Крис Удинг
Обсебването на Елейзабел Крей (24)

ГЛАВА 24
Генерал Монпелие
Лондон от небесен кораб
Сърцето на злото

Над летището на Финсбъри парк, оградено от високи стени и железни огради, се бе надвесил тъмен облак. Вътре светеха електрически крушки, захранвани от генератор, разположен в Хампстед Хийт. От западната му страна, ограждащи квадратно пространство, засипано с чакъл, бяха разположени прихлупени сгради, които светеха в мрака. От източната страна се намираше самата площадка за кацане, не особено голяма и оградена от лампи. Там стояха самотни двата големи небесни кораба, чиито балони, подобно на два платнени бръмбара, бяха завързани с вериги към земята. Дъждът се изливаше като из ведро, небето стенеше, разкъсвано от мощни светкавици и гръмотевици. Светлината им караше цялата картина на бягащи с пушки в ръцете войници за момент да застива. Сред рева на бурята се носеше шумът от изстрели. Летището стоеше само, сякаш в остров светлина сред мрачните поля, които го заобикаляха. Тук свършваше линията Пикадили.

След Унищожението и срива на улица „Каледония“ и „Арсенал“, станцията на метрото при Финсбъри парк вече не се използваше. Построяването на летището над метростанция бе грешка в градоустройствените планове. След бомбардирането на Лондон и усвояването на технологията на въздушните кораби от британците целта бе да се поправят срутените станции на метрото, да се възстанови линията Пикадили, както и да се построи летище над старата станция на Финсбъри парк. Военните трябваше да финансират построяването на летището, а градските съвети имаха задачата да възстановят разрушените станции. Строежът на летището вече бе започнал, когато се появиха и първите вештици. Тогава съветите бяха изправени пред далеч по-належащи проблеми от възстановяването на старото метро. Парите бяха похарчени за други линии, станциите така и не се върнаха към предишното си състояние, а летището бе построено в края на нефункционираща линия.

Самата станция, намираща се под летището, бе включена към него, като бе изолирана от останалата част от метрото посредством охранявана желязна врата. Тя се намираше в приземната част на административното крило и на нея бяха поставени Стражи, за да възпрат каквито и да е вештици, промъкнали се от тъмнината. Там стояха и двама полицаи с предпазни жилетки, снабдени с пистолети и саби.

Охраната бе известена за телеграмата на Карвър, но нито един от тях не можеше да повярва, че някой може да успее да оцелее след преминаването на няколко километра подземни тунели на метрото, за да стигне до летището. Когато до ушите им достигна силно тропане, те се спогледаха, разтревожени.

— Представете се! — извика единият от тях след малко.

— Аз съм детектив Карвър! — чу се ядосан глас отвъд вратата. — Вие кого очаквахте?

Полицаите погледнаха през шпионката на вратата и бързо се заеха с отварянето й, след което поздравиха дрипавите си и премръзнали гости.

— Викнете генерал Монпелие — нареди единият от тях на другия. — И ги заведете до някоя от стаите. Трябва да се стоплят, за Бога.

Заведоха ги до една съвещателна зала — чиста стая със сивкави стени и дървени пейки, подредени до стените. На една от стените висеше черна дъска с тебешир. През малките прозорчета влизаше лека светлина от светкавиците навън. Но най-важното бе, че тук имаше огън, който през зимата се поддържаше постоянно заради пилотите и войниците, които трябваше да седят в студа, за да получават инструкции за задълженията си. Те се сгушиха около него. Безценната топлина проникваше до костите им и затопляше мокрите им дрехи. Веднъж излезли от метрото, до което никога не достигаха слънчевите лъчи, температурата отново бе станала поносима. Що се отнасяше до влажните дрехи, те бяха неизбежни в това време. Таниел се усети, че се тревожеше да не хване грип, и се засмя на собствените си абсурдни мисли. Грипът бе просто минималната цена, която можеха да платят, ако оцелеят през нощта.

