Крис Удинг
Обсебването на Елейзабел Крей (7)

ГЛАВА 7
Нощно безпокойство
Братството се намесва

Елейзабел се събуди с усещането, че не е сама.

Нощта бе изместила слънцето само преди миг. Тя не разбираше как, но знаеше това със сигурност. Сякаш сама бе наблюдавала изтичането на последните песъчинки от часовника на деня. Като че пред очите й светлата ивица на хоризонта постепенно бе започнала да изтънява и да отстъпва място на тъмното кадифе на нощното небе. Тя се бе събудила почти в същия този момент, премигвайки на фона на меката сивкава лунна светлина, която се процеждаше под завесите в стаята на Таниел и обливаше пода и висящите наоколо талисмани в меко сияние.

Но тя не беше будна или по-точно не бе достатъчно жизнена. Чувството бе доста смущаващо: от една страна се чувстваше свежа и готова за действие, а от друга умът й бе замъглен от вцепеняващо усещане, което я караше просто да затвори очи и отново да потъне в дълбок сън. Но онази част от нея, която бе будна, не й позволяваше да го стори. Беше й трудно да разграничи едно усещане от друго, тъй като по-бавната й страна, безспорно под влиянието на приспивателното, което бе взела, объркваше мислите й и ги правеше разпокъсани и объркани. След това стана и точно в този момент я осени прозрението, че нещо не беше наред. Тя самата нямаше желание да помръдне, да отмести одеялото и да се изправи. Тялото й се подчиняваше на нечия друга воля, а това бе най-голямата и ужасяваща намеса, която можеше да си представи. Обзе я желание да извика или да заплаче за помощ, но мускулите, които през целия й живот се бяха подчинявали на мислите й, този път не помръднаха. Внезапно усети, че бе просто един мозък, пренасян в черепа на някаква ужасна машина от плът, бе просто частица живот в ръцете на нещо друго. Точно в този момент, повече от всякога, тя усети как бе на път да полудее.

Но приспивателното, замъгляващо ума й, смекчи шока и я предпази от това да се пречупи, като просто й помогна да откаже да повярва на случващото се. Вероятно без него нямаше да преодолее травмата с непокътнат разсъдък. Но сега просто нямаше време да възприеме всичко. Тя пристъпваше към вратата. Тялото й очевидно не се влияеше от обзелата я паника. Завъртя дръжката. Беше заключено. Нещо в нея сякаш пламна и тя се огъна. Ясната част от разсъдъка й препускаше като тигър в клетка — бясна и дива. Елейзабел сякаш нямаше достъп до нея; просто усещаше, че е някъде там и прави нещо. Но не й принадлежеше. Кой си ти?

„Я Сядай, малко момиченце!!“ — последва грубият отговор, който я удари като камшик. Тя се оттегли в собственото си съзнание.

Сигурно сънувам, помисли си и внезапно нещата й се изясниха. Това бе като спасителна сламка, начин да се справи с абсурдната ситуация, в която бе попаднала. Приспивателното ме кара да сънувам…

Тихо. Тихо ти казвам!!

Тя се подчини. Старият дрезгав глас звучеше много неприятно. Най-добре да правя каквото казва и да изчакам сънят да свърши. Тялото й отново се опита да отвори вратата. Ръката сякаш не бе нейната и този път завъртя топката по-силно. Пръстите й я боляха малко, както и гърба и кръста. Осъзна, че се бе прегърбила, но нямаше сили да се изправи. Отвътре тя се чувстваше спокойна, тъй като първоначалният шок бе попреминал. Но на негово място се бе появило силно отричане на случващото се.

Тя видя как ръцете й започнаха да описват бавно някаква фигура във въздуха. Отначало изглеждаше, че просто чертаят вълни без особен смисъл (не бяха ли ръцете й доста възлести), но скоро забеляза, че движенията повтаряха един и същ модел. Сложният танц на пръстите се извършваше отново и отново, напълно идентичен.

И сега тя успя да забележи нещо странно. Там, където пръстите бяха рисували невидими линии във въздуха, мракът сякаш бе по-светъл, по-малко плътен — като парче плат, което е било носено до протриване и отдолу прозират конците му. С всяка следваща линия чертите ставаха все по-определени, все по-ясни, а покривката на нощта избледняваше още повече. Тя усети в гърдите си топлина, която извираше от корема й. Сякаш тялото й пламна от огън, а кръвта бушуваше в ушите й, докато всяка фибра от тялото й стана свръхчувствителна.

