Крис Удинг
Обсебването на Елейзабел Крей (26)

ГЛАВА 26
Кучета-вештици
Пророчествата се изпълняват
Американският начин

Те чуха пристигащите кучета много преди да ги видят и знаеха, че те не бяха обикновени.

— Сигурно са няколко дузини! — предположи Кейтлин. Карвър проверяваше дали пистолетът му е зареден. Усещането за вештици на Таниел се пробуждаше и се засилваше с всяка изминала секунда, докато кучетата се приближаваха към тях.

Намираха се във висока стая с червени колони, достигащи до наклонения таван над тях. В няколко редици бяха подредени дървени пейки и масивни маси, създаващи впечатлението за трапезария. Имаше два свода. Под единия бяха минали, за да влязат, а другият се намираше точно отсреща. В стените имаше две малки вратички.

Звуците се носеха от сводестата врата срещу тях и се засилваха все повече.

— Обърнете масите! — извика Карвър. — Да направим барикади!

Те го послушаха. Вдигнаха две от тежките маси и ги опряха на входа, откъдето идваха звуците. След това обърнаха и останалите пейки и маси, превръщайки залата в лабиринт от препятствия. Сториха всичко това за около минута и затаиха дъх в очакване. Бяха оформили три редици от тежките маси, за да могат да се скрият, преминавайки към следващата при необходимост. Между масите зад тях бяха оставили малки разстояния, откъдето да минат, след което да ги придърпат една към друга, за да съединят барикадата. Сега бяха заели позиция зад най-предната редица с очи, впити в сводестата врата, откъдето щяха да дойдат нападателите им. Таниел подаде на Елейзабел къс меч с тясно острие.

— В случай, че се приближат твърде много — каза той. Елейзабел го взе, без да промълви нито дума.

Първите кучета се показаха, а две от тях успяха да прескочат масите на входа и се приземиха на четири крака на каменния под. Кейтлин изпусна тихо проклятие при вида им. Вече нямаше съмнение, че това бяха вештици. Имаха форма на кучета, но изглеждаха издути и извити отвътре. Имаха огромни гръдни кошове, възлести крака с толкова напращали мускули, че изглеждаха гротескно, зъбите им бяха огромни. Подаваха се силно над венците им и се забиваха в устите им, а слюнката им бе оцветена в розово от кръвта. Очите им бяха тъмни и воднисти, с празен поглед. Костта над тях бе толкова издадена, че почти ги закриваше. Козината им бе черна, но червената светлина, проникваща отвън, й придаваше дяволски вид.

Таниел стреля пръв, последван от останалите. Първите две кучета паднаха, но след тях идваха още, преодоляваха препятствията едно след друго с бесен рев. Таниел се прицели и отнесе главата на едно, което бе сложило лапите си на масата, за да прескочи и нея. Карвър и Кейтлин стреляха по друго, но успяха да уцелят две от тях, отблъснати при опита си да се покатерят над барикадата. Тогава четири кучета наведнъж се блъснаха в масите и те паднаха под тежестта им. Съществата се втурнаха напред, пистолетите изсвистяха и две от тях паднаха на земята. Но кучетата не спираха, а и сега бяха многобройни. Препускайки през стаята, те се хвърляха над преобърнатите маси, зад които се криеха натрапниците. Едно от тях се покачи горе и в устата му гръмна пистолет, от което мозъкът му се разхвърча.

През една от цепнатините се промуши друго куче, което се втурна към Елейзабел, тя обаче вдигна сабята си с две ръце, сякаш бе кама и я заби отстрани в тялото на съществото. То изрева от болка и мина покрай нея, но бе посрещнато от куршума на Карвър. Инспекторът извади сабята от ребрата му и я хвърли обратно на Елейзабел, без да губи нито миг, защото кучетата продължаваха да прииждат в стаята. Той се прицели в още едно, което се опитваше да се провре между масите, но го пропусна и улучи дървото. Кейтлин изрева, тъй като една треска я удари точно над окото. Таниел уби кучето със сабята си, преди да успее да се провре напълно.

— Отдръпнете се! — извика Кейтлин и като по сигнал те се промушиха през разстоянията между задната редица от маси и ги придърпаха една към друга, за да съединят барикадата.

Таниел започна да презарежда пистолета си трескаво, когато ги нападна втората вълна. Кейтлин избърса струйката кръв от челото си и отново се прицели. Проклетите същества нямаха умора и сега прииждаха от всички посоки.

