Крис Удинг
Обсебването на Елейзабел Крей (3)

ГЛАВА 3
Жена с лоша репутация
Работа на улицата
Неприятен обрат на съдбата

Мъри Улбъри бе родена под лоша звезда. Това бе единственото възможно обяснение. Как иначе момиче от заможно семейство щеше да стигне дотам, че да стои на „Хенгманс Роу“ в студена ноемврийска вечер с лице, изписано като на кукла, и да праща въздушни целувки на минаващите таксита и коли?

Тя се чувстваше дълбоко потисната и дори малките глътки джин, които отпиваше от време на време от едно шишенце, не успяваха да я накарат да се почувства по-добре. До този момент бе имала двама клиенти, които я бяха пипали и дърпали по доста груб начин в стаята, преди да си сложат костюмите и палтата и да излязат от сградата като най-почтени джентълмени.

Поне мъглата тази вечер не бе толкова гъста, помисли си тя, хвърляйки поглед към кръчмата „Уотърсайд“, мечтаейки си да беше там вместо на студа отвън. Щеше да се зарадва дори на грубиян като онзи преди малко, защото така щеше да се качи на топло в стаята, която бе наела на горния етаж. Докато гледаше натам, двама трътлести и червендалести стари пияници излязоха, последвани от вълна от топлина, светлина и смях. Но вратата се затвори и веселбата отново бе заглушена.

— Искате ли компания, господа? — попита тя, като им намигна и се усмихна, разкривайки кафеникавите си зъби.

— О, мила госпожице — отвърна по-трезвият от двамата. — Портмонетата ни вече са празни заради демона в кръчмата.

— Точно така, демонът на име Уиски — обади се другият, пелтечейки. — Голям крадец е, крадец е пълен. Уиски, уиски. Но така ми допада.

— Вървете тогава, господа — отпрати ги Мъри, която вече не се интересуваше от безсмисленото им дърдорене. Тази вечер сякаш не я свърташе. Те се заклатушкаха нататък със смях. Тя остана отново сама в студената вечер.

Мъри бе облечена много леко. Всяка госпожица, която бе с всичкия си, щеше да се навлече с два чифта чорапогащи и няколко ризи, ако й се налагаше да излезе навън. В никакъв случай нямаше да мръзне с една тънка дантелена рокличка, шапка, шал и дантелено бельо. Дъхът й излизаше под формата на пара, докато се оглеждаше първо в едната, а след това в другата посока. Наоколо нямаше жива душа. Покрай нея минаваше Темза, която стремглаво се вливаше в морето. Тя извади шишенцето от един джоб на роклята си, пийна още една глътка топъл джин и продължи да чака следващ потенциален клиент.

Със сигурност беше лоша звезда. От самата й поява на този свят я преследваше лош късмет. Бе родена със седалищно раждане и майка й, която бе слаба и деликатна жена, бе починала. Баща й, който бе сметнал, че жена му е умряла заради него и заради дъщеря си, бе попаднал в порочния кръг на алкохола и хазарта. Когато бе под тяхно влияние, той биеше жестоко Мъри. Това ставаше най-вече, когато същата вечер не му бе провървяло на карти, а това се случваше често. В такива моменти я караше да спи в коша за въглища. Често с него имаше и жена, която се смееше и правеше неприлични коментари. Всеки път жената беше различна. Тя си спомняше как един път, когато бе на осем години, баща й я бе пребил особено жестоко. Спомняше си как се бе свила върху твърдото паянтово легло, от очите й се стичаха сълзи и я болеше на повече места, отколкото можеше да брои. Спомняше си огромната сянка на баща си, която излизаше от вратата. Несъмнено отиваше да търси алкохол или проститутка, или и двете. Никога не се връщаше. Оставяше я сама. Сама заедно с огромните дългове, които бе натрупал от загуби на хазарт.

Следващите два дни не се появи. Тя бе свикнала да готви и да върши къщна работа. Можеше да се грижи за себе си. Когато на вратата се чу тропане, тя отвори в очакване да види баща си на прага. Вместо него там стоеше негов заемодател на име Скримп, заедно с още двама яки мъже. Това беше моментът, когато тя откри, че също представлява дълг. Баща й я бе заложил на покер. И я беше изгубил.

Разбира се, това бе незаконно, но тя нямаше какво да стори. Сега, когато бе сираче, нямаше кой да се застъпи за нея. Бе продадена на приют за два шилинга.

Изминаха седем дълги години. Дните се нижеха бавно. Тя шиеше, докато пръстите й не окапеха от болка и после още малко. Имаше дузини деца като нея, наблъскани в малък приют, където шиеха ризи срещу корички хляб и подслон. Сигурно бе направила стотици хиляди шевове. Живот на безконечен труд, пот, жега и болка. Но това бяха най-хубавите години от живота й. Причината бе една. Момче на име Кейрън.

Той идваше от Ирландия и бе с две години по-голям от нея. Спомняше си лицето му, на което винаги грееше усмивка, слабото му тяло — голо до кръста заради лятната жега, и закачливите му очи. Но най-впечатляващ бе гласът му. Акцентът, това, че обещаваше далечни и непостижими неща, приключения и вълнения. Работеше по покривите — бе едно от момчетата, които работеха на скрипците. Бе ловък катерач, липсата му на страх от височините бе изумителна. Тя се влюби в него и той в нея. За пръв път се чувстваше желана и необходима на друго човешко същество.

Един ден той се разболя от грип. Началникът му обаче го накара да работи, независимо от това. Бягал по гредите, когато изведнъж почувствал замайване и паднал. Така най-прекрасната част от живота на Мъри Улбъри свърши.

