Крис Удинг
Обсебването на Елейзабел Крей (17)

ГЛАВА 17
Сбирка Кюриън Блейк

Имението на Пайк изглеждаше страховито на фона на мрачната ноемврийска нощ. Беше започнало да се смрачава. Масивната му фасада бе изпъстрена със светещи прозорци, от които надзъртаха малките любопитни очи на паяците. Бе разположено сред пуста тревиста местност, където единствените звуци идваха от шумоленето на храстите и стръкчетата трева, полюшвани от вятъра. До голямата порта от ковано желязо водеше лъкатушещ черен път, който минаваше около една леха, издръжливите цветове на която светеха с кадифения си блясък на фона на лунната светлина.

Намираше се на около час път с кола от „Редфорд Ейкърс“ и бе единствената сграда на осеяния с дървета хълм. Обикновено бе обгърната от тишина — пред нея светеха само уличните лампи към входа. Но тази вечер в многобройните й зали ехтяха гласове, звънтене на чаши, кроене на планове и лъст.

— Мейкрафт — поздрави го Пайк и го покани да влезе. — Закъсня.

— Мамън — поздрави го на свой ред инспекторът, нарочно използвайки първото му име. Той знаеше колко много се дразни от това неговият домакин. Огледа се наоколо, все още развълнуван от пътуването си. — Имах работа. Знаеш много добре, че ще ме изгорят жив, ако не съм си на мястото, в случай че се появи още едно убийство със зелено кабарче.

— Мисля, че няма от какво да се притесняваш — увери го Пайк и премигна с тежките си клепачи. Точно в този момент Мейкрафт се сети на какво му приличаше. Със заостреното си плешиво теме и мършавото си вратле, той напомняше на лешояд. Мейкрафт насочи вниманието си към мъжа, застанал до доктора. С дългото си палто и високата си шапка той не се вписваше по никакъв начин в обстановката. Всички наоколо бяха облечени елегантно. Единствено той и Мейкрафт се открояваха от тълпата.

Намираха се в една от приемните на Пайк, обзаведена в стила на цялата къща. Пепеляво сини стени, дървени дивани с флорални мотиви по дамаските, пластмасови декорации по тавана и мрачни портрети на стари политици в тежки златни рамки. Веднъж Пайк бе нарекъл този стил „Филаделфийската ера на независимостта“. Мейкрафт не бе особено критичен към вътрешния дизайн и просто му се довери. Докторът винаги бе демонстрирал привързаността си към Америка. Това обясняваше присъствието на мъжа до него там, а не в една от килиите на доктора.

— Изглеждаш ми разсеян, Мейкрафт — отбеляза Пайк.

— Не са ли всички така? — отвърна той и посочи към хората в стаята. Високопоставени личности разговаряха по важни въпроси, които не вълнуваха особено Мейкрафт. Но те не успяваха да прикрият нервните погледи, които хвърляха към доктор Пайк. Явно бяха неспокойни заради нещо.

— Какво става? — изсъска той на Пайк. — Защо още не се е случило?

— Всичко с времето си — отвърна Пайк. — Не мисля, че вие двамата се познавате.

— Кюриън Блейк — представи се високият мъж с американски акцент. Мейкрафт се здрависа с него и се опита да изглежда любезен към човека, когото вече презираше.

Кюриън Блейк бе известен ловец на вештици, за когото някои казваха, че е подлец. Идваше от Кентъки, САЩ. Беше емигрирал в Англия преди седем години, несъмнено бягайки от твърде големия ентусиазъм, проявен като член на шесторката от Ремингтън. Тук Блейк се срещнал с доктор Пайк, който на свой ред останал впечатлен от неговата безмилостност и изцяло меркантилни принципи. Докторът го използваше, за да поправя грешките на Братството. Случваше се Ритуалите да се объркат, някакъв вид вештица трябваше да бъде унищожен, а друг път имаше хора, които знаеха твърде много, за да продължат да дишат. Блейк приемаше равнодушно всякакъв тип задачи.

Мейкрафт мразеше този човек. Въпреки че беше важен за Братството, той бе изключително противен с неговата извратена любов към насилието. Бе чувал различни истории за него: веднъж пребил някакъв човек до смърт с дръжката на пистолета си, за да не хаби куршум, друг път замаскирал едно убийство като обир, обръщайки къщата с главата надолу и убивайки съпругата на жертвата. А случаят със съдията на Братството бе направо потресаващ. Последният бе взел злополучното решение да напусне организацията. Пайк бе наредил на Блейк да го „убеди в противното“. Блейк отвлякъл осемгодишната му дъщеря, завързал ръцете й отзад като на пиле и я хвърлил в Темза. След това напомнил на съдията, че има още две дъщери и съпруга и ако някога отново му хрумне да напусне Братството, те щели да последват най-голямата му дъщеря.

