Крис Удинг
Обсебването на Елейзабел Крей (27)

ГЛАВА 27
Галерията
Грегор отново свободен
Приливът настъпва

Към тях се приближаваха стъпки, придружени от гласове.

Намираха се в тесен каменен коридор — един от многото между отделните стаи — и на практика се бяха изгубили. Момчето-дявол Джак им бе казало, че церемонията се провежда в зала, чиито размери позволяваха присъствието на много хора в нея. В началото смятаха, че няма да имат особени затруднения при откриването й, но вътрешността на катедралата бе така оплетена с многобройните си стаи и коридори, че приличаше на лабиринт от златисто, черно и червено, и сега те просто нямаха представа къде се намират.

Елейзабел открехна една дъбова врата в стената и те минаха през нея. Помещението, в което попаднаха, наподобяваше хранилище за книги, разхвърляни небрежно наоколо без особен ред. Стъпките постепенно се усилиха, минаха пред вратата и започнаха да заглъхват.

— Вероятно вече всички ни търсят — предположи Кейтлин. Таниел разсеяно презареждаше пистолета си.

— Само да се добера до Тач, ще й пръсна мозъка — мърмореше сам на себе си.

— Но ти не знаеш как изглежда — отбеляза Елейзабел.

— Но ти знаеш — отвърна й той.

— Мисля, че ще успея да я позная — каза тя, не толкова уверена, колкото Таниел.

— Трябва да сме близо — заяви Таниел. — Церемонията се извършва някъде наоколо.

— Но катедралата е толкова голяма — обади се Елейзабел. — И церемонията не е по-малка — отбеляза той. Бяха оставили Карвър, след като го превързаха и му помогнаха, доколкото това им бе възможно. Кейтлин смяташе, че ще оживее, но не можеше да се движи. Бяха го завели до една стаичка, встрани от залата, в която се бяха борили срещу кучетата-вештици, с обещанието да се върнат да го вземат. Той ги подкани да тръгват по-бързо. Много по-важни неща от живота му бяха заложени на карта.

Те отвориха вратата на стаичката и продължиха надолу по коридора, като не спираха да се ослушват. Пътят им напред изглеждаше чист. Явно Братството бе твърде заето с церемонията.

Внезапната сила, с която усещането за вештици връхлетя Таниел, го свари напълно неподготвен. Той падна на колене на земята съвсем неочаквано. Чуваше как Елейзабел му говори нещо, но гласът й бе толкова далечен, че той не разбираше нито дума от казаното. Тя се бе навела над него, а на красивото й лице бе изписана силна загриженост. Кейтлин бе също толкова уплашена. Господи, какво беше това?

Пред очите му изникнаха ужасяващи картини. Тъмнина, скован от студ мрак, солените дълбини на най-дълбоките океани, където до скалите не достигаше нито лъч светлина, а налягането бе толкова силно, че можеше да смачка човек като зрънце грозде. И тогава той видя резултата от пъклените дела на Братството, онова, което щеше да се случи, ако церемонията бъдеше завършена. Океаните щяха да излязат от коритата си, които щяха да се разцепят, пускайки на свобода ужаса, заровен там от векове. Лондон щеше да бъде покрит от морето и нещата, излизащи от водите и пропастите на Атлантика и Полярния кръг, вештиците щяха да беснеят с викове и рев по останалата суша. В съзнанието му изникнаха огромни, високи около километър същества, които пристъпваха с бавни крачки, полу невидими сред облаците мъгла; неща, които не биваше да съществуват, развихряха океаните и изпращаха цунами, за да разрушат човешките градове; децата щяха да се раждат с хриле и ципи между пръстите.

Сушата щеше да бъде погълната от морето, а когато водите му се отдръпнеха, всичко щеше да е разрушено. И тогава щеше да се появи новият вид, съществата от дълбините, слугите на тъмните богове, познати на хората като Глау Меска. Щяха да издигнат величествени храмове и градове, съградени от кости и плът. Ужасът им щеше да се разпространи като тумор, докато накрая след сто години, броени от този момент, Майката Земя щеше изцяло да им принадлежи. Видението внезапно изчезна, оставяйки Таниел задъхан, потен и обвил ръце силно около тялото си. Усещането му за вештици бе намаляло драстично, но главата му все още пулсираше. Той прекара няколко секунди, без да помръдне, за да осъзнае къде се намираше.