— Какво стана? — попита Елейзабел, след като зъбите й бяха престанали да тракат. — С Крот и Арманд искам да кажа? Къде отидоха? — Тя отправи въпроса си към Джак, който по някаква ирония бе единственият, незаслепен от мрака.

— Няма ги — отвърна момчето-дявол.

— Това го знаем — обади се рязко Кейтлин.

Джак не реагира.

— Арманд се уплаши. Той избяга от кръга и повлече Крот със себе си. Може би се е надявал да спаси и двама им. Но вместо това спасиха нас. Дрог взеха своите жертви.

— Току-що умряха двама мъже — каза Кейтлин с удивление. — Някой от вас изобщо осъзнава ли това? Обсъждаме смъртта им като че ли са някакви непознати.

— Господарят Крот вече го няма — заяви момчето-дявол. — Нито един от нас освен Арманд не го харесваше особено. А сега и него го няма. Спестете си тъгуването за после. Така или иначе с нищо не може да ни помогне.

Последва тишина.

— Ти знаеше, че ще умрат — каза Карвър.

— Да — отвърна Джак.

— Колко още от нас ще последват съдбата им? — попита той.

— Това няма да ви кажа — отвърна той. — Ще повлияе на изхода.

В този момент вратата на стаята се отвори и вътре влезе висок набит мъж с гъста бяла брада и малки сини свински очички. Бе облечен в безупречно изгладена униформа, на гърдите му висеше медал.

— Леле! — извика той добродушно. — Добре дошли в бърлогата на лъва!

Генерал Монпелие бе мъж като канара, с груби обноски, лишени от изтънченост. Просто не бе възможно да остане незабелязан. Той мина покрай всички, здрависа се с тях и им се представи. На лицето му бе изписано особено задоволство, сякаш бе забравил това, че целият Лондон извън неговото летище е нападнат от вештици. Генералът се чувстваше в свои води единствено по време на война, когато всичко се бе изправило срещу него.

— Така, така — започна той. — Значи сте минали през тунелите, а? Нямаше да го повярвам, ако не го бях видял със собствените си очи. Кой от вас е детектив Карвър? Карвър се представи. — Е, Карвър, да не губим време. И двамата сме заети мъже. Да говорим.

— Във вашия кабинет — каза Карвър. — Ако обичате. Имам нужда от подписа ви, за да гарантира правото ми да използвам един от вашите небесни кораби.

— Разбира се, разбира се — отвърна генералът. — Веднага се връщаме.

Двамата излязоха от стаята и тръгнаха по коридора към кабинета на Монпелие. По пътя той се тюхкаше за това, че проклетите, подобни на кучета животинки бяха обсадили летището и продължаваха да прииждат, независимо от това колко стреляха по тях.

— Право да ви кажа, Карвър, искрено се надявам, че писмото ви е реалност. Ще бъде много неприятно, ако сте дошли дотук за нищо.

— Имаме нужда от този кораб, генерале. И Дворецът е на същото мнение. Писмото ми идва директно от най-високопоставените служби.

— Така и трябва! — заяви генералът. — Тези неща са гордостта на кралския флот. Не мога да ги предоставя на всеки срещнат, дори и на вас, без разрешението им. А къде е старият Мейкрафт?

— Ами някъде навън — отвърна Карвър.

— Отдавна не съм се забавлявал толкова — заяви Монпелие при влизането в кабинета си. Затвори вратата.

— Боя се, че оттук нататък ще става все по-малко забавно — каза Карвър, но тонът на гласа му накара генерала да се обърне. Към лицето му бе насочено дуло на пистолет, на няколко сантиметра от носа му.

— Какво, по дяволите, означава това? — извика Монпелие.

— Съжалявам, генерале. Тук съм без разрешение от Двореца. Няма никакво писмо. Имат си много работа, а и аз нямах време да чакам разрешението им, за да взема небесен кораб. Затова донесох собственото си разрешение.

— Ще откраднете небесен кораб? Не постъпвайте като глупак. Ако ме застреляте, само след секунди тук ще гъмжи от полицаи.

