Крис Удинг
Обсебването на Елейзабел Крей (5)

ГЛАВА 5
Надбягване с времето
Мейкрафт
Таниел получава втори шанс

— Насам! — извика един глас. Кейтлин и Таниел се втурнаха покрай уплашената прислужница и се качиха нагоре по стълбите, откъде бе дошъл писъкът. Това бе просторна къща в Кенсингтън, отдалечена от улицата с три широки стъпала, оградени от черни железни первази, откъдето се стигаше до високата зелена входна врата. Младата жена, която им бе отворила вратата, ги последва нагоре, а черно-бялата й престилка се мяташе около глезените й.

— Надясно! — извика тя след тях. — В кабинета на господаря!

Кейтлин отвори вратата с трясък и двамата с Таниел се втурнаха вътре. Стаята бе слабо осветена от газени лампи, окачени по стените, и малка камина, предназначена да отблъсне ноемврийския студ. По земята се търкаляха преобърнати фини гравирани дъбови столове и няколко книги, паднали на пода от лавиците по стените, с подгънати и намачкани страници. В основата на една от лавиците мъж и жена бяха коленичили над една просната възнак фигура. Жената държеше дете, което плачеше с всичка сила.

— Махнете се от него! — викна Кейтлин при влизането си в стаята, в резултат, на което и мъжът, и жената подскочиха, а бебето заплака още по-силно.

— Бенет! Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — изръмжа мъжът, щом се обърна. Таниел го позна веднага. Това бе Реджилен Мейкрафт, главен инспектор към „Чийпсайд Пийлърс“. Той бе висок и едър мъж, със строги побеляващи червеникави мустаци и оредяваща коса в същия цвят. Бе облечен с дебел износен балтон в бежов и също поизбелял цвят. Жената изглеждаше също толкова шокирана.

— Но това е моят съпруг — възпротиви се тя с отслабнал глас, като сочеше мъжа на пода.

— Не за дълго, госпожо — каза Кейтлин и клекна на мястото, където те бяха стояли досега. — И ако реши да захапе или одере един от двама ви, вие също ще го последвате.

Таниел клекна до нея, а жената и Мейкрафт се отдалечиха на няколко крачки до мястото, където стоеше уплашената прислужница. Мъжът пред тях бе млад и силен. Имаше руса коса и квадратна челюст. Лежеше на земята, пръстите му пулсираха, превръщайки се в животински нокти, а лицето и дрехите му бяха пропити от миришеща на кисело пот. Беше пребледнял. Цветът на лицето му бе като брашно, а вените от двете страни на врата му се бяха издули. Дишаше тежко и на пресекулки, подобно на ранен заек или мишка в челюстите на котка.

— Очите му се обърнаха — каза тихо Таниел. Кейтлин кимна. Очите на мъжа действително бяха придобили цвят на тъмен мед, а зениците му бяха във формата на хоризонтално обърнат пясъчен часовник. Кейтлин бутна нагоре горната му устна, разкривайки остри като бръснач зъби и посивели венци. Очите проследиха движението й, но притежателят им изглеждаше твърде слаб, за да помръдне. Кейтлин се обърна към жената.

— Вие ли ни повикахте?

— Хети се обади — отвърна тя, галейки врещящото бебе по главата и сочейки прислужницата. — Но аз открих Джонатън. Той каза… бил чул някакъв звук в детската стая и отишъл да провери какво става. Там имало някой… или нещо. Той успял да го пребори, намушкал го, мисля, с нож, но после то скочило през прозореца и избягало. Когато го открих, на ръката му имаше рана от ухапване. Обадихме се на полицията, но още преди инспектор Мейкрафт да дойде, той изпадна в това състояние.

Таниел хвърли поглед към жената. Това явно бе госпожа Търнър, защото когато бяха получили обаждането от Хети, им бе съобщено, че ги очакваха в дома на Търнър. Спокойствието, което излъчваше, бе необичайно за случая: съпругът й лежеше ранен на земята, а детето й замалко да бъде отвлечено. Очевидно дори и това не бе в състояние да пречупи аристократичната й осанка — изглеждаше съвсем леко притеснена.