— Таниел, добре ли си? Какво има?

— Същинската церемония е започнала — каза той, напълно уверен в думите си. — Тач е започнала процеса на призоваването на Глау Меска при нас. Не усещате ли идването им?

— Аз… чувствам нещо — каза Елейзабел колебливо.

— Аз да — заяви Кейтлин. — И идва от тази посока. — Тя посочи нагоре по коридора.

Усещането им имаше свой епицентър. Това бе портата, където стоеше Тач и призоваваше Глау Меска. Таниел усещаше върху себе си страховития поглед на тези създания, които не се побираха в рамките на човешкото въображение. Точно в този момент, повече от всичко друго, той изпита неистовото желание да затвори портата, да заслепи тези очи, за да не се чувства като прашинка под зоркия им поглед.

Отново се чуха стъпки, но Таниел и Кейтлин дори не се опитаха да се скрият. Те закрачиха нагоре по коридора, през пищния интериор на катедралата и когато пред тях се изправиха двамата окултисти с роби и качулки, ги застреляха на място, преди изобщо да им дадат възможност да извадят оръжия.

Таниел прескочи телата им съвсем хладнокръвно. Никога преди това не бе убивал човек, с изключение на един обсебен от вештица преди много години. Но сега не чувстваше угризения. Братството бе спомогнало за появата на вештиците. Бяха избили стотици, а може би хиляди хора по улиците на Лондон. А сега искаха да навлекат зло, което можеше да погълне целия свят.

На фона на всичко това техният живот изглеждаше нищожен и точно в този момент Таниел осъзна как се бе чувствал баща му през всичките онези години при мисълта, че единственото същество, което бе обичал от цялото си сърце, бе убито и лежеше в гробищата. Сега му стана ясно защо Джедрая се бе затворил в себе си по този начин. Защото бе чувствал същата болка, каквато изпитваше и синът му в този момент. И след всичко случило се, това изглеждаше незначително.

Пътят, по който ги бе повел Таниел, ги изведе до едно стълбище, дълбоко в сърцето на катедралата. Пред тях се изпречиха още трима окултисти, но той ги застреля с такова хладнокръвие, сякаш стреляше по тенекиени кутии. Пътят бе къс, тъй като вече се намираха близо до залата на церемонията, когато му се яви видението. Таниел се спря в основата на още едно стълбище, което обаче бе тясно и трудно различимо. Той постави пръста си на устата, за да им направи знак да замълчат и надзърна зад ъгъла. Кейтлин видя как леко се отдръпна назад, след което изскочи напред с пистолет в ръка и стреля три пъти. Нещо се строполи и Таниел се отмести, когато покрай него надолу по стълбите се търколи тялото на един пазач.

— Не могат да ни спрат — заяви той. — Не са много и всичките са необходими за церемонията.

— Таниел — обърна се към него Кейтлин с ръка на рамото му. — Бъди внимателен.

Той я погледна с безизразен поглед.

— Няма да се проваля — каза, след което се изкачи по стълбите. Те тръгнаха след него. Отгоре имаше врата, лакирана в черно, изпъстрена със символи и гравюри.

Той мина през нея и звукът се усили. Наоколо се носеше монотонно пеене, грубо и гърлено. Сякаш певците наблягаха на всяка буква. Това бе церемониална зала. Висок и къс балкон със златен обков, с декорирано перило, разположено между дръпнатите на две страни тъмночервени завеси. Имаше достатъчно място за зрители, но нямаше пейки. Вместо тях бе поставена платформа, от която можеха да се наблюдават ритуалите отдолу. Нямаше запалени лампи и ъглите, в които се събираха завесите бяха тъмни. Но светлината отдолу обливаше черните каменни плочи по земята, а червената светлина, идваща отвън, придаваше на пламъка на свещите кървави отблясъци.

Залата бе точно толкова голяма, колкото я бе описал Джак. Продълговати прозорци, високи по петнадесет метра и широки едва половин метър украсяваха стените като драскотини на гарван. Те се спускаха от един масивен витраж във формата на диамант, намиращ се на същата височина, на която и балконът, на който стояха те в момента. Под тях, върху черен обсидиан, бе разположен огромен кръг за призоваване, направен от злато, който блестеше силно. От него към централната пътека се простираше пукнатина, в която гореше огън. От двете й страни стояха окултистите от Братството с тъмночервените си плащове и маски-огледала. От едната страна на залата имаше дървени маси с гравирани демони и готически фигури, върху гърбовете на които бяха сложени стари книги. Сега един от окултистите четеше на глас на фона на монотонното пеене на останалите. В друга част на залата се виждаше каменен олтар с издълбани в кръг жлебчета, пълни с кръв. Дори на фона на червената светлина бе ясно, че бяха запълнени неотдавна.

