските им се лееше студена пот. Ако плочата бе паднала, всичко щеше да приключи. Дори нещо толкова малко можеше да разстрои pthau’es’maik. Доктор Мамън Пайк насочи пистолета си към челото на Кейтлин.

— Скъпа моя мис Бенет, предупредих го да не се опитва да прави каквото и да било.

— Но ти го простреля! — извика Елейзабел.

— Да, така изглежда — каза докторът студено. — Наистина трябва да се научите, че не блъфирам.

Експлозията в двора бе толкова силна, че докторът бе залитнал. Таниел се бе опитал да се възползва от удалата му се възможност, но дори той не бе толкова пъргав. Пайк бе взел своя американски револвер със седем куршума и бе стрелял напосоки. Беше го уцелил. Сега куршумът бе забит в стената, а около него, имаше мрежа от кървави пукнатини.

Елейзабел бе коленичила до момчето в отчаян опит да го защити и да му помогне. Кейтлин стоеше наблизо. Тя гледаше ту към Таниел, ту към Пайк като че ли се опитваше да реши как да отмъсти на противния доктор. Таниел простена и почна да се изправя на крака.

— Не, Таниел, не бива — каза Елейзабел, но щом стана ясно, че той нямаше намерение да остане на земята, го прегърна и му помогна. По устните му имаше кръв. Той се обърна към доктора:

— Урок, който скоро няма да забравя, докторе — каза той с хриптене и на лицето му се изписа болка. Дупката в дрехите му едва се виждаше, но кръвта отляво на корема му личеше силно.

— Брей, наистина имаш силен дух — отбеляза докторът. — От експлозията стана ясно, че някой прави бели в катедралата ми. Ще ви запазя живи в случай, че за мое нещастие, успеят да се доберат дотук. Заложниците са доста полезно нещо.

— Стой мирен — изсъска Елейзабел, отмествайки палтото и разкъсвайки ризата му. Макар че упоритият глупчо искаше да стои прав, щеше да бъде проклета, ако го оставеше да изгуби кръвта си. Тя го огледа отзад и видя, че куршумът бе излязъл през гърба, което беше добре. Единственото, което можеше да стори, бе да спре кръвта, докато намереха помощ.

— Имал си късмет — каза Кейтлин на Пайк. — Не знаеше, че сме тук. Можехме да влезем в залата и Тач вече щеше да е мъртва.

Пайк захихика.

— Мис Бенет, минахте покрай четири от моите Стражи, без дори да ги забележите. Знаех точно къде се намирате. Зоната около залата е пълна с малки аларми, ако разбирате какво искам да ви кажа.

— Кейтлин, дай ми колана си — нареди Елейзабел. Кейтлин го стори. Панталоните й бяха достатъчно тесни, за да се задържат и без кожената ивица. И все пак, ако носеше рокля, както останалите жени…

— Пайк — обърна се към него Таниел, но стисна зъби, тъй като го проряза силна болка от раната. Той си пое въздух, за да му премине. — Пайк, трябва да спреш това.

— Да спра кое? Да спра церемонията! Скъпо момче, нямаш представа колко много съм работил, за да стигна дотук. Защо да я спирам?

— Всички вие ще умрете. Братството ще бъде погубено заедно с всичко останало.

— Вероятно — съгласи се Пайк, примигвайки с тежките си клепачи и накланяйки тънкото си вратле напред като лешояд. — Въпреки че се съмнявам. А какво ще получим, ако останем живи?

— Какво? — извика Таниел. — Какво ще получите? Вие вече сте богати и имате огромна власт… Имате повече власт от Парламента! Защо ви трябва да рискувате всичко това? Та нали сте крале и кралици на света!

Пайк се засмя.

— Ласкаеш ме. Много мило, Таниел, но си задай въпроса кой иска този свят. Вештиците определят новите правила. Превземат ни и ни избиват, стъпка по стъпка. Предпочитам с всичко това да се свърши и да мина на тяхната страна, отколкото да умра безсилен като всички вас.

