Крис Удинг
Обсебването на Елейзабел Крей (12)

ГЛАВА 12
Демонът в каналите
Номер за залавяне на вештици

На следващия ден тъкмо бе започнало да се смрачава, когато Кейтлин и Таниел се озоваха в компанията на гиганта Арманд и възрастния Гриндъл. Те слизаха по ръждива стълба сред останките на една помпена станция. След бягството от „Крофтърс Гейт“ през нощта бяха спали като къпани. Тази нощ нямаха никакви посещения. Елейзабел спа непробудно, а те се редуваха да я пазят. Явно талисманът, който й бяха дали, вършеше работа. Поне засега.

Бяха оставили Елейзабел при Крот, тъй като нямаше смисъл да я водят с тях на лов на вештици. Само щяха да я изложат на опасност.

— Таниел?

Той погледна нагоре. Намираха се в пропито от влага преддверие. Над тях имаше кръгъл люк, през който преминаваше светлината от помпената станция и обливаше стъпалата на ръждива стълба, както и голата каменна стая. Виждаше се само един проход, водещ надолу. Беше гласът на Кейтлин.

— Какво? — обади се той.

— Попитах дали имаш представа какъв вид може да е вештицата — повтори тя. — Въпреки че явно мислеше за нещо друго.

— Съжалявам — извини се той. Арманд също каза, че съжалява с грубия си и плътен глас с френски акцент. Гриндъл го сръга и го накара да замълчи.

Таниел вчеса косата си назад и захапа долната си устна. След малко се обърна към Кейтлин.

— Ами, от описанието, което направи Крот, според думите на онези, които са я виждали и са оцелели, както и от състоянието на онези, които не са, бих казал, че е уайт.

Кейтлин се усмихна.

— И как се справяме с уайтове? — попита тя.

— Опитваш се да ме изпиташ ли? — каза той на свой ред.

— Никога не преставаме да се учим, Таниел — захили се тя.

— Както, по всичко личи, и да преподаваме — каза той. — Уайт виреят само на светлина. Не могат да ти навредят, когато е пълен мрак, но и твърде силната светлина ги унищожава. Само че наистина трябва да е доста ярка — намръщи се той. — Всъщност никога не съм имал вземане-даване с уайт. На дневна светлина ли го извеждаме? И как става това, ако не се показват, преди да се смрачи?

Кейтлин разтърси чантата си.

— Правим си собствена дневна светлина.

По-рано същия ден Крот му бе разказал за канализацията на Кривите улици. Това, което се виждаше на повърхността им, бе едва една трета от всичко. Под улиците се спотайваше лабиринт от стари подземни складове, скривалища, както и мрежа от канали и недовършени тунели за метрото. Всяка от четирите банди си имаше собствена територия, която ревностно защитаваше. Именно под земята бяха същинските крепости. Кривите улици бяха почти неуязвими в случай, че пийлърите или някой друг решеше да ги реконструира по някаква причина. Под земята имаше лабиринти със задънени улици и запечатани врати, люкове и тунели, толкова тесни, че оттам се минаваше с пълзене. Имаше дори капани. Така, също като вештиците, просяците можеха да бъдат отблъснати, но не и победени. Те винаги се завръщаха още по-многобройни. Просията, както личеше от пира, на който бяха станали свидетели, бе печеливш занаят във времето на индустрията и богатството. Онези, които я управляваха, нямаше да се откажат лесно от своята ниша.

Но в последно време нещо се прокрадвало в каналите — нещо, което бе преминало покрай талисманите и другите артефакти, традиционно използвани за прогонването на вештици. Просто тези места бяха доста далеч на север от реката и вештиците не бяха стигали дотук. Досега. От известно време насам сред каналите бяха започнали да изчезват просяци. Телата им бяха намирани в отвратително състояние. Разяждането на плътта навеждаше на мисълта за уайт. Кожата бе съсухрена и почерняла, артериите — прекъснати и завързани на възел, цялото тяло бе започнало да се разлага. Гледката бе наистина смразяваща. Затова ловците на вештици подхождаха с особено внимание към тези същества. Но те се нуждаеха от помощта на Крот и трябваше да се заемат със задачата.

Крот бе изпратил хората си, за да набавят всичко, което им бе необходимо, и сега то се намирайте в издутата чанта на Кейтлин. Когато започна да се смрачава, те тръгнаха по следите на уайта.