А там, в кръга за призоваване, стоеше младо момиче, прегърбено като старица. Ръцете й, с пръсти, сгърчени като животински нокти, бяха разперени напред. Главата й висеше надолу, а очите й бяха затворени, сякаш спеше или пък се бе съсредоточила силно върху нещо.

— Това е тя — каза Кейтлин.

— Така е — дочу се глас от сенките зад тях и Елейзабел усети студеното дуло на пистолет опряно в тила й.

Грегор гледаше нервно през прозорците на пилотската си кабина и се молеше пасажерите му да се върнат колкото може по-бързо. Седеше така, обзет от страх, вече почти час и поддържаше височината на кораба, дъждът бе спрял и светкавиците вече пронизваха небето по-рядко. Той виждаше какво се случва отвъд стената. Отвратителните същества дращеха, бореха се и виеха в опит да я прескочат. Вештиците бяха привлечени към силата, която се криеше вътре като железни стружки към магнит. Въпреки че засега стените успяваха да ги задържат навън, той очакваше във всеки един момент нещо да се покатери при него по въжето, завързано за резето на портата. Нещо зло.

От самото начало той не си бе представял нещата по този начин. Смяташе чисто и просто да остави Карвър и другарите му там, след което да си тръгне.

Но къде ще отида? — помисли си той на руски. Сигурно летището вече е превзето, а войниците са мъртви или евакуирани. Не мога да се измъкна от Лондон, както войската не може да навлезе. Ще се изгубя и ще тръгна отново към центъра. При добро стечение на обстоятелствата.

Намираше се в задънена улица. Не можеше да се освободи, без някой да му окаже помощ с въжетата, тъй като небесният кораб щеше да отлети при развързването. Обкръжен бе от смърт, без място, където да отиде. Там, където се намираше в момента, бе най-безопасното място, за което можеше да се сети и все пак се чувстваше в безизходица. О, майко, помисли си Грегор, искам да се махна оттук.

Но къде бяха останалите? Може би вече са мъртви, помисли си. Е, той нямаше намерение да се присъедини към тях.

Край. Не можеше да издържи повече. Бе се издигнал на около едва пет метра, когато изведнъж небесният кораб се разтресе и той залитна напред. Въжетата, вързани за портата към двора на катедралата, се бяха изпънали докрай и не му позволяваха да продължи издигането си нагоре. Сети се за вештиците отвъд оградата и тласна силно кораба, молейки се въжетата да се скъсат, преди двигателите да загреят.

Инспектор Мейкрафт бе на път да избухне от нерви. Но не можеше да каже защо. Беше посещавал много от сбирките на Братството; бе свидетел на призоваването на Тач и вселяването й в Елейзабел Крей; присъстваше на призоваването на Плашилото, което да извърши убийствата със зелените кабарчета, както и когато бедната Частити Блейн — тази, която в момента стоеше в кръга за призоваване в церемониалната зала — бе отровена и Тач бе прехвърлена от Елейзабел в нея. Знаеше с каква сила разполага Братството и какво можеха да направят. Знаеше и че се готвеха за този момент вече тридесет години, за момента на идването на боговете им, родени от писъци и бедствия. Но защо сега, когато моментът почти бе настъпил, той се страхуваше? Може би светът му харесваше такъв, какъвто си беше. Възможно ли бе да се съмнява в обещанията на Пайк, че Братството ще бъде пощадено при масовото унищожение, което ги чакаше? Вярваше ли наистина, че огромните създания се интересуват от дребните същества, които са ги призовали? Не правеха ли огромна грешка?

Но това вече нямаше значение. Вече бе твърде късно. Той обаче се опасяваше, че може да направи нещо неразумно, ако останеше в церемониалната зала, затова взе пистолета си и се отправи към катедралата. Стените й бяха дебели и по един или друг начин черният камък заглушаваше звуците в зданието, но все пак до него достигаше отдалечена стрелба, докато вървеше из коридорите. Ловците на вештици бяха вътре. Той го знаеше. Кучетата бяха пуснати и онези от Братството, които не участваха в церемонията бяха грабнали оръжията, за да се защитят, но катедралата бе огромна и коридорите — оплетени. Затова бе невъзможно да се каже от коя посока идваха изстрелите.