По-умните от тях вече не се опитваха да прескочат масите, а се опитваха да ги заобиколят и да атакуват от всички страни въпреки барикадите. Таниел се обърна и видя, че едно от кучетата се бореше с момчето-дявол, като го дращеше в опита си да го захапе. Момчето-дявол извади една стреличка с екзотични цветове на перата и я заби в съществото. В същия момент кучето експлодира и изгоря в светлокафяв пламък. Останалите кучета спряха, изумени от агонията на себеподобния си. Момчето-дявол успя да се спаси. В този момент във въздуха хвърчеше нещо, хвърлено от Кейтлин…

Въздухът избухна в оглушителна експлозия, която бе толкова ярка, че направо ги заслепи. Една от светлинните бомби на Кейтлин с малко добавка за повече шум.

Отново избухнаха изстрели, но този път идваха иззад тях. На Таниел му трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че те не бяха произведени от Кейтлин или Карвър. Някой друг стреляше по тях. Той се обърна рязко и видя четирима мъже, облечени по абсурден начин. Двама бяха със смокинги, един — с фрак и кожени панталони за езда и последният — с тъмночервен плащ и качулка на раменете. Те стояха на входа, откъдето бяха дошли натрапниците, но обърнатите маси им пречеха да ги уцелят. Бяха в безизходица — от едната страна се намираха кучетата-вештици, а от другата — Братството.

— Не се разделяйте! — извика Кейтлин, но викът й бе заглушен от следващата светлинна бомба — този път насочена към окултистите.

— Вие трябва да останете до края, ти и Таниел — внезапно изсъска момчето-дявол в ухото на Елейзабел.

— Какво? Но къде отиваш ти? — извика тя.

— Настъпи моят час. Няма да…

Той бе прекъснат от Кюриън Блейк, който се прицели и стреля. Елейзабел изпищя, щом видя как по дървената повърхност на масата, по роклята, лицето и косата й плисна кръв. Момчето-дявол падна възнак в нея и тя отново изпищя и го отблъсна, залитайки назад. Усети как някой й помогна да се изправи на крака. Беше Таниел, който не спираше да стреля през рамото й към кучето-вештица, което се спусна към тях.

— Сега! — извика Кюриън Блейк и заедно с останалите трима мъже се втурнаха, заобикаляйки масите. Егмонт, мъжът с червеното наметало, лежеше възнак, прострелян от един от куршумите на Кейтлин в сърцето. Дарстън, един от облечените със смокинги, тъй като още не бе взел участие в pthau’es’maik — се строполи на земята, преди да има възможност да се приближи до мястото, където седяха Кейтлин, Карвър, Таниел и Елейзабел. Но Блейк съгласува атаката си с момента, в който няколкото останали кучета се втурнаха към тях, затова Карвър и Таниел се заеха да ги отблъснат. Единствено пистолетът на Кейтлин бе насочен към тях, но не задълго, тъй като Блейк я простреля в ръката.

Тя извика от болка и се преви. Блейк и другият оцелял — Ходж, прескочиха масите и се прицелиха. Карвър се обърна, но в същия момент пистолетът на Блейк отново се обади, той падна на масата зад себе си и не помръдна. Спречкването приключи, когато Ходж опря пистолета си в главата на Таниел, а Блейк се бе прицелил в Кейтлин, която бе коленичила на пода, стискайки обляната си в кръв ръка. Елейзабел застина на място.

— Със сигурност няма да ми е приятно да застрелям една дама, госпожо, но не ми оставяте друг избор, нали? — изръмжа той.

— Копеле — изсъска Кейтлин през стиснатите си зъби. Опитваше да сгъне пръстите си, но без особен успех. В дланта й имаше дупка и плътта й изглеждаше черна на фона на червеникавата светлина.

— О, мислех си, че англичанките имат добри обноски — каза той и се ухили. Разнесе се ръмжене, но Блейк извади втори пистолет със свободната си ръка и простреля последното останало куче-вештица, което се опитваше да прескочи масата.

— Дяволски трудно се удържат, наистина. Но не мога да ги оставя да сдъвчат пленниците ми.

— Познавам те — каза Таниел и Блейк се обърна, докосвайки шапката си за поздрав.

— Кюриън Блейк, най-добрият ловец на вештици в Щатите. А аз познавам теб, сър. Таниел Фокс, ако не греша. Синът на най-добрия ловец на вештици в Англия или поне така съм чувал.

— Господин Блейк, не трябва ли да се погрижим за тях веднага? — обади се Ходж.

— Млъкни, Ходж — каза американецът. — Имам си работа. Никой няма да ходи никъде. Безценната церемония на Пайк е спасена. А аз искам да се позабавлявам. Ходж се подчини колебливо, но не свали пистолета си от Таниел. — А сега, сър — обърна се Блейк към Таниел, — бихте ли ми оказали честта?