— Тогава се бори с тях!

Той се засмя гърлено и грубо.

— О, имай милост, момче. Още ли не си го разбрал? Не можем да се преборим с тях!

— Защо? — попита Таниел враждебно, плюейки кръв. — Защо не?

— Защото ние ги създадохме! — извика той. — Създаваме ги всеки ден! Все повече и повече, по-мрачни и по-зли, вештица след вештица, докато не остане жив човек. И тогава и те ще изчезнат. — Той погледна Таниел безизразно. — Таниел Фокс, вештиците не са родени от вештици като Тач. Вештиците сме ние!

Никой на балкона не продума. Носеше се само монотонното припяване, както и далечен тракащ звук, който изглежда никой от тях не забелязваше.

— Лъжеш — обади се Кейтлин.

— Не, мис Бенет! — извика Пайк разтреперен. — Толкова е ясно! Никога ли не сте се чудили защо някои вештици приличат на стари легенди, които са измислени много преди тяхната поява? Ние вземаме най-лошите си кошмари и ги превръщаме във вештици. Вземаме цялата си насъбрана вина, омраза, срам, всичко, което мразим у себе си, и измисляме духове, които да ни преследват и чудовища, на които ставаме жертва. И дори не осъзнаваме, че го правим! Той пристъпи към другата част на балкона.

— Знаеш ли, че през живота си човек използва само десет процента от мозъка си, Таниел? Аз, да! Прекарал съм доста време в изследване на мозъка и съзнанието и това, което ги кара да работят. Не се ли питаш какво правим с оставалите девет десети? Не се ли питаш какво ще стане в случай, че използваме този допълнителен потенциал? Господи, преди тридесет години никой не бе чувал за нещо като усещане за вештици. Приемът в приюти се е увеличил четири пъти след Унищожението и ще останеш изумен, когато разбереш колко от тези хора чуват гласове или твърдят, че имат връзка с отвъдното и понякога, само понякога, можеш да си позволиш да им повярваш.

— Унищожението — повтори Таниел, твърде запленен от разказа на Пайк, за да осъзнае къде се намира или да помисли за дупката в корема си. — Тогава започна всичко. Какво се е случило? Какво в пруските бомби би отприщило подобно нещо?

— Нас самите — отвърна Пайк. Той внезапно се намръщи, стори му се, че чува някакъв отдалечен шум. Това го обезпокои, но не можеше да си обясни защо. — Бомбардираха нас — продължи той. — Тогава нашата вяра секна. Именно тогава навлязохме във Века на разума.

Елейзабел бе откъснала ръкава на роклята си и бе направила превръзка на Таниел. Той изглежда не забелязваше, че кърви силно. Тя виждаше, че той не просто се опитва да печели време или да разсее Пайк, а бе искрено запленен от разказа на възрастния мъж. Кейтлин не мърдаше в очакване на частица от секундата, в която да се възползва от възможността да го нападне, но той бе твърде хитър, за да го позволи.

— Векът на разума? — попита тя. — Но какво общо има той с всичко останало?

Елейзабел подаде компреса на Таниел и му каза да го държи на гърба си, докато тя му приготви още един за входната рана. Той се изкашля, като в слюнката му имаше кръв.

— Е, мис Бенет. Векът на разума е причината всички ние да сме тук сега. От зората на нашата история хората са вярвали в нещо. Пещерните хора са се страхували от огъня в небето, индианците са имали своите животински богове, гърците и римляните — също, ацтеките са имали своите идоли, ние имахме нашите църкви… Не разбираш ли? Винаги сме имали нещо, върху което да прехвърляме вината! Когато някоя висока вълна разрушавала дадено село, това било защото боговете са били ядосани, а не защото не са я построили достатъчно далеч от брега. Когато дете умирало от треска, това било, защото селото било грешно, а не, защото не са имали подходящи системи за филтриране на водата. Когато сме извършвали ужасен грях, когато сме били изпълнени със срам и вина, сме имали отдушник. Можело е да ни се прости. Без значение в какво сме вярвали, важното е просто да сме вярвали.