По дяволите, никой не бе подготвен за подобен развой на събитията. Никой не знаеше къде се намира катедралата, какво остава да проникне в нея. Нямаше начин, по който да стигнат до тях по земята. Разбира се, небесните кораби предоставяха определена възможност, но преди Стражите винаги успяваха да ги отблъснат, скривайки катедралата от погледите им и прецизно насочвайки ги да пускат бомбите си другаде при идването им в Стария квартал. Но пък благодарение на контактите си с военните, те се бяха погрижили небесните кораби да не получат разрешение за излитане.

Всички окултисти бяха заети със случващото се в катедралата. Никой не се бе сетил да погледне в двора. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално, но така или иначе прозорците, които гледаха натам бяха малко, а и самите им стъкла бяха тесни и замъглени. Единствено Мейкрафт се чудеше как ловците на вештици са проникнали вътре. Погледна отвън и видя въжето, завързано за портата на оградата. После вдигна поглед и зърна небесния кораб, ръмженето на мотора на който се заглушаваше от монотонното пулсиране на катедралата, както и от воя на вештиците отвъд оградата. Небесен кораб! Проклет небесен кораб!

Той пристъпи в трапезарията, където се бе разиграла борбата с кучетата. Прескочи през масите и пейките, отвратен от ужасната гледка на мъртвите кучета. Спря до тялото на момчето-дявол и после се захили при вида на Блейк. Най-сетне си бе получил заслуженото. Но наистина вършеше работа. Беше като животно.

Мейкрафт се измъкна оттам през големите порти — единственият път към катедралата. Предполагаше се, че трябва да бъдат заключени и охранявани от Стражи, толкова могъщи, че дори Пайк да не може да ги пробие. А сега стояха отворени. С пистолет в ръка инспекторът пристъпи към червената светлина, струяща през портите и погледна навън.

Грегор погледна през вратата на кабината към двора отдолу. На фона на червената светлина от виещите се над него облаци видя, че основното въже-котва все още си беше на мястото, увито около летвата на портата. Изруга на руски. Въжетата нямаше да се скъсат, нито пък летвата щеше да поддаде. Той знаеше какво се крие зад портата, но това не го интересуваше. Всички в катедралата можеха да се защитят, трябваше да изчезва и то бързо.

— Пфу! — каза, тряскайки вратата на кабината. — Ще се измъкна от всички вас.

Върна се на мястото на пилота и седна. Небесният кораб не разполагаше с достатъчно мощен двигател, за да се откъсне, знаеше това. Двигателите бяха слаби, имаха сила само за да издигнат балона нагоре.

Е, ако искаше да се отърве от въжетата, имаше само един начин да го стори. Щеше да е доволен, когато всичко това приключи. Без изобщо да мисли повече, той щракна два бутона на таблото и небесният кораб се заклати, тъй като двете бомби, закачени в долната му част, се освободиха и паднаха на земята.

Мейкрафт тъкмо се чудеше какво да прави с небесния кораб, когато видя как от долната му част се отделиха двете обли неща. От четирите секунди, които им трябваха, за да стигнат до земята, Мейкрафт прекара две в това да се чуди какво представляваха, една в осъзнаване на ужаса, а през последната целият му живот се взриви пред очите му. Той изчезна сред облак бяла светлина, убит в сърцето на експлозията. Предната врата и портата на катедралата се пръснаха на хиляди парчета, а дворът се покри с останки. Близката стена на катедралата се разклати и се сгромоляса под тежестта на камъка над нея. Небесният кораб успя да се издигне над всичко това заедно с остатъците от въжето-котва. Грегор ликуваше от щастие при отдалечаването си от отвратителната катедрала. Насочи небесния кораб на север и се понесе напред с възможно най-висока скорост.

Не успя да чуе радостните звуци на вештиците, които преминаха през срутената ограда, прескочиха останките в двора и се вляха в катедралата като отрова. Търсеха вратата, тъй като силата, която усещаха вътре, ги привличаше като магнит. Стотици от тях влязоха вътре, подскачаха, влачеха се, виеха се като ужасяващи и зловещи сенки. Проникнаха в пъклената катедрала, за да се насладят на онова, което беше в нея.