Гриндъл ги поведе надолу към друго преддверие, осветено от светлината на газените лампи. То бе овално и в центъра си имаше люк. От него се подаваше железен лост, напъхан под една от дръжките.

— Светнете лампите, ако искате да виждате — каза им Гриндъл.

— Пригответе се да ги загасите по мой сигнал — добави Кейтлин.

— А? — възнегодува Гриндъл и потупа Арманд по рамото, за да вдигне капака на люка. — Да ги загасим ли? Да не си луда, долу е тъмно като в рог. Нищо не изключвам с това нещо, което се мотае наоколо.

— Не ме ли чу? — каза Кейтлин. — Уайт е сянка, не може да ти направи нищо в тъмното, защото сянката има нужда от светлина, която да й придаде форма. Ако тръгне към теб, просто си изгаси лампата.

Таниел отново се бе разсеял. Мислите му постоянно се въртяха около Елейзабел, сякаш по този начин можеше да я защити.

Каналите под Кривите улици капеха и воняха, обвити от собствения си мрак. Тук долу не се виждаше абсолютно нищо. Ако не бяха лампите, които държаха, щяха да бъдат като слепи. Калната вода се плискаше в краката им. Единствените шумове идваха от нея, техните стъпки и стрелкането на плъхове наоколо. Таниел си спомни за Краля на плъховете, който бяха видели и потрепери. Този любопитен феномен бе наблюдаван неведнъж: четири или повече плъха с толкова здраво овързани опашки, че не можеха да се разплетат дори и мъртви. Смяташе се, че Кралят на плъховете се образува от еднаквото мислене на плъхове. Това бе доста неприятен начин да се предаде някакво послание, но при плъховете приятните неща не бяха много. Мисълта, че тичащите наоколо гадини могат да бъдат свързани с някакъв общ разум, накара Таниел да настръхне.

— Вече може да е навсякъде пред нас. Доколкото ми е известно, оттук започва територията на проклетото нещо — обясни Гриндъл.

— Значи тук — каза Кейтлин. — Ще го сложим тук горе.

Тя постави чантата на каменната пътека, по която бяха вървели, и отвори ципа й. Вътре имаше снопчета с къси пръчки.

— А, тук долу не можеш да използваш бомби! — извика Гриндъл.

— Бум! — обади се Арманд и се засмя на собствената си смешка.

— Не е динамит — поясни Кейтлин, ровичкайки в чантата. — Фойерверки.

— Светлинни бомби? — възкликна Таниел — Чудесно! — Тук ще устроим мрежа от светлинни бомби и ти, Гриндъл, ще отговаряш за запалването им — нареди Кейтлин. — С Таниел ще принудим уайта да дойде дотук, като използваме останалите бомби. Щом стигне до мястото, ще бъде обграден от светлина от двете страни. Би трябвало да бъде достатъчно силна, за да го унищожи.

Кейтлин започна да подрежда светлинните бомби по протежение на канала, подрязвайки фитилите с невероятна точност. Другите не можеха да й бъдат полезни с нищо, затова стояха и поглеждаха нервно към мрака, който се стелеше отвъд светлината на лампите им. Бяха запушили носовете си, защото вонята бе нетърпима. Гриндъл мърмореше нещо на Арманд, който го слушаше, без да реагира. Таниел мигаше и търкаше кървясалите си очи. Гриндъл бе станал доста напрегнат.

— Колко има още? — питаше той Кейтлин, която не му обръщаше внимание. Старият просяк бе вдигнал лампата си и уплашено наблюдаваше движещите се сенки. Демоничният уайт можеше да бъде навсякъде. Всяка една от сенките можеше да се превърне в нещо опасно.

Всички си отдъхнаха с облекчение, когато Кейтлин заяви, че е готова. Тя раздаде остатъка от светлинните бомби и показа на Гриндъл фитила, с който щеше да се запали първия-фойерверк, с което да постави началото на поредицата. И така, оставяйки Гриндъл и Арманд зад себе си, ловците тръгнаха сред мрачната паст на канала, който беше обиталище на уайт.