— Бил е ухапан от крейдълджак — заключи Таниел. — Преди две вечери срещнах може би същото това същество. Занесете бебето долу и нека някой го наглежда до настъпването на сутринта. Колко време е изминало от случилото се?

— Час или вероятно малко повече — каза тя, предавайки ревящото бебе на прислужницата. — Прави каквото казва той, Хети. — Хети изглежда остана изумена от това, че господарката й приемаше заповеди от седемнадесетгодишно момче, но изпълни нареждането и изведе бебето от кабинета. Кейтлин изруга под носа си и припряно отвори една чанта, която бе донесла със себе си.

— Какво става, Бенет? — настоя Мейкрафт, който изглежда се почувства смутен от това, че в случая бе излишен.

Кейтлин махна пренебрежително с ръка, като че прогони муха. Таниел се изправи и погледна главния инспектор право в очите.

— Бил е ухапан от крейдълджак преди повече от час. Това означава, че ако не изпълним Ритуала незабавно, той ще се превърне в един от тях. Дори вече може да е прекалено късно.

Госпожа Търнър изглеждаше ужасена.

— А след това? — попита Мейкрафт. — Ако е твърде късно?

Таниел замълча, но студеният му поглед казваше всичко.

Госпожа Търнър произнесе едно, „О!“ зад дланите, които бе поставила върху устата си.

— Таниел! — викна Кейтлин и му подаде един метален инструмент, наподобяващ клещи. — Отвори му устата!

Таниел изпълни нареждането, без да се колебае дори за секунда. Когато се занимаваше с вештици, ставаше различен човек. Съзнанието му бе съвършено ясно — без капчица съмнение или колебание. Хората изпитваха уважение към ловците на вештици, макар и млади като него, заради силата и самоувереността им. Все пак той бе син на една легенда. И имаше върху какво още да поработи.

Преди изнемощелият Джонатън Търнър да разбере какво се случва, Таниел бе пъхнал клещите от едната страна на устата му и я бе отворил с непоколебима сила — като че ли си имаше работа с животно, а не с човек. Той се дръпна и се опита да се измъкне, но Таниел бе пъхнал клещите така, че за него бе по-болезнено да се противи. Кейтлин бе отворила едно шишенце с гъста прозрачна течност къс скоростта на светлината и изсипа съдържанието й направо в гърлото на проснатия на пода мъж. Джонатън се задави и инстинктивно погълна течността.

— Вие двамата! Хванете му ръцете! — заповяда тя, без да откъсва очи от нещото под нея, което бе започнало да се извива и мята, притиснато от клещите на Таниел в желязна хватка.

Мейкрафт хвана едната му китка и я притисна, но след като се убеди, че жената нямаше намерение да направи същото, ловко затисна и другата.

Кейтлин се пресегна над инспектора, който бе застанал на пътя й, и взе от чантата си още един инструмент. Това бе тънък обръч стомана, покрит със злато. По средата имаше панта, а от едната страна — малък катинар. Таниел притисна главата на Джонатън с клещите към земята и Кейтлин постави обръча около врата му, затваряйки катинара.

— Много е стегнат — каза Таниел, забелязвайки колко дълбоко се впи в кожата му. Джонатън имаше много дебел врат, въпреки че бе започнал да се смалява пред очите им.

— Нямаме време — отбеляза Кейтлин рязко. — Мейкрафт, нека Таниел хване една от китките му. Разпънете го.

Таниел пусна клещите и почти мигновено Джонатън се опита да захапе пръстите му като бясно куче. Той беше очаквал това, но Мейкрафт подскочи, пускайки едната от китките му. Таниел я хвана светкавично, удари я в земята и коленичи. Джонатън бе като разпънат на пода — с разперени ръце и с Кейтлин, седяща на краката му. Той се мяташе като полудял във всички посоки, но не успяваше да достигне нито един от тях, за да го ухапе. Госпожа Търнър хленчеше отстрани.