Тогава тя избяга. Напусна приюта, без да знае къде да отиде, но готова да умре от глад вместо да остане там. Една мила проститутка на име Елсби я забеляза как обикаляше улиците и я взе при себе си. Точно тогава там беше и мъж, чиято работа бе да наглежда дамите на нощта — Рачет. Той видя в нея възможности и само след седмица тя вече работеше за него. Това бе преди пет години. Оттогава се занимаваше само с това.

Отекващ звук от стъпки я върна в реалността и тя осъзна, че се бе унесла. Алкохолът вече бе размътил добре мозъка й и почти бе забравила за студа. Примижа, за да види кой идва и изръмжа, когато разпозна един от редовните си клиенти. Господин Уордъл. Ненавиждаше го. Той бе противно същество с много ниска хигиена — дори според нейните стандарти. Но тя се стегна и се усмихна.

— Господин Уордъл, сър! — извика тя. — На Мъри й е студено и би искала да дойдеш да я стоплиш!

Господин Уордъл се приближи тежко, задъхан и потен, до нея. Той забърса челото и плешивото си теме с кърпичка.

— Съжалявам, мис Мъри. Тази вечер съм зает. Просто минавам оттук.

— Имаш нещо по-важно от твоята Мъри? Засрами се! — пошегува се тя. Той й се поклони, след което забърза напред. Явно се притесни да не го видят с нея. Много странно, помисли си тя. Все пак парите биха й дошли добре, но почувства облекчение от това, че тази нощ нямаше да й се наложи да прави мили очи на този гнусен мъж.

Вече бяха изминали около пет минути, откакто господин Уордъл бе отминал, а наоколо нямаше жива душа. Настроението й бе мрачно, бе й студено, чувстваше се отегчена, а и се страхуваше да не пипне пневмония. Точно тогава до ушите й достигна шум от кола. Тя вдигна поглед: черна карета с гравирано стъпало, теглена от черен породист кон и бяла кобилка. Кочияшът седеше приведен, увит плътно в палтото си, а изпод килнатата му напред шапка излизаха облачета пара. Тя се подготви да се изпъчи и да викне, щом се приближи, но след малко реши, че няма смисъл.

Но за нейна изненада, с приближаването си каретата намали и спря. Конете запръхтяха и енергично запристъпваха от крак на крак. От ноздрите им излизаше пара. Мъри погледна кочияша с известна доза страх от покритото му лице.

— Добър вечер, сър — каза тя тихо.

Кочияшът свали шапката си и яката си. След това й се усмихна. Тя си отдъхна. Имаше приятни черти, тънки кафяви мустаци и нежни очи.

— Добър вечер, госпожице. Да не би случайно да чакате такси?

Тя се усмихна на неговото ласкателство. Съвсем очевидно бе какво точно чакаше.

— Може би чакам кочияша на таксито.

— Да, но, виждате ли, аз съм кочияш на карета, госпожице. Колко жалко!

— А този привлекателен кочияш на карета не би ли желал компанията на жена тази вечер? — попита тя, поклащайки изкусително бедрата си.

— Опасявам се, че този скромен кочияш на карета тази вечер е на работа, госпожице — каза той със съжаление. — И все пак каретата ми е празна, а на Вас сигурно Ви е студено. Не бихте ли желали да Ви закарам у дома?

— Не мога да си позволя да пътувам в такава хубава кола — каза тя.

— Безплатно е, госпожице.

— Това е много мило от Ваша страна, сър, но аз трябва… — започна тя, след което се спря. Какъв смисъл имаше да стои тук? Явно бе, че тази нощ щеше да бъде слаба. Бе се появил само един от редовните й клиенти, отвратителният господин Уордъл, който също не бе пожелал услугите й. Мръзнеше до смърт за нищо и освен това имаше чувството, че се разболява. Рачет нямаше как да разбере.

— Сър, предложението Ви е много мило — заяви тя. — Приемам.

— Чудесно! — каза той. — Та какво е карета без пътник и без такава красива дама като вас? Къде отиваме?

— До Арчърууд — каза тя, а кочияшът си сложи шапката и хвана юздите.

Тя се качи. Чувстваше се леко замаяна от джина. Купето на каретата бе луксозно и удобно, въпреки че не бе по-топло, отколкото навън. Тя се облегна назад, отпи от бутилката и се отпусна. Определено това бе един вид обрат на съдбата. Вероятно лошата й звезда светеше малко по-слабо тази нощ.

Пътят бе учудващо приятен. Лекото клатушкане в комбинация с джина я унесе. Разстоянието до дома й не бе голямо. Тя не живееше в кръчмата, не, там бе по работа. Но всички онези истории за вълци и други по-лоши неща… Толкова близо до Темза бе опасно. Беше попадала в опасни ситуации и преди, затова каретата бе по-сигурна от ходенето пеша в Лондон през нощта.

Тя се събуди, когато каретата спря. Тогава разбра че е задрямала. Премигвайки, Мъри се изправи и се протегна, дочувайки пукота от стъпки върху чакъла. Кочияшът идваше, за да й подаде ръка и да я изведе навън. Тя се почувства като истинска дама. Определено това бе щастлив обрат на събитията.

При отварянето на вратата, бузите й, покрити с руж, пребледняха. От привлекателния кочияш нямаше и следа. На мястото на красивото му лице имаше маска от сиво зебло с кръпки, зашити нескопосано една към друга. На мястото на устата и очите бяха изрязани дупки, а вместо коса имаше кестенява женска перука с бретон. Устата сякаш бе застинала в смъртна гримаса и това в контраст с фризираната коса изглеждаше ужасяващо.

— Кърпеното лице! — Тя едва си пое въздух. Очите й се плъзнаха по дългия нож в ръката му. Лошата звезда грееше по-силно от всякога. В този момент Мъри си пожела повече от всичко господин Уордъл да не бе имал друг ангажимент тази нощ.