И последната черта бе направена, и пръстите, които не й принадлежаха, преминаха по двуизмерната форма, която необяснимо как висеше пред вратата. Появи се тъмночервена светлина, тлееща като въглен, когато линиите, които беше начертала, се разцепиха по своето продължение като разрязано от ножа на пръстите й черво. И тогава за момент Стражът се появи в своята цялост. Рееше се във въздуха — хоризонтален двоен прорез върху три вълнисти линии, както и много малки кръгчета и точици — плетеница, която замъгляваше за кратко мозъка. Само за секунди тя потъна в тъмнината, откъдето бе дошла. Разнесе се силно щракване и вратата се отключи. Колко странно, помисли си тя, но след това си спомни, че трябваше да мълчи. Всичко бе някак замъглено и паметта й не бе толкова добра в момента. От време на време усещаше как нещата се проясняват, но скоро отново се потапяше, сякаш бе скала, която приливът ту заливаше, ту оголваше. В един от моментите на прояснение, й хрумна мисъл, която изненада дори нея.

Ако не беше това приспивателно, нямаше да имаш власт над мен.

В същия момент старицата сякаш се сви, уплашена от възможността да бъде нападната, но само след малко нещата се върнаха постарому. Гласът на Елейзабел, който за момент бе станал силен, сега отново притихна, затъпен от лекарството.

Тя се страхува от мен, помисли си Елейзабел. Аз съм по-силна от нея.

Тялото й вървеше по тъмния коридор. Под виолетовата нощница кожата й бе настръхнала от студа. Усещаше, че старицата, която се казваше Тач, се опитва да се прокрадва тихо, но остарелите й кости не й даваха възможност да се владее добре и дървените дъски, по които стъпваше, проскърцваха. Слънцето току-що бе залязло; момчето и Кейтлин трябваше още да спят.

О, ще се справя с тях, ще се справя с тях!!, изписка гласът на Тач в черепа на Елейзабел. Техният час ще удари — и то много скоро!!

Под нея се спускаха стълбите — под прав ъгъл с коридора — стръмни и тесни. По тях се прокрадваше плаха светлина от прозорците долу, през които се процеждаше светлина от уличните лампи. Тя стъпи на тях, клатушкайки се, и започна да слиза.

Таниел отвори очи и внезапно усети, че бе напълно буден.

Спането на стол не бе от най-удобните начини да прекара деня. Вратът го болеше ужасно от страната, на която се бе накланял под тежестта на главата си, която бе облегнал на рамото. Със смущение усети, че бузата му бе мокра, тъй като се бе олигавил. Избърса лицето си с ръкав и се огледа във всекидневната. Огънят отдавна бе угаснал и се бе превърнал в пепел. Над Лондон отново бе паднала нощ. Той се изправи, протегна се и си помисли, че да бъде джентълмен е тежко, тъй като трябваше да отстъпи леглото си на гостенката им. Елейзабел. Мисълта за нея го натъжи. Имаха доста неща за обсъждане тази вечер. Тя бе в по-голяма беда, отколкото си мислеха в началото.

Едно изскърцване на стълбите го накара да застине, докато сресваше косата си назад. Погледна предпазливо към вратата. Зад нея бяха коридорът и стълбите. Внезапно почувства, че това бе дежа вю. Беше чул същия звук в съня си. Точно това го бе събудило. Бе сънувал баща си — как се отдалечава от него по едно дълго стълбище. Таниел не бе в състояние да изкачи дори първото стъпало, за да го последва. Въпреки че на пръв поглед изглеждаше ниско, щом понечеше да вдигне крака си, ставаше високо като планина. Тогава баща му бе стъпил на една изгнила дъска и бе прозвучал онзи шум, който го беше събудил. Неговата сънливост бе приписала този звук на самия сън, но всъщност в коридора наистина имаше някой.

Той пристъпи към вратата и хвана дръжката, но тогава до него достигна нещо друго. Оттатък се чуваха гласове.

Застина на място и се напрегна, за да чуе нещо, но те бяха далечни и съвсем неясни. Представляваха лек шепот, сякаш някой си говореше сам; два или три гласа, трудни за разпознаване. От време на време дочуваше по половин дума, която се опитваше да довърши сам. Носеше се и смях — един хълцукащ звук, който постепенно се усили и престана. Като че ли в коридора имаше хора, които си шушукаха и крояха планове. Придружаваше ги приглушено съскане, както и по-висок шепот, но бе твърде труден за разграничаване.