— Щом го видиш, хвърли фойерверк — посъветва го Кейтлин. — Уайтовете са бавни и Стражите ти ще те предпазят за няколко секунди, само ги докосни…

Таниел прокара пръст по дрънкащите на врата му метални талисмани, които висяха под ризата. Това бе последното ниво на защита на ловеца на вештици. Ако всичко друго откажеше, можеха да се надяват, че поне един от Стражите щеше да отблъсне вештиците, срещу които се бяха изправили. Понякога действаха всички едновременно, а друг път — нито един. При крейдълджак, който заемаше човешко тяло от плът и кръв, нямаха ефект. Но как щеше да бъде при уайта, не се знаеше.

Техните лампи светеха твърде слабо в сравнение с острова от светлина, където останаха да чакат Гриндъл и Арманд. Скоро те се скриха зад един ъгъл и останаха само двамата. Капаците на лампите им бяха отворени, а очите им се стрелкаха във всички посоки. Лекото плискане на водата от дясната им страна сякаш се усили с възцаряването на тишината. Те вървяха по хлъзгавата пътека между влажната стена и лепкавия канал. Вонята бе толкова силна, че на Таниел постоянно му се повдигаше.

Изминаха няколко минути, в които се чуваха само техните стъпки и плискането на водата. Нервите на Таниел се бяха опънали до пръсване — като струни на чело, дръпнати до последно.

— Шшш — изсъска Кейтлин и Таниел застина на място.

Първоначално не чуха нищо. Но после той се появи. Един тих тракащ звук, като от зъби. Кейтлин вдигна ръка и дръпна ръкава си. Под него имаше гривна с малки цветни плочки от кост, свързани с котешко черво. Тя го погледна. Със сигурност костите се удряха една в друга и тракаха.

— Виждал ли си такова нещо преди? — попита тя Таниел.

— Какъв е този Страж?

— Парадигмата на Мандерил.

— Но тя служи за откриване на дейлдегасти — възрази Таниел.

— Очевидно върши работа и при уайт — захили се Кейтлин. — Кой би си го помислил? Още едно късче мъдрост остава в историята с моето име — Кейтлин Бенет.

— Поздравите по-късно — посъветва я Таниел, щом тракането се усили. — Наближава.

Мракът около тях сякаш се затвори. И двамата настръхнаха. Всички ловци на вештици — или поне онези, които бяха оцелели дълго време в занаята — си изработваха усещане за вештици, с което улавяха знаците на присъствието им, неосезаеми за останалите. В този момент това усещане в тях крещеше, подсказвайки им, че наблизо има нещо, нещо, което щеше да се покаже единствено, ако попаднеше в светлината на лампите им.

— Там! Там, Таниел — отляво! — извика Кейтлин и запали фитила на своята светлинна бомба, която веднага се възпламени.

Таниел се обърна към извивката на канала. Напрегна се, за да улови и най-малкото движение, и в същия момент съзря сянката, пълзяща по стената, петте гротескно дълги пръста мрак от двете му страни. Той извика и се хвърли настрани. Лампата му се пръсна на парчета и горящата течност от нея се разля по земята. След малко светлинните бомби се запалиха и тунелът пламна с ослепителна светлина. Точно в този момент Таниел се бе вторачил в уайта, но внезапната светлина го заслепи и той затвори кървясалите си очи от болка. Дълго време не бе в състояние да ги отвори. Отнякъде се разнесе смразяващ вой. Това бе попадналият сред силната светлина уайт. Таниел успя да долови контурите на неговата сянка и вретеновидните му пръсти, дълги колкото половината тяло. Те се пресегнаха към него с причиняващата си разложение хватка.

— Таниел! — извика Кейтлин и той усети как тя му помогна да се изправи на крака.

— Добре съм — настоя той, премигвайки. Временното му заслепяване постепенно бе преминало и сега отново бе в състояние да вижда. — Накъде отиде?

— Натам — показа му Кейтлин. — Обратно към Гриндъл.

— Гриндъл! — изкрещя Таниел. Силата на гласа му накара Кейтлин да трепне. — Идва към теб!

Той хукна да бяга. Кейтлин го последва. Нямаше никакво време, за да чака да се възстанови напълно. Дори не бе съвсем сигурен какво се бе случило, но предположи, че светлината бе накарала уайта да избяга. Не се отдалечаваше много от Кейтлин, защото лампата бе в нея. Тя ги делеше от пълния мрак, но в същото време представляваше и опасност, тъй като заради нея уайтът можеше да ги нападне.