— Какво ви засяга. Нали ще сте мъртъв — отвърна Карвър без капка колебание. — Съжалявам, генерале, но това е твърде важно, за да позволя на бюрокрацията да ми попречи. А сега, смятам, че имате да ми дадете някои документи, подписани от вас.

Дъждът блъскаше сивата повърхност на небесния кораб. След като се удряше по дебелата тъкан, се спускаше надолу и се изливаше върху чакъла. Там, до вратата на кабината, стоеше Грегор. Той потропваше с ботуши и потриваше ръце, за да се сгрее. Палтото му бе закопчано догоре, а шапката му се бе килнала надолу над лицето му. На фона на огромния кораб изглеждаше миниатюрен, една дребна фигурка, сгушена до кабината на балона.

Грегор пъхна цигара в устата си и я запали. Той пуфтеше, когато от западната страна към него се насочиха група хора. В далечината се чуваха приглушените изстрели на войниците, които се опитваха да отблъснат мрачните фигури, прокрадващи се през полетата, привлечени от светлината.

Интересно, как се бе стигнало дотам. Преди шест години се бе измъкнал на параход от Сибир, бягайки от затворническа колония, където бе изпратен за дезертьорство от руските въоръжени сили. Той не бе боец, а страхливец. Признаваше си това, макар и сам на себе си. Просто по неприятно стечение на обстоятелствата бе решил да избяга, преди службата му да приключи.

За известно време в Лондон му бяха послужили фалшиви документи за самоличност, но като руски емигрант в Англия за него имаше работа само на доковете, а той нямаше особени заложби в областта на риболова. След година пренасяне на щайги бе чул, че летището на Финсбъри парк се нуждае от пилоти на небесните кораби. Записа се. В родината си бе пилотирал по-тромавите руски небесни кораби за около шест месеца. Знаеше за какво става дума. А и армията бе готова да забрави за това откъде бе дошъл, в замяна на уменията му.

И така, Грегор бе избягал от една войска, за да се присъедини към друга. Той нямаше нищо против. Първо, тук времето бе по-хубаво. Парите му стигаха, коремът му никога не бе празен, а и можеше да се сдобие с американски цигари, когато си пожелаеше.

Но сега трябваше да си признае, че бе объркан. Насред цялата тази бъркотия някакъв детектив на име Карвър бе изпратил телеграма на генерала с изискване за небесен кораб. Беше съобщил, че е получил одобрението на Двореца и мисията му бе да спаси Лондон.

— Ще се изненадам, ако изобщо се появят, какво остава да донесат писмо с подобно разрешение — бе заявил Монпелие, но явно бе сгрешил и за двете неща. Те бяха тук заедно с документи, подписани от генерала, които позволяваха използването на небесния кораб и Грегор в това число за период от двадесет и четири часа.

Грегор вдигна рамене. Така или иначе предпочиташе да бъде в небето, където мръсните вештици не можеха да го хванат, отколкото на земята.

 

Небесният кораб се издигна над чакъла с оглушителен рев на двигателите си. Огромният му корпус се понасяше постепенно нагоре. На юг небето се озаряваше от светкавици, поне бурята бе започнала да стихва. Елейзабел гледаше през прозореца на кабината, докато всичко отдолу се смаляваше и се извиваше в посоката, в която се завърташе корабът. Земята се отдалечаваше, сякаш те бяха неподвижни, а тя просто изчезваше.

Тя вдигна поглед към червената вихрушка, виеща се бавно над Стария квартал. Това бе мястото, където отиваха, за добро или лошо. Можеха ли да оцелеят в сърцето на Стария квартал, където никой не се осмеляваше да пристъпи дори и преди вештиците да нахлуят в столицата? Над него минаваха само небесни кораби, тъй като бе твърде опасно да се ходи пеша, докато се хвърлят бомби в отчаян опит да се отблъснат дяволските изчадия. Какво ли ставаше под плетеницата от улици и развалините там?

Звукът от двигателите се промени, когато небесният кораб се спусна напред към Камбъруел, първата област, населена с вештици преди двадесет години. Именно над него бе разположена зеницата на злото червено око, надвесено от облаците.