— О, съмнявам се — каза Таниел. — След като се обръщаш срещу мен.

— Е, аз съм там, където има най-много пари, това си е самата истина — каза Блейк с неприятния си провлачен американски акцент. — Но не бих могъл да пропусна възможност като тази. Най-добрият в Щатите срещу най-добрия в Обединеното кралство. Винаги съм искал да се състезавам с баща ти, момче. Но хората казват, че синът е не по-малко способен. Ти и аз, Таниел Фокс. Да видим кой ще победи.

— Искаш да се изправиш срещу него на дуел! — възкликна невярващо Кейтлин.

— Или това, или ще ви застрелям и двамата веднага — отвърна Блейк. — А с вас и онова красиво същество ей там — той посочи към мястото, където Ходж бе стиснал Елейзабел за ръката, все още насочил пистолета си към Таниел.

Ходж се обади:

— Господин Блейк, наистина трябва да ви кажа, че съм против.

— Казах да млъкнеш, нещастник такъв! — извика американецът. — Там, откъдето идвам, един мъж прави това, което трябва, разбра ли ме? Това е законът на Били Хлапето; не си най-добрият, докато не победиш най-добрия. Е, аз съм най-добрият и сега съм тук, за да го докажа. Споразумяхме ли се, господарю Таниел Фокс?

— Но без пистолети — каза Таниел. — Със саби.

— Така да бъде — ухили се Блейк. — Знаех си, че ще кажеш това. Няма глупак, който да се изправи пред мъж от Кентъки на дуел с пистолети. Да си разчистим малко място.

Ходж премести пистолета си към Кейтлин, докато Блейк претърси Таниел и захвърли всички оръжия, с които разполагаше, с изключение на избрания от него нож — кама с дълго острие с изобразен кръст, гравиран със Стражи и руни. Блейк и Таниел преместиха масите от средата на стаята настрани, разчистиха телата на кучетата-вештици и на момчето-дявол. Така си обособиха една малка, покрита с кръв, арена за борба. Ходж премести Кейтлин и Елейзабел настрани, до една от стените на стаята. Той се препоти от неудобство, докато гледаше как откаченият американец се подготвя.

— Надявам се да ми простиш за тази прищявка — каза Блейк и извади сабята си. — За това да се бием и така нататък. Но просто трябва да разбера, все пак си син на баща си, нали?

— Ще видим — отвърна Таниел.

Той също подготви сабята си и двамата се изправиха един срещу друг, нагласявайки положението на тялото си, готови за борба. Известно време се въртяха в кръг, посягайки леко, за да изпитат рефлексите на противника. Блейк бе бърз, в това нямаше съмнение, може би дори по-бърз от Таниел, но последният знаеше един-два трика и в главата му вече се въртеше план въпреки безизразното изражение на лицето му.

— Любопитен съм — обади се Блейк, който очевидно обичаше да чува гласа си. — Чувал съм истории за това как баща ти е убил първата си вештица с нож, на който са били изобразени Стражи, и оттогава ги предпочитал пред оръжията. Така ли е?

— Той го е убил с този нож — каза Таниел с вдигнато острие. — Даде ми го, когато бях на осем години. Оттогава не ме е подвеждал.

Блейк изглеждаше впечатлен.

— Брей, това направо ми скри шапката — каза той. После нанесе удар в близост до бузата на Таниел, който бе парирай от неговия нож. Контраударът на Таниел бе насочен към брадичката на американеца, но Блейк го отблъсна и ритна Таниел в гърдите. Но последният бе по-бърз. Той използва силата на удара и замахна към брадата на Блейк. Докато Блейк се отдръпваше, Таниел възстанови равновесието си.

— Хм — каза американецът и погледите им отново се срещнаха. — Дано добрият Господ благослови кожата на янкито. — Брадичката му бе само леко одраскана, защото ботушът му бе поел по-голямата част от удара.

Кейтлин искаше да извика, за да го окуражи, но вместо това мълчеше и гледаше. Тя знаеше, че Ходж стои до нея, насочил пистолета си към главата й. Усети също така как ръката му постепенно се отклоняваше, тъй като обръщаше повече внимание на дуела, отколкото на пленниците си. Но все пак бе необходимо да се отклони много повече, преди да посмее да предприеме нещо. Затова тя наблюдаваше Таниел и се молеше да спечели. Елейзабел, която стоеше от другата му страна, бе изцяло погълната от дуела, а на лицето й бе изписан ужас.