Таниел отстъпи от вратата. Палтото му бе проснато на един от столовете и пистолетът му лежеше отгоре. Той ловко прекоси тъмната стая, стъпвайки безшумно по каменния под, и взе оръжието. Щастлив от факта, че бе спал напълно облечен, той се върна до вратата и се облегна на нея. Шептенето продължаваше — ту се усилваше, ту затихваше, след което преминаваше в смях, толкова силен и лудешки, че той се отдръпваше от дървото изненадан. Звукът можеше и да идва от място, много близко до ухото му. В него имаше нещо плашещо, нещо не съвсем нормално. Мърморенето не спря дори и тогава. Стори му се, че дочува името си, наред с мрачни обещания и недочути предложения за това какво можеха да му причинят докато спи.

Стълбите изскърцаха отново, вече по-близо до коридора на долния етаж. Явно който бе отвън слизаше отгоре.

Елейзабел, помисли си той, обзет от страх, че някой или нещо е било горе при нея. Това го накара отново да постави ръката си на дръжката и да отвори вратата с насочен навън пистолет, готов да посрещне онова, което се спотайваше там.

Вратата към коридора зееше. Зад нея се виждаше нездравият полумрак от газените улични лампи, чиято светлина се прокрадваше през прозорците. Мърморенето се чуваше по-силно, въпреки че все още не беше отчетливо. Отново се разнесе отвратителният смях. Отляво се намираше тежката дъбова входна врата, а вдясно бе стълбището. От мястото, където стоеше, виждаше само долните три стъпала. Той пристъпи навън, тъй като не желаеше да се поддаде на страха, който го бе обхванал, и насочи дулото на пистолета към тях.

Там стоеше Елейзабел, като котка, хваната изненадващо от светлината на лампа. Слабата светлина се отразяваше в очите й по странен начин — две бели точки в центъра на покритото й от сенки лице. Гледаше го както би гледала хищник — превита, сякаш се готвеше да избяга. Шепотът изпълваше коридора, но най-силно се чуваше навън, отвъд входната врата. Той свали пистолета си.

— Елейзабел? Дори не му мина през ума въпросът как се бе измъкнала от стаята си.

Елейзабел изглежда за момент се поколеба, след което заслиза надолу. Опитваше да върви изправена, но той забеляза, че имаше същата прегърбена и нестабилна стойка, както преди. Таниел настръхна и по гърба му се стекоха ледени капки пот… Знакът, помисли си той и вдигна пистолета си.

— Тач? — предизвика я той.

Съвсем неочаквано Елейзабел изсъска, а лицето й се разкриви в грозна злобна гримаса. Тя се втурна покрай него с ловкост, която го свари неподготвен, и отмести ръката му, в която държеше пистолета, настрани. Когато премина покрай него, приличаше на някаква замъглена сянка. Грабна дръжката на вратата, завъртя ключа и я натисна.

— Не! — извика Таниел и се хвърли към дъбовата врата в момента, когато тя тъкмо щеше да я отвори. За секунда очите му се плъзнаха по шепнещото нещо, спотаено отвън, и коридорът се взриви от смразяващ вик на нечовешка злоба, от който косата му бе издухана назад, а вазата и телефонът на масичката до парапета паднаха на земята. Към него се хвърли нещо огромно и безформено, но в този момент той успя да затвори вратата, избутвайки ръката на Елейзабел. Ураганът от зло престана също толкова бързо, колкото бе започнал, и остави след себе си само тих сподавен вой, който скоро бе погълнат от настаналата отново тишина.

Таниел се облегна на вратата, стиснал очи в стремежа си да прогони от съзнанието си видяното. Пред очите му играеха звездички. Бе вдигнал пистолета си в посоката, където предполагаше, че стои Елейзабел, за да осуети евентуален нов опит за бягство. Усещаше как по лицето му се стичаха сълзи, а предната част на мозъка му гореше, в шок от ужаса, на който бе станал свидетел.

— Таниел? — обади се тя, но това бе Елейзабел, не Тач. Гласът й трепереше, крехък и загубен.

Той отвори очи и забеляза, че тя бе коленичила на около метър вляво от мястото, накъдето бе насочил пистолета си. На лицето й бе изписана някаква странна смесица от притеснение и страх. Тя се задъха и покри устата си с пръсти.