Елейзабел погледна към улиците отдолу. Дъждът бе понамалял и мъглата се опитваше да заеме мястото си сред тесните улички. По върховете на черните стълбове светеха газени лампи, безразлични към поголовната сеч. Градът представляваше мрежа от звезди, стотици хиляди светещи прозорци във всички посоки. Сякаш летяха обърнати с главата надолу — към чистото небе под тях и бурното море отгоре.

Изяждат Лондон жив, помисли си Елейзабел. И все пак оттук изглежда толкова спокоен.

Тя знаеше какво се крие зад мрака. Красотата бе фалшива, светлините светеха, защото хората се бояха да ги изгасят при мисълта за това какво щеше да дойде при тях. В къщите умираха мъже и жени. Вештиците бяха побеснели и бяха твърде много, за да бъдат отблъснати. Ключът и резето предпазваха срещу някои видове, но други се промъкваха през комините или се плъзваха по тавана, или се материализираха от дима на свещите. Бяха безбройни като видове. Лоени котки, крейдълджак, джуджуси, ангелски камъни, буреносци, блуждаещи огньове, прашни вештици, милиони, дори и повече. Откъде идват? Какво искат?

Тези въпроси се задаваха непрестанно. Вештиците не бяха дали отговор.

— Елейзабел — обади се Таниел зад нея.

Тя се обърна и го видя да стои там, мокър и дрипав, но силен въпреки всичко. Със силата, която крепеше всички тях. Обърна се към прозореца и каза:

— Страх ме е, Таниел.

— Точно това щях да ти кажа и аз — обади се той тихо.

— Наистина ли? — изненада се тя.

— Чувствам как всичко излиза извън контрол — каза той приглушено. — Преди… не бях щастлив. Но се чувствах сигурен, бях в безопасност. Откакто се появи ти, всичко се промени. Виждам как животът ми се руши около мен, изоставих дома си и замалко да полудея… промених се. Усещам го. Откакто се появи ти.

— Съжаляваш ли за това? — попита тя и усети колко нетърпелива бе да чуе отговора му.

— Нито за миг — отвърна той.

По лицето й се изписа усмивка на облекчение и сърцето й заби по-силно.

— Не зная какво ще се случи сега — каза той. — Отправили сме се към място, където никой от нас преди това не е бил. Някои от нас може изобщо да не се завърнат. Исках да ти кажа, в случай, че нямам подобна възможност… Това, което ми даде ти, Елейзабел, е безценен подарък… и аз…

— Господарю Фокс — каза тя и се обърна към него, — тихо. — Докосна устните си до неговите и той отвърна на целувката й продължително и страстно. Останалите в кабината изгубиха очертанията си, те вече нямаха значение.

Вече половин час се носеха над мрачния и гъмжащ от гадини Стар квартал. Небесният кораб се движеше над земята на смъртта, далеч от досега на вештиците. Премина отвъд Темза. Дъждът бе отстъпил място на фина мъгла, замъгляваща прозорците на кабината. Те погледнаха към града. Заплашителната червена вихрушка се разрастна, приближавайки се към тях. Навсякъде се чуваше шумът от двигателите, с помощта, на които се носеха в небето.

Единствено благодарение на въображението можеха да си представят какви неща се спотайват долу, сред разбитите от бомбардировките улици. Терасите на сградите бяха опряни една в друга, разрушени при допира си. Старите покриви зееха като отворени усти с натрошени греди вместо зъби, на местата на някогашните магазини имаше само купчина отломки. Море от разрушение, като че армии от сгради се бяха сблъскали една в друга, сривайки се със земята и излагайки останките си да гният под жаркото слънце и проливните дъждове.

Сега минаваха под ужасяващото око. Улиците под него бяха оцветени в яркочервени отсенки. Благодарение на светлината от него те забелязаха, че долу имаше движение. Някакви неща се носеха във въздуха, бягаха и се движеха тежко. Мъглата отново се бе настанила и пречеше да се различат контурите на стрелкащите се, влачещи се и придвижващи се тромаво вештици. Там, пред тях се намираше центърът на вихрушката, около който се виеха ужасните облаци.