Сега Таниел атакуваше. Първо замахна към корема на Блейк, а после — в посока към очите. Блейк го отблъскваше умело. Отвърна с несложна тристепенна комбинация, с която Таниел успя да се справи с лекота. Те се изпробваха взаимно за слабости. Все още нито един от тях не се биеше с всичките си способности и Таниел се стремеше да отложи този момент колкото може по-дълго, защото ако Блейк го нападнеше с цялата си мощ, той се съмняваше, че щеше да издържи дълго. Само едно подхлъзване и Блейк щеше да спечели, но той не можеше да позволи това да се случи. Беше взел решение и знаеше как трябва да постъпи. Но всичко зависеше от времето.

При тази си мисъл той се спусна напред и замахна. Блейк остана изненадан от внезапната проява на сила и не успя да отблъсне удара съвсем умело. За негово нещастие бе ранен по външната страна на ръката. Той изруга и се отдръпна назад, но раната не бе толкова дълбока и не бе засегнала нерви. Ръката все още можеше да му служи. Таниел се възползва от преднината, която бе получил и се втурна в бой. Кънтенето на сабите отекваше из залата.

— Не е зле, господарю Таниел Фокс — каза Блейк. — Никак не е зле. Сега вече започвам да се забавлявам.

— Много се радвам — отвърна Таниел и отново нападна, отблъсквайки сабята на Блейк и го удари в носа.

Блейк залитна назад, ругаейки, и докосна лицето си с ръка.

— Счупи ми проклетия нос! — извика той. Таниел пробиваше защитата му с чисто безразсъдство. Боравещият с нож трябваше да се пази, да се отдръпва и да напада единствено, когато му се удадеше подобна възможност. Иначе рискуваше да загуби някои от пръстите си. Но Таниел бе нападнал Блейк, сварвайки го неподготвен, с което се бе изложил на огромна опасност. Блейк не успя да отреагира, тъй като бе силно изненадан от дързостта му. Биеше се като човек, когото не го бе грижа за собствения му живот.

Но край с това. Следващият път Блейк щеше да бъде подготвен. Вече познаваше тактиката на Таниел. Още една грешка и край.

Таниел погледна към Кейтлин и нещо в погледа му я накара да почувства силно напрежение, тя видя неговата решителност. Готвеше се да направи нещо, но какво? Ходж почти бе свалил пищова си, но имаше възможност да я простреля, ако мръднеше. Тя бе бърза, но не чак толкова.

— Това бе мръсен номер, момче — каза Блейк. Вече не беше толкова радостен. Носът му бе смачкан, а под очите му имаше синини. Той вдигна ножа си. На лицето му бе изписан гняв, който на фона на червената светлина в стаята изглеждаше зловещо. Втурна се към Таниел. — Край на игричките.

— Край — отвърна Таниел и се втурна напред, пускайки Блейк покрай себе си като тореадор, изви се и заби ножа си в челото на Ходж. Блейк леко засегна ръката на Таниел, но бе твърде изумен, за да приложи голяма сила. Кейтлин измъкна пистолета от ръцете на Ходж. Американецът не можеше да повярва на очите си. За момент остана така, но скоро се осъзна и измъкна пистолета си от кобура, насочвайки го към Кейтлин. Но беше твърде бавен. Макар и с лява ръка, Кейтлин се прицели и стреля, а куршумът на Блейк се заби в тавана, тъй като той се строполи назад, мъртъв.

Кейтлин не смееше да мръдне, разсъждавайки върху онова, което бе успяла да направи съвсем спонтанно. Елейзабел зяпаше с отворена уста. Таниел стоеше, притискайки ръката си. И тогава всичко им стана ясно.

— Таниел! — извика Елейзабел и се втурна към него. Той се захили и я прегърна, но в следващия момент изпъшка от болка и тя се отдръпна. На лицето й бе изписана внезапна загриженост.

— Ранен си — каза Елейзабел и отмести съдрания му ръкав настрани, за да види раната.

— Не се тревожи — отвърна той. — Просто драскотина.

Кейтлин пристъпи зад Елейзабел.

— Е, Таниел Фокс — каза тя с усмивка, оглеждайки се наоколо. — Предполагам, че все пак си син на баща си. — Внезапно спря и усмивката й помръкна.

— Какво има? — попита Таниел.

— Ето там — посочи тя. — Нещо помръдна. — Кейтлин се втурна в посоката, преминавайки между масите.

— А — каза Карвър, ухилен. По лицето му се стичаше кръв и той се надигна от мястото, където лежеше. — Мис Бенет. Извинявам се. Изглежда съм прострелян.