— Ако не искаш да се озовеш в същото положение, Мейкрафт, опитай се да бъдеш малко по-внимателен — каза Кейтлин. Инспекторът не се почувства добре от забележката, но не каза нищо.

Тъй като ръцете на Таниел вече бяха свободни, той извади от чантата си съд с гъста и неприятна свинска кръв и една изцапана четка с гъсти косми и ги подаде на Кейтлин. Тя разкъса ризата на онова, което започваше да прилича все по-малко и по-малко на Джонатън Търнър, и под нея, на мястото на силното му и мускулесто тяло, се откри слаб и измършавял гръден кош. Кожата му бе пожълтяла като пергамент.

Таниел поклати глава. Вероятно вече бе твърде късно за този мъж. Той наблюдаваше как Кейтлин се зае да рисува Страж на гърдите му. Кървавите линии, които оставяше четката, започнаха да оформят символ в извита и странна форма, осеяна с къси ивици. Както повечето Стражи, в него имаше някаква нередност — като че формата му противостоеше на законите на тригонометрията; очите на хората, които го наблюдаваха твърде дълго, започваха да смъдят и онези, които не бяха свикнали с ефекта от него, можеха да получат главоболие. Докато Кейтлин привършваше рисунката, присъстващите в стаята почувстваха някакво особено притеглящо усещане като че се навеждаха към Стража и губеха равновесие. С нанасянето на последната линия това чувство изчезна, връщайки ги обратно в реалността. Внезапно Джонатън бе застанал мирно — само очите му се въртяха отчаяно във всички посоки.

— Вече можеш да го пуснеш — каза Таниел на Мейкрафт. Главният инспектор пусна ръката му бавно. Таниел стори същото. Кейтлин вече ровеше в чантата за нещо друго.

— Какво му направихте? — попита госпожа Търнър с нисък глас.

— Поставен е под Стража — обясни Таниел. — Не може да мърда. Сега можем да извършим Ритуала, за да прогоним крейдълджак от него.

— Аз ще се заема, Таниел — каза Кейтлин, взе едно парче червен восък и начерта осмоъгълник на пода около тялото на Джонатън. — Жената каза, че Джонатън е ранил нещото, това означава, че в детската стая трябва да има кръв. Отиди там с Мейкрафт и я открий. Няма да му позволя да пробва това с още едно бебе.

Таниел извади пистолет, отвори барабана, за да провери дали е зареден, и го затвори отново.

— С удоволствие — заяви той.

Мейкрафт трябваше да признае, че бе впечатлен. Момчето със сигурност знаеше какво прави. Но сякаш старанието, което полагаше, бе малко смразяващо. Ловците на вештици го изнервяха, въпреки че предпочиташе да го изядат жив, преди да си го признае.

На Таниел не му отне много време да открие кръвта на вештица по пода на детската стая. Легълцето бе обърнато, а прозорецът зееше, пропускайки студения нощен вятър. В стаята бе проникнала мъгла. На пода имаше няколко тъмночервени петна, които бяха започнали да се просмукват в дървото. Таниел се приближи до едно от тях, топна пръста си вътре и го опита, изплю и отиде до следващото. Това също го опита и изплю, но придоби доволно изражение.

— Кръвта на вештиците има различен вкус — обясни той в отговор на недоумяващия поглед на Мейкрафт. — По-водниста е. С по-металически привкус.

Той набързо събра малко от нея в едно шишенце, което извади от джоба на дългото си палто. Продължи да се взира в него, докато колата на Мейкрафт ги носеше по улиците на Лондон към Темза. Мейкрафт наблюдаваше с видим интерес как не отделя очи от него и в същото време го пази да не се разлее при клатушкането на колата. Представляваше колба, обвита с мрежа от златни нишки, които я предпазваха и в същото време позволяваха да се види какво има вътре. Висеше от единична сфера с помощта на тройна верига, излизаща от горната й част. На дъното на шишенцето, което Таниел държеше в дланта си, бе събраната кръв на крейдълджак.

