Крис Удинг
Обсебването на Елейзабел Крей (16)

ГЛАВА 16
Бдение за мъртвите
Отчаяние в камбанарията

Стаята бе тъмна и студена, покрита със светлозелени керамични плочки от тавана до пода. В центъра й, в светлината на единствената газена лампа в стената, се мотаеха три фигури. До вратата имаше още няколко скупчени силуета, чиито изражения не можеха да се видят в мрака.

— Не мога да сторя почти нищо повече — каза докторът и отстъпи настрани от носилката, на която лежеше пациентката му. — Ще се наложи да изчакаме и да видим какво ще стане.

Лиана Бътчър, последната жертва на убийствата със зелените кабарчета, се бореше за живота си някъде под Кривите улици и единствено слабото тупкане на сърцето й ги делеше от настъпването на катастрофата.

Кейтлин пристъпи към светлината. В едната си ръка стискаше писмото, открито в джоба на жертвата — доказателството за забранената любов към нея на женен мъж, което на практика я бе отвело на онова място вечерта. Сега тя лежеше спокойно. Раната в гръдния й кош бе почистена, затворена и превързана, а на главата си имаше шина заради пукнатината в черепа й. Ако не бе това писмо, тя нямаше да хукне към тайната си среща онази вечер. А ако не бе Таниел, нямаше изобщо да е жива. Кейтлин пъхна писмото в слабата й ръка.

— Надявам се да си е струвало — промърмори тя.

— Сега е в ръцете на съдбата — каза Крот. — Тук ще бъде в по-голяма безопасност и в по-добри ръце от всяка болница.

— А сега ни оставете — настоя момчето-дявол. — Ще поставя Стражи. Може да има някоя друга вештица, изпратена да довърши работата.

Кейтлин и Таниел се оттеглиха към стаите, които Крот им бе предоставил. Бяха добре обзаведени — с плячкосани оттук и оттам столове, легла и килими, но нищо не се връзваше с останалите предмети. При други обстоятелства домът на Таниел вече щеше да му липсва и той се зачуди какво ли се бе случило с изоставеното им убежище. Но сега имаше по-важни неща, за които да се погрижи.

— Всичко ще бъде наред с нея — увери го Кейтлин, отгатвайки причината, поради която се бе умълчал. — Вината не е твоя. Таниел се бе превърнал в сянка. От него се излъчваха потиснат гняв и смущение.

— Трябваше да я оставим тук — каза той.

— Но тя самата настоя да дойде — успокои го Кейтлин. — Двойките са по-малко опасни през нощта от самотните мъже, говорихме за това. Това момиче никога нямаше да се обърне към теб, ако Елейзабел не бе там.

Той не отговори. Стигнаха до стаите си през един покрит с пукнатини и олющен коридор, който някога бе изпълнявал функцията на мазе и перално помещение на някакво училище. Беше студено и влажно. В един от ъглите светеше лампа. Таниел запали огъня в малката дървена печка и започна да го раздухва.

— Може да си е тръгнала по собствено желание — предположи Кейтлин, но вече бяха обсъдили всички възможности. — Ако…

Таниел изсумтя.

— Или е при Кърпеното лице, или е в ръцете на Братството. Във втория случай вече са си върнали Тач и нещата са от зле по-зле. А ако е при Кърпеното лице… — той замълча — поне вече не бива да се тревожим за Тач.

— Таниел! — скара му се Кейтлин заради студенината в гласа му. — Сега звучиш като баща си.

— Баща ми никога не би се провалил по този начин. Щеше да я опази — каза Таниел.

— Естествено, че нямаше — отвърна Кейтлин, която се бе настанила на един стол. Щом Таниел замълча, тя вдигна глава и го погледна. В очите му се четеше учудване.

— Как може да говориш по този начин? — попита я той.

— О, Таниел, да не би да си въобразяваш, че си единственият, който познава Джедрая? Ловувала съм с него десетки пъти. Беше добър. Изключителен. Но не бе точно човекът от легендите. И ти трябва да престанеш да се стремиш към невъзможното.

— Не разбирам какво се опитваш да ми кажеш — заяви Таниел, въпреки че пламъкът в очите му говореше обратното.

— Ти имаше избор — продължи Кейтлин със спокойствие, което го изнервяше. — Ако не бе спасил Лиана Бътчър, сега щяхме да бъдем в много по-голяма беда. Е, какво тогава? Трябваше да застанеш плътно до Елейзабел и да оставиш Братството да изпълни пъкления си план или да я загубиш за малко, за да спасиш момичето и да спечелиш малко време за всички ни?