— Настъпването на Унищожението, пускането на бомби от небето… това бе краят. Триумфът на науката. Вече нямахме нужда да вярваме в Бог, който ни наказва от небето. Човекът възприе ролята на Бога. Сега ние сме тези, които имат силата да изравняват градовете със земята и да отнемат хиляди човешки животи само с един удар. Разбираш ли, старият Чарлз Дарвин е обяснил живота! Науката се движи напред с огромни крачки и всяка измината стъпка е в посока на отдалечаване от старите порядки. Науката ни отне необходимостта да вярваме в каквото и да било, защото сега можем да си дадем обяснение за всичко. Какво ни остава? Кой ще отнеме нашата болка, страх и агонии? Кого другиго освен себе си можем да виним?

— Вештиците — прошепна Таниел запленен. — Когато нямаме повече вяра, идват вештиците. — Той внезапно се намръщи, когато Елейзабел уви колана на Кейтлин около него и го пристегна върху компресите, като преди това ги намести. Докторът кимна.

— Човечеството все още не е достатъчно зряло, за да поеме отговорността за собствените си грешки — продължи той. — Нужно ни е да вярваме в нещо извън самите нас. С предприемането на стъпките в науката, с обясняването на всичко, не ни остана нищо. Заводи, фабрики, сираци, сажди и смог. А ако това е всичко, което ни обвързва с действителността, заслужава ли си наистина да живеем? Заслужава ли си да се влачим през цялата болка само за да видим, че крайната цел не оправдава изминатия път за постигането й? Вештиците живеят в градовете по целия свят, Таниел, защото това е мястото, където хората, изгубили надежда, се събират, за да направят състояния, но се провалят.

— По един или друг начин, въпреки че не си го признавахме сами на себе си, у нас се надигаше паника. Дълбоко в себе си, там, където науката не достига, се страхуваме от пустотата, която създаваме, от самоунищожението, което си навлякохме сами. Затова изобретихме вештици, събудихме дълбоко заспала част от съзнанието си, за чието съществуване дори не сме подозирали, и моделирахме съществата, преследващи ни в собствените ни кошмари. Защото цялата омраза, вина и срам трябва да си намерят някакъв отдушник, Таниел, иначе ще ни погълнат живи. Ако ги задържим в себе си, ще станем като Кърпеното лице.

— Виждаш ли — заключи накрая той, — ние в Братството не унищожаваме човечеството. То само срива себе си. Ние просто му предоставяме нещо, в което отново да вярва. Нашият подарък към света: нови и прегладнели богове, отвъд законите на математиката и петте сетива. Глау Меска, момчето ми. О, те ще възкресят отново Дарвин.

Сега звукът стана твърде силен, за да не му обърнат внимание — съскане, ръмжене, викане — като пронизваше слуха им с приближаването си. Пайк, прекъснат по време на речта си, го бе пренебрегнал, но сега доволното изражение на лицето му помръкна и по него се изписа несигурност.

— Какво е това? — попита Елейзабел и погледна нагоре.

— Мисля — обади се Таниел с окървавена усмивка, — че твоите безценни вештици искат да се срещнат с теб, доктор Пайк.

Очите на доктора се разшириха от ужас, тъй като думите на Таниел бяха дали външен израз на онова, което той не смееше да си помисли. Този звук, този звук. Вештици.

— Пуснали сте ги вътре! — изрева той и в следващия момент насочи револвера си към главата на Таниел. — Ти уби всички ни! И дръпна спусъка.