— За какво бе всичко това преди малко? — попита Мейкрафт.

Таниел отговори, като извади едно шишенце, пълно със сяра, което бе използвал и при последната си среща с крейдълджак.

— Крейдълджак не е нещо, което се вижда на пръв поглед. На пръв поглед виждаме онова, което е останало от бедното същество, което е обсебил. Нямам представа как изглежда, преди да приеме тялото на поредната си жертва, а и никой досега не го е виждал поне доколкото ми е известно. — Той погледна към Мейкрафт, за да провери дали следеше мисълта му. — Имат някаква особена връзка със сярата. Привличат я, но те самите я мразят. Точно това изсипа Кейтлин в гърлото на Търнър.

Очите на Мейкрафт се разшириха.

— Сяра. Но тя е…

— Отровна — довърши Таниел вместо него, капна няколко капки от нея в кръвта на крейдълджак и смени шишенцето. — Не и в тези количества. Хората пият хапчета със сяра, за да се лекуват, нали така?

— А златният нашийник?

— Крейдълджак мразят допира със златото. То забавя процеса на трансформацията.

— Как? — настоя Мейкрафт почти ядосан, че му се налагаше да признае невежеството си.

Таниел отново затвори шишенцето и го закачи на веригата.

— Кой знае? — каза той.

— Ти не знаеш! — учуди се Мейкрафт.

Таниел го погледна и отметна русата си коса назад с една ръка.

— Вештиците не следват правилата на науката, сър. Законите, които се отнасят до земните неща, не ги засягат.

— Но това е абсурдно! — възкликна Мейкрафт.

— За съжаление не е — каза Таниел. Той лекичко поклащаше сферата в долната част на веригата, описвайки малки кръгове с нея. — Ловът на вештици не е наука — по-скоро е деветдесет процента налучкване и десет процента суеверия. Чудиш се защо вештиците ни прогонват от собствения ни град? Просто защото ни отне твърде много време да се научим как да ги побеждаваме. Проби и грешки, сър. А всяка грешка води още един ловец на вештици на среща със смъртта. А — каза той, прекъсвайки обяснението си, — ето един такъв случай, инспектор Мейкрафт.

Сферата бе започнала да свети отвътре с приглушена жълтеникаво-бяла светлина, която блестеше през обгръщащата я златиста мрежа.

— Това е някой прост научен номер — каза Мейкрафт. — Много химикали реагират по същия начин, когато се смесят.

— Истина е — призна Таниел. — Но тук третият елемент е самият крейдълджак. Колкото повече се приближаваме към съществото, толкова по-ярко ще свети сферата.

Те слязоха от колата някъде в Челси, на север от реката. Нито един от двамата не бе запознат с тази част на града, а и бе паднала гъста мъгла, която им пречеше да видят някакъв ориентир или пътни знаци, ако не се приближеха твърде близо до тях.

— Аз ще ви изчакам тук, инспекторе — заяви кочияшът и зареди една двуцевка, наблюдавайки кобилите си. Бяха твърде близо да Стария квартал, за да си позволят да бъдат спокойни, а и вълците обичаха конско месо.

Таниел вдигна сферата пред очите си, като я остави да се залюлее свободно на веригата. С отиването им на юг тя бе започнала да свети значително по-ярко.

— Откъде знаеш, че от цял Лондон ще бъде точно тук? — запита Мейкрафт с желанието по-скоро да унижи младото момче, отколкото да узнае отговора.

Но Таниел го контрира с незабавен отговор.