— Очите ти… — каза накрая. Той отпусна ръката с пистолета си. Очите му горяха, както и останалата част от лицето му. — Таниел, очите ти! — повтори тя и го хвана за ръката, за да му помогне да се изправи.

— Ти… спомняш ли си? Спомняш ли си нещо? — попита той изтощено, докато тя го поведе нагоре по стълбите към банята.

— Погледни! — подкани го Елейзабел. В гласа й се усещаше отчаяние и той погледна в огледалото, до което го бе завела. Можеше да вижда съвсем слабо.

В очите му не бе останала и следа от бяло. Бяха така зачервени, че за него просто нямаше място. На практика всеки капиляр в тях се беше пръснал.

От ъгълчетата на очите му течаха струйки водниста червена течност — сълзи, примесени с кръв.

По настояване на Кейтлин повикаха лекар, макар Таниел да твърдеше, че вече е добре. Той прегледа очите му и ги посъветва да изчакат до сутринта, за да видят дали състоянието му ще се подобри. Най-тежко засегнати бяха капилярите, но те щяха да се възстановят сравнително бързо. Не беше по-сериозно от силен удар в окото, затова нямаше нужда да изпадат в паника. За известно време трябваше да избягва прекалено ярка светлина и алкохол.

— Изчакайте до сутринта! — повтори Таниел с отвращение, след като докторът си бе заминал. — До сутринта трябва да се махнем оттук.

— Да се махнем ли? — попита Елейзабел — Но къде ще отидем?

— На Кривите улици — отвърна Кейтлин. — Имаме… — тя се поколеба — един приятел, който може да ни помогне.

Елейзабел си играеше с талисмана на шията си. Някога бе принадлежал на майката на Таниел — красива плоска спирала от златен филигран, въртяща се навътре, с малки нефритени камъчета в дупчиците между обкова и със сапфир в средата. Тя бе затаила дъх, когато Кейтлин й го бе дала. Първо отказа да го приеме, но Таниел се бе намесил с думите:

— Ще го носиш, мис Елейзабел. В противен случай всички ние ще умрем.

— Искам да зная — обади се тя неочаквано. — Трябва да ми кажете какво става. Не мога да се примиря с това да ми казвате какво да правя, без да имам и най-малка представа защо се отнасяте с мен по този начин.

Таниел се обърна към Елейзабел, чудейки се дали ще може да понесе още шокиращи новини. На лицето й обаче бе изписана решителност. Тя искаше отговори, независимо какви бяха. Просто трябваше да си обясни с нещо безтегловността, в която бе изпаднала.

— Много добре — отвърна Таниел и й разказа всичко. За знака и неговото предназначение, за духа вътре в нея, както и за онова, което бе казала за Братството, когато Тач бе проговорила чрез нейната уста.

— Братството — прошепна тя. — Това название ми звучи някак познато.

— Никой не знае колко от това, с което разполагаме като информация, е истина и колко е измислици — каза Таниел. — Повечето хора изобщо не са чували за тях. Братството се състои от мъже и жени, посветени на това да работят за себе си. Адвокати, политици, банкери, аристократи, лекари, редактори във вестници… Говори се, че наброяват хиляди. Богати и властимащи. Влиятелни мъже и жени.

— Почти всеки ловец на вештици знае, че в ядрото им има сборище — обади се Кейтлин. — Сърцето на Братството е култ. Е, всеки, който се е опитвал да го докаже, по един или друг начин накрая е завършвал в Темза, но това ни е известно. Такава ни е работата — да знаем такива неща.

— Защо… Но как не са ги спрели досега? — запита Елейзабел.

— Кой би посмял? — отвърна Таниел, търкайки очите си. — Дейността им се пази далеч от пресата. Те имат на своя страна съдии, полицейски комисари, адвокати. Те са силните в Лондон, но по-голямата част от града не вярва в съществуването им.

— И сега те искат мен? — попита Елейзабел.

— Те искат онова, което е вътре в теб — поясни Таниел, докосвайки нежно ръката й.

Елейзабел наведе глава и когато отново проговори, гласът й бе крехък и раним.

— Не разбирам защо е всичко това. Какво съм сторила, за да се въвлека в подобно нещо?

— Точно това трябва да разберем — каза Таниел.

— Тогава се оставям в твоите ръце, Таниел Фокс — каза тя, — защото няма към кого другиго да се обърна.

Мракът се спусна над Лондон и тримата почувствала тежестта на невидимия си враг отвъд стените на дома. Спяха на смени в очакване на зората.