Вештиците се спуснаха на глутници в залата под тях с писъци и стенания. Монотонното пеене на окултистите се смеси с техните неистови викове. Кейтлин ритна пистолета от ръката на Пайк, преди да осъзнае, че той бе засякъл. Таниел се втурна към него, но Пайк се измъкна, доста ловко за възрастта си, и излезе през вратата преди който и да било от тях да го спре, изчезвайки надолу по стълбите.

Таниел вдигна пистолета, завъртя барабана и се прицели. Тогава в главата му прозвучаха думите на момчето-дявол, произнесени в бърлогата на Свещения таласъм:

Говоря за силата, създала законите на Вселената, силата, която кара времето да тече бавно напред, а не нещата да се случват изведнъж, силата, която движи планетите. Нейните оръжия са съвпадението, невероятното, случващото се.

Под тях хаосът бе пълен. Окултистите биваха разкъсвани на парчета, но Тач оставаше непокътната в центъра, защитена сред кръга за призоваване с разперени ръце и провиснала надолу глава. Той стреля.

Тач отскочи назад, старата вештица в тялото на младото момиче, и очите й се отвориха, пронизвайки Таниел с поглед, въпреки огромното разстояние през осветената в червено зала. На гърдите й, върху бялата й рокля, зееше тъмночервена рана. Ръцете й се провесиха тежко настрани. По лицето на Частити Блейн бе изписана изненада, но очите го проклинаха във вечността. Тя се строполи назад, изпадна извън кръга и бе погълната.

Небето се разтресе от ужасяващ гръм, звук толкова мощен, че сякаш срина всичко наоколо. Нечовешкият рев накара Таниел да падне на колене. Силен вятър, носещ мириса на сол и море, премина през катедралата, като че ли подтиснатото зло крещеше от объркване. Огромните, ужасни очи на Глау Меска се извърнаха от човешкия свят, погледът им премина и се замъгли, когато порталът, който трябваше да ги доведе на Земята рязко се затвори. Елейзабел се бе притиснала към Таниел и тримата се бяха сгушили, криейки се от урагана, който вилнееше наоколо, като три дребни фигурки на балкона над ревящата тълпа под тях. Вятърът спря. Настана тишина.

Шоковата вълна се отля от катедралата. Земята и въздухът пулсираха. Огромната червена вихрушка от облаци бе прекъсната като верига на колело и избухна. Небето се раздираше от отровните й стрели и мракът се раздроби на хиляди парчета.

Земята се надигаше и тресеше из целия Лондон. Сградите стенеха, поклащаха се и се свличаха на земята, а прозорците им се пръскаха на хиляди парчета. Хората пищяха, паметниците падаха, камъкът се пукаше. Тауър Бридж се наклони на една страна и потъна под водите на Темза. От свещи и огнища избухваха пожари. В Стария квартал положението бе същото, въпреки че той отдавна бе напуснат. Там също бушуваха огнени езици.

Отново се разнесе пронизващ вик, но този път той се състоеше от много гласове. Елейзабел затвори очи и се притисна в Таниел, който от ужас дори не усещаше раната в корема си.

И след това всичко приключи. Настана тишина. Шумоленето на завесите на балкона, трополенето на нещо метално по пода… това бе всичко.

Елейзабел отвори очи. През изпотрошените прозорци на катедралата нахлуваха сияйни слънчеви лъчи, които озаряваха многобройните арки. От ужасната червена светлина нямаше и следа. Наоколо цареше жизнерадостно утро. Тя внимателно се изправи на крака и помогна на Таниел да стори същото. Останките от окултистите и Тач лежаха неузнаваеми на пода на залата под тях, но от вештиците нямаше и следа. Облаците, закриващи слънцето, които им позволяваха да бродят из града и през деня, ги бяха предали, улавяйки ги чрез слънчевите лъчи. Вече ги нямаше. Кейтлин се изправи заедно с тях. Погледът й обхвана невероятната гледка.

— Мисля, че всичко приключи — каза тя и погледна към Таниел. В очите му се четеше загриженост. — Аз пък смятам, че тепърва започва.