— Крейдълджак имат свои територии. Открих леговището на този близо до Ламбет. Сигурно вече го е напуснал, но не е отишъл твърде далеч. Най-прекият път от Кенсингтън е през Челси, но макар и да се движат бързо, трябва да се крият и да остават незабелязани. Мисля, че в момента сме малко пред него. Скоро трябва да мине оттук. Просто трябва да го пресрещнем.

— Сигурен ли си, че това е същият, който си видял преди това?

— За щастие крейдълджак са рядко явление — каза той. — Сигурен съм.

Мейкрафт извади пистолета си, докато Таниел наблюдаваше движението на сферата. Той забеляза, че тя се отклонява повече на запад, като привлечена от магнит.

— Е, щом куршум в сърцето ги спира, и аз съм в играта — заяви той рязко.

— И е доста ефективен, сър — добави Таниел. — Насам.

Те вървяха по улиците на Челси. Кръчмите и хановете вече бяха затворили, но по павираните улици все още се клатушкаха пияници и гуляйджии с почти пресушени бутилки уиски или някакъв друг алкохол. Привлечени от ярката светлина, която идваше от Таниел, те вървяха из мъглата като мушици със зачервените си пиянски носове. Но при вида на пистолетите в ръцете на двете забързани фигури, веднага тръгнаха в друга посока. По алеите се мяркаха и няколко дами на нощта, които чакаха клиенти. Те обаче не продумаха, тъй като познаха Мейкрафт.

От време на време Таниел спираше, за да се посъветва със сферата, но тя се отклоняваше в посоката, в която той вече бе тръгнал. Изглежда просто имаше нюх за тези неща. Това слабичко и деликатно момче със светли очи и русолява коса, разделена път, бе доста по-вещо, отколкото предполагаше видът му. Работата на Мейкрафт често го бе сблъсквала с вештици, а също и с ловци на вештици. На всички тях им се носеше славата на особняци. Независимо от астрономическите суми, отпускани от Парламента за заплати за тази опасна работа, не всеки можеше да я върши. Само определен тип хора бяха в състояние да се заемат с избиването на вештиците. Но това момче притежаваше едно необикновено качество — желязно спокойствие. Мейкрафт бе срещал Джедрая Фокс неведнъж. Малко бяха хората в града, които не бяха чували за най-добрия ловец на вештици в Лондон. И крушата не бе паднала по-далеч от дървото.

Те крачеха по бреговете на Темза, минавайки покрай алеята, където преди две вечери Кърпеното лице бе убило Мъри Улбъри. Някъде в далечината забръмча цепелин и звукът от него отекна в нощта, но бе твърде далеч и не можеше да се види в непрогледния мрак.

И изведнъж съвсем внезапно прозвуча високият и див смях на крейдълджак, който отекна навсякъде около тях. Таниел застина, Мейкрафт също.

— По-близо е, отколкото си мислех. Сигурно не съм сложил достатъчно реактив — промърмори Таниел под носа си и вдигна сферата. — Трябваше да свети по-ярко.

А, значи и ти правиш грешки, помисли си Мейкрафт с малка доза задоволство. Сферата се отклони наляво по посока към Темза.

— Във водата ли е? — запита Мейкрафт.

— Може би — отвърна Таниел. — Вероятно така се придвижва към Стария квартал. Ако побързаме, можем да го хванем.

Те се затичаха. Оградата отляво свърши и се появи каменно стълбище, което водеше надолу от повдигнатото над калните брегове на реката шосе. Равнището на водата не се бе вдигнало много и сенките на акостиралите кораби се простираха сред мрака под тях в очакване на прилива, който да ги издигне. Те слязоха надолу. Звукът от ботушите им бе погълнат от гъстата мъгла, дланите им бяха потни и дъхът им излизаше на малки облачета.

Мейкрафт издаде лек звук на отвращение, щом ботушите му заджвакаха в мократа ледена кал, много по-дълбока, отколкото бе очаквал, а по връзките и през дупките започна да прониква зловонна тиня. Таниел бе усетил същото неприятно чувство, но той поне го бе очаквал и не бе така смутен.