Мейкрафт не бе човек с кой знае какви морални принципи, но хладнокръвието на Кюриън Блейк отвращаваше дори него. За да избегне разговора с американеца, той се разходи из залата. На едно място бяха събрани важни клечки от Братството: съдии, адвокати, лекари, политици, кандидат-кмет от Есекс — най-висшият слой на обществото. Бяха се присъединили, подмамени от обещания да станат част от най-влиятелните мъже и жени в Лондон, заслепени от мисълта за успех, знаещи, че с подобни хора зад гърба си нямаше да се провалят никога. Под тях бяха онези с по-малкото власт, но все пак важни заради постовете си. Медицински сестри, държавни служители, детегледачки, секретарки, полицаи, дори пощальони. Всички, които можеха да променят нещо: да подправят данни, да пречат на съобщенията да достигнат до получателя им, да заставят хората да правят, което им е изгодно. Неведнъж от приютите бе изчезвало бебе, което впоследствие се принасяше в жертва по време на церемониите на Братството.

Хората ставаха част от Братството на първо място заради облагите, които предлагаше то. Мейкрафт на два пъти бе получавал отказ за повишение, но щом се бе присъединил, трети отказ нямаше. Въвеждането в култа се осъществяваше след като на хората бе оказана „помощ“. Дотогава те бяха задължени към Братството и смятаха, че церемониите ще са безобидни. Атеизмът или липсата на конкретна религиозност бе важен фактор при избора на хора. И когато виждаха какво е в състояние да направи култът за тях, те започваха да ламтят за още и още. Онези, които бяха твърди в отказа си да участват, а в миналото имаше подобни случаи, или ставаха жертва на изнудване, или просто бяха елиминирани.

Всички стояха там в очакване Пайк да проговори. Чакаха, за да им обясни защо обещанието му все още не бе изпълнено. Защо боговете им не бяха освободени? Щом Пайк започна да се изкачва по витото стълбище, сред тълпата се надигна шушукане. Стълбището се състоеше от две симетрични части, които се издигаха от тъмния каменен под на залата и се срещаха горе на една площадка, където се намираха две дъбови врати, водещи навътре в имението. Точно на това място Пайк спря, облегна се на дървения парапет и огледа обърнатите към него лица на събралите се. Те мълчаха в очакване.

Мейкрафт бе застанал до Блейк. Американецът му се усмихна мазно и престорено.

— Виждам, че част от нас са решили да останат вкъщи, отхвърляйки поканата ми — каза Пайк строго, поразявайки с поглед тълпата. Той си придаваше важност, като не произнасяше никакво предисловие или въведение. Събралите се започнаха да се оглеждат в опит да установят кой отсъства, за да започнат да злорадстват, но Пайк не им даде тази възможност. — Няма да протакам и да удължавам агонията на несигурност до вечерята, за да направя съобщението, което всички вие сте дошли да чуете — каза той, отдръпна се от парапета и отново обходи с поглед тълпата. — Много от вас са пропътували дълъг път от домовете си дотук. Онези от вас, които решиха да останат в Лондон, пътуваха по-малко, но това е наградата за лоялността им.

На лицето му се изписа студена усмивка. За никого не бе тайна, че Пайк не хранеше симпатии към онези, решили да напуснат столицата заради надвисналата катастрофа. Лондон бе епицентърът на възхода на Братството. Предпазливите — или както ги бе нарекъл Пайк, неверните — се страхуваха да се озоват в сърцето на пожара, преди да видят колко горещ бе той.

— Chackh’morg трябваше да бъде завършен вчера. Първият етап от нашата победа трябваше вече да е факт. Но онова, което всички вие искате да знаете, е: защо не е? Каква грешка бе допусната? Това е, което всички искате да разберете.

Насъбралите се изглежда се почувстваха виновни, независимо че Пайк ги бе свикал. Кюриън Блейк гледаше ноктите на лявата си ръка.

— Нека тогава ви осветля — каза Пайк. — Вчера последното жертвоприношение от поредицата на chackh ’morg бе нарушено от външно влияние. По-точно от ловци на вештици.

Из тълпата се понесе шушукане. Пайк изчака то да утихне, постепенно и последните гласове заглъхнаха и в залата отново настана тишина.

— Нашият агент рани жертвата смъртоносно — продължи той, — но за наше съжаление до този момент тя не е умряла. Просто е въпрос на време да бъде сломена от нанесените й рани. Щом моментът на последния й дъх настъпи, chackh’morg ще бъде завършен и ще започне първият етап. Това е дребно препятствие по пътя ни. Най-големите медицински умове не бяха в състояние да я спасят, а и съм сигурен, че повечето от тях така или иначе са тук. Шегата му бе посрещната от бурен смях, който намали напрежението в стаята.

— Но има още една причина, поради която съм ви събрал. Отново се нуждая от вас. Шестдесет души трябва да посетят рецитала на Пречистването на Чандлър. До края на вечерята очаквам доброволци. Рециталът е довечера в един часа след полунощ. Ще ви дам информация за събитието.

„Тази вечер? — помисли си Мейкрафт, изненадан. Но това значи…“ Той се обърна към Блейк, а въпросът се четеше в очите му. Блейк се усмихна вяло и докосна ръба на шапката си. О, как мразеше Мейкрафт този човек!