— Гриндъл! Запали фитилите! — викна той, но щом завиха, чуха сподавен вик на ужас. Уайтът бе нападнал просяка. Таниел усети как кръвта му се смрази при вида на Гриндъл, Арманд и уайта в целия му блясък.

Той бе отвратителен и безформен. Гърчеше се непрекъснато, извиваше се и променяше формата си сякаш бе течен. Едно петно мрак, което се стичаше по стените и пътеката и затъмняваше светлината на лампата. И двете му ръце бяха големи колкото тялото, извън каквито и да било пропорции. Нямаше глава, а само две тлеещи точки, които вероятно представляваха очи, заровени в гръдния му кош. Гротескната му форма завършваше с два дълги крака с остри колене. Приличаше на човешка сянка, когато слънцето бе ниско на хоризонта и сенките изглеждаха издължени. Вештицата бе нападнала Гриндъл. Беше се впила в тялото му и сякаш преминаваше през него с острите си пръсти. Таниел извърна поглед, неспособен да гледа подобен ужас, но все пак бе зърнал нещастния просяк и сърцето му се сви. Плътта на човека се съсухряше и потъмняваше пред очите им, зъбите му окапваха един по един, Гриндъл се разлагаше пред тях…

— Арманд! — извика Кейтлин на плиткоумния гигант, който се бе свлякъл на земята от страх на няколко крачки от Гриндъл и се опитваше да се измъкне от ужаса, застигнал приятеля му. — Не, идиот такъв! Таниел се опитваше да запали една светлинна бомба. Той викна Кейтлин да застане до него, за да може да използва нейната лампа. След това я хвърли към мрачната сянка, която бе изоставила Гриндъл и бе тръгнала към гиганта, като се надяваше да я улучи. Кейтлин хукна към главния фитил, който щеше да запали мрежата от светлинни бомби. Бомбата на Таниел мина покрай тях, но отскочи от един камък, падна във водата и изгасна.

Кейтлин вече бе стигнала до мястото, където бе проснато тялото на Гриндъл. Докосна лампата си до фитила на веригата от светлинни бомби, които просякът не бе успял да активира. Уайтът бе твърде зает, тъй като се бе устремил към Арманд, и не обърна внимание на започналия да свисти фитил. След малко фойерверките се възпламениха. Този път Кейтлин и Таниел бяха извърнали погледи, но светлината бе толкова заслепяваща, че виждаха капилярите на клепачите си. Уайтът издаде неописуемо силен писък, който ги накара да настръхнат. Но този път светлината бе твърде ярка, за да успее да се измъкне. С пронизителен рев той се стопи и изчезна заедно с угасващата светлина.

Две лампи все още светеха — тази на Кейтлин и онази, която Арманд бе изпуснал на земята, когато бе тръгнал да се притече на помощ на своя приятел С постепенното намаляване на светлината до двете приглушени пламъчета на лампите, се чуха звуците от сподавен плач.

Арманд бе коленичил до разложените останки на своя другар Гриндъл. Той притискаше бузата си до неговата и издаваше тъжни стенания.

Владенията на Крот бяха разположени в центъра на лабиринта, съставляващ територията на Господарите на просяците. Пътят дотам минаваше през подгизнали каменни сводове, през мазета и люкове, тунели и порти, охранявани от едри и яки караули. Без водач щеше да им бъде невъзможно да стигнат. Тук бе сърцето на малката му империя, центърът на властта му, където никой друг Господар на просяците не можеше да го открие. Не бе нужно да им завързват очите, докато отиваха на срещата си с Крот, тъй като и бездруго нямаше да запомнят пътя.

Самите му покои бяха наистина луксозни — каменните стени бяха покрити с кожи и натруфени украшения. Изглежда Крот притежаваше инстинкт на сврака, тъй като на едно място бяха събрани безброй лъскави и крещящи предмети. Четирите свързани стаи бяха претъпкани с евтини вази и орнаменти и между тях почти нямаше място да се минава. Стаята, в която седеше сега, бе осветена от газени лампи. Вътре имаше комплект странни мебели и ниска маса. Под една от облегалките за ръце на дивана се зъбеше препариран леопард. По пода и стените висяха черги. Нямаше нищо общо с никое от местата, които Таниел бе посещавал. Е, може би имаше някаква прилика с таванската стаичка на Кейтлин.