— Не чувам никакво раздвижване във водата. Вероятно вече е прекосил.

— А може би знае, че го преследваме и просто се е скрил и изчаква — предположи на свой ред Таниел.

Сега корабите се бяха надвесили над тях като мрачни морски чудовища, високи и внушителни от позицията си, въпреки че бяха просто малки риболовни лодки и траулери. Линията на брега, откъдето бяха дошли, бе очертана от слаби улични светлини. Долу сякаш бяха попаднали в друг мрачен свят на сенки. Мейкрафт си помисли, че трябваше да се сети да си донесе фенер, но после реши, че дори той нямаше да му бъде от голяма полза. Имаше пълнолуние. Поне на това трябваше да са благодарни.

Пад калните брегове на реката се стелеше необичайна тишина, на фона, на която шумът от стъпките им в калта отекваше със страшна сила. От време на време Таниел хвърляше поглед към ярката сфера, висяща от веригата в ръката му.

— Тук е — каза той. — Не може да е минал от другата страна. Мейкрафт се огледа, като в същото време стигнаха до сянката на голям морски траулер, която бе надвиснала уморено над тях.

— Смяташ, че може да е… — започна Мейкрафт, но въпросът му бе прекъснат внезапно от писклив вик някъде над тях. Нещото се спусна рязко надолу върху Таниел. Пистолетът на момчето гръмна, сферата падна от ръката му и се разби, след което и самият той бе повален в смрадливата кал с подивялата вештица върху му. Неспособен да реагира достатъчно бързо, за да отблъсне нападателя си, той усети как до бузата му се приближи нокът, но отклони глава настрани и крейдълджак се размина с целта си на милиметри. Мейкрафт извика и съществото вдигна глава, обзето от внезапна паника.

Инспекторът бе насочил пистолета си към него, но щом се изправи очи в очи със създанието, за момент се поколеба. Някога това бе представлявало човешко същество. Сега бе съсухрено нещо, с кожа като пергамент, кокалесто и мършаво, покрито с парцали, с дълги, жестоки нокти на ръцете и краката. Очите му бяха в същата онази форма на хоризонтален пясъчен часовник, както и на Джонатън Търнър, а лъсналите му зъби, оголени докато ръмжеше зад сухите си напукани устни — бяха дребни и силно заострени.

Чу се изстрел, но не от оръжието на Мейкрафт. Таниел бе приближил пистолета си до жилестия корем на съществото и бе дръпнал спусъка. То отскочи, виещо и съскащо. Шляпаше в калта в опит да се измъкне. Мейкрафт притича до Таниел и му подаде ръка, за да го изтегли от тинята, където бе повален.

— Застреляй го! — извика Таниел, щом се освободи. — Убий го!

И действително, въпреки че бе простреляна в стомаха и бе ранена от острието на Джонатън Търнър, вештицата не спираше да бяга през калта към реката.

— Стреляй! — подкани го отново Таниел, изправяйки се на крака. — Ако стигне до водата, ще го изгубим!

Мейкрафт насочи пистолета си с изпъната напред ръка, примижа с едното око и се прицели. Крейдълджак вече бе просто далечен силует сред мъглата и той дочу плискането на водата под краката му, когато достигна реката.

— Проклето нещо! Много е далече — каза Мейкрафт и се отказа да стреля, тъй като само щеше да изхаби един куршум.

Таниел извади собствения си пистолет и стреля, усещайки силата на отката по цялата си ръка. Повали го с изстрел между кокалестите плешки. Крейдълджак изквича с известна изненада. След това тялото му пльосна във водата. За момент остана неподвижно — проснато с лицето надолу, след което течението го понесе към морето, оставяйки едва забележима тъмночервена следа. Таниел свали ръката си.

— Но не твърде далече — отбеляза той.

— Наистина — отвърна Мейкрафт, удивен от разстоянието, от което бе стрелял Таниел, и осъзнавайки на какъв забележителен изстрел бе станал свидетел.