На лицето на Таниел сякаш се бе настанил буреносен облак.

— Знаеш отговора на този въпрос, Кейтлин.

Кейтлин го погледна спокойно.

— Тогава не се преструвай, че изчезването й не те интересува.

Отчаянието не бе емоция, присъща на един джентълмен, затова Таниел потърси уединението на старата камбанария, за да се отдаде на безрадостните си мисли. Тя бе част от една порутена църква на Кривите улици и се издигаше достатъчно нависоко над покривите, за да му осигури усамотение. Дотам не стигаха дори вездесъщите валма от мъгла.

Той се бе свил, облян от светлината на голямата луна. Гърбът му се опираше в студения камък. Бе съвсем тихо. Наблюдаваше малката светлина на един въздушен кораб, който правеше маневри над Финсбъри Парк, изпод готическите сводове на камбанарията. Някъде в далечината се носеше приглушеният звук от падащите над Стария квартал бомби. Тази вечер се извършваше едно от месечните нападения на флота над Камбъруел. Над вече разрушените области, където се развъждаха вештици, се пускаха бомби в опит да бъде намален броят им. Но безуспешно. Бомбардираха собствения си град, за да разрушат ядрото на заразата.

Той мислеше за миналото си, когато всичко бе някак по-просто. Докато баща му бе жив, той не бе ловец на вештици, а просто дете. Бе твърде малък, за да осъзнае какво означаваше смъртта на майка му. Повечето от спомените му за нея бяха мъгляви звуци и усещания, които се изпаряваха, щом се опиташе да ги задържи. Но с баща му бе по-различно.

Много малко хора бяха усетили липсата му, когато Джедрая го бе взел от образователните институции на Нейно Величество. Той винаги бе тих и не се сприятеляваше лесно. Но Джедрая го взе под крилото си и го научи на занаята на ловците на вештици. Таниел го обичаше заради това. Как да залага клетка за души, как да извършва Ритуали, в какви кухини да търси тежка стъпка, как да разпознае Черна Черупка, как да гледа към светлините в блатото, без да го погълнат. Затова момчето гледаше баща си с широко отворени очи и попиваше всичко от най-добрия ловец на вештици на всички времена.

Когато Джедрая почина, Кейтлин бе поела неговата роля. Обърканото момче насочи цялата си енергия към онова, което познаваше. Той беше преди всичко ловец на вештици и такъв щеше да си остане. Това бе волята и на покойния му баща. Но тази професия не му оставяше свободно време за нищо друго.

„Татко“, помисли си той. „Ако не бе починал, вероятно и аз щях да те виждам в същата светлина като Кейтлин. Как мога да достигна една легенда? Как да се преборя с един дух?“

След смъртта на жена си Джедрая бе самотен. Никога повече не се влюби и нямаше подобно желание. Това бе мъжът, с когото бе израснал Таниел и подсъзнателно той бе попил неговите уроци. Да бъде самотен. Винаги сам. Да няма нужда от никого. И тогава на сцената се бе появила Елейзабел.

Тя бе разрушила стените на неговата самота. Нямаше нужда да прави нещо особено за тази цел. Просто с присъствието си тя бе пробудила у него чувства, на които той нямаше представа, че е способен. Тя бе преобърнала живота му, бе изкарала на повърхността истинската му същност. Но чак сега, когато я нямаше, той осъзна дълбочината на случилото се.

Беше отчаян. Отчаян, защото Елейзабел я нямаше. И независимо колко си блъскаше мозъка, не можеше да открие начин, по който да я намери. Талисманът, който Кейтлин бе направила за нея, за да я предпазва от вештици, сега работеше срещу тях, тъй като им пречеше да я открият. Беше разговарял с момчето-дявол и то бе потвърдило най-лошите му страхове. Нямаше Ритуал, който да посочи местоположението й без нещо нейно — като например коса или нокът, или скъпо за нея бижу. Трябваше да е нещо важно и обичано от нея, просто нямаше друг начин. Но дори да притежаваха нещо подобно, талисманът на Кейтлин отново щеше да я скрие от тях.

— Не можем да я открием — каза момчето-дявол. — Вероятно на Лиана Бътчър й остава седмица живот. Единственото, което бихме могли да сторим, е да се молим да е при Кърпеното лице, а не в ръцете на Братството. Защото ако Братството измъкне от нея духа, трябва да се подготвим за края.

Таниел се намираше в пълна безизходица.

— Елейзабел — прошепна той. — Върни се при мен.