— Виждаш ли? Виждаш ли какво има там? — попита Кейтлин, притискайки се към прозорчето на кабината.

— Господи! — Таниел дишаше тежко.

То се виеше около обкръжаващите го сгради като птичи нокът, огромна готическа постройка, катедрала от злоба, която се извисяваше назъбена, злокобна и страховита. Кулите проникваха в небето. Повърхността й бе изпъстрена със злобните погледи на готически фигури от камък. Някои части от нея като че ли се бяха разтопили, а други се открояваха ярко с извитите си остриета и балкони. Високи сводести прозорци гледаха невиждащо с черните си стъкла, островърхи кули с подпорни стени и камбанарии. Беше отчасти замък, отчасти църква, отчасти храм. Нещо, конструирането на което бе отвъд способностите на други освен на най-лудите архитекти. Потопена в червената светлина на облаците отгоре, тя излъчваше някаква адска лудост. Извисяваше се гротескно и гордо като извита кървава корона.

— Утробата на мрака — поясни Джак, който стоеше зад тях. Той го знаеше и без да вижда. — Точно там трябва да отидем.

— Но как се е появила на това място? — попита Кейтлин. — Защо преди това не можехме да я видим?

— От много години насам е била покрита с плащ, невидима за нашите очи — отвърна момчето-дявол. — Със Стражи на силата, които досега не съм усещал. Но сега Стражите са свалени. Катедралата трябва да се отвори, за да приеме боговете на Братството. Глау Меска вече идват насам. Разполагаме с много малко време.

— Но… как се е озовала тук? — повтори въпроса си Кейтлин, недоволна от отговора.

— По същия начин, по който и вештиците — отвърна Джак. — А сега се подгответе. Времето почти изтича; останалото зависи от вас.

Небесният кораб се приближи до отвратителното здание и спътниците се подготвиха, доколкото им бе възможно, а в съзнанието на всеки звучеше въпросът кои от тях щяха да загинат сред стените на демоничната катедрала на Братството.

Летището на Финсбъри парк бе под обсада и амунициите вече бяха на привършване. Съществата не спираха да прииждат и независимо колко падаха убити, на тяхно място идваха нови три. Някога пустите поля сега бяха покрити с трупове, но това не възпираше вештиците, които стъпваха върху тях, водени от силния си глад, привлечени от светлините и живота зад граничната стена.

Джеръб Уейтли бе начело на защитата. Той очакваше с известно объркване заповедта за използването на натоварените с бомби небесни кораби, за да ги изпрати за помощ или да използва бомбите им за защитата на базата. Но подобна заповед така и не бе издадена. Двата небесни кораба стояха неизползвани. Той бе видял как единият от тях бе взет от някакви непознати и се бе отправил към Стария квартал. Беше се борил, докато нещата вече не бяха станали безнадеждни, и сега бе тръгнал към кабинета на генерала, за да изиска използването на последния небесен кораб за евакуиране на базата. Хората му бяха изтощени, обкръжени и губеха. Базата трябваше да бъде напусната. Ако не успееше да накара генерала да разпореди подобно нещо, щеше да се нагърби с организирането на бунт.

Отстъпване. Изтегляне… Мислеше как точно да формулира молбата си… не, по-точно искането си. Почука на вратата на кабинета на генерала. Отговор не последва. Той се намръщи. Никой не бе виждал генерала вече почти час. Почука отново, но както и предишния път, нямаше отговор. Той опита да отвори вратата, но тя беше заключена.

— Генерале? — извика той. Отново тишина. Извади пистолета си. Сега беше време за решителни действия, а не за оттегляне. По дяволите военният съд. Отстъпи назад, прицели се във вратата и отнесе ключалката й.

Вратата се отвори. До закрития с капаци прозорец имаше масивно бюро с книги и документи. Там, завързан за стола си, със запушена уста седеше генералът, почервенял от яд и издаващ нечленоразделни звуци през чорапа в устата си.

— А — каза Джеръб, сякаш това обясняваше всичко.