Крис Удинг
Обсебването на Елейзабел Крей (10)

ГЛАВА 10
Среща с Крот
Сключване на сделка
Кралят на плъховете

Залата за угощения на господаря Крот бе с внушителни размери. Представляваше огромна стая, облицована с камък, с високи и дебели колони, които достигаха до многобройните сводове на тавана. Всичко бе направено от масивни каменни блокове и в стаята сякаш нямаше истински врати. Като че ли бе едно голямо общо пространство, чиито неосветени краища потъваха в мрака.

Но сред колоните бе светло и горещо. В центъра на залата бяха разположени метални корита, пълни с живи въглени, върху които се приготвяха шишове и грил, жилави пържоли, твърдо свинско и пилешко. В бълбукащи казани — да, казани, дори днес, в този век! — се варяха картофи и зеленчуци. Из залата се стрелкаха готвачи, които обръщаха и опитваха храната.

В осветената част бяха наредени маси, на които седяха просяци от Кривите улици — мъже, жени и деца. Бяха мръсни и чорлави; много от тях имаха някакъв недъг, тъй като сред родителите бе широко разпространена практика да осакатяват детето си, за да предизвикват съчувствие сред минаващите и това да развърже кесиите им. Все пак наоколо се носеше весела глъчка — оживени разговори, смях, хаплив хумор или игриво боричкане. Всички ядяха и пиеха вино, за да прокарат месото. Стаята бе изпълнена с живот, звуците отекваха във високия покрив и изпълваха въздуха с радост.

Мъжът, когото Гриндъл им бе посочил като господаря Крот, не седеше на някакво специално място, нито пък на определена маса. Не бе на висок стол или подиум. Хранеше се между един едър мускулест мъж с простовато лице, на което бе изписана дебилност, и едно малко момче, което седеше със затворени очи и заплетена коса, разпиляна по лицето му. Докато те го наблюдаваха, той се засмя от сърце на някаква смешка и потупа едрия мъж по гърба. Последният се захили глупаво.

Гриндъл ги заведе при Крот, който вдигна глава и ги погледна. Той бе слаб мъж на около четиридесет години и вероятно щеше да изглежда добре, ако не беше огромният белег от меч на бузата му, от който горната му устна се бе извила нагоре, и белезите от едра шарка, скрити зад рядката му брада. Изглеждаше като просяк, помисли си Таниел, или по-скоро като човек извън закона — нещо като Робин Худ. Той се укори за това заиграване с въображението.

Вниманието му бе приковано от момчето, което седеше до него. Имаше една подробност, която не бе успял да зърне отдалече, но сега тя бе съвсем очевидна. Момчето не си бе затворило очите по собствено желание. Точно под и над клепачите му вървяха две линии от кафяви точки, през които минаваше конец. Очите му бяха зашити.

— Таниел Фокс! — възкликна Крот. — Колко време мина само! Когато те видях за последен път, бе на половина на сегашния си ръст.

— Езекиен Крот — отвърна той с усмивка. Крот се изправи и те сърдечно се здрависаха. — Все още крал на собствения си замък, както виждам!

— Разбира се, разбира се — отвърна Крот, след което се обърна към Гриндъл. — Да се донесе храна на моите гости. — С един жест той накара седящите на масата срещу него да вземат чиниите си и да се преместят. Сега пейката бе свободна. — Седнете — подкани ги той. — А, очарователната мис Бенет. За мен е удоволствие да бъдеш мой гост.

Тя кимна, усмихна се и седна.

Гриндъл се върна с още един помощник и постави пред тях четири чинии с пиле, картофи, сос и зеле. Едва тогава те усетиха колко са гладни. Кейтлин започна да яде веднага, останалите изчакаха Крот да даде разрешение, за да сторят същото. Гриндъл седна отдясно на момчето със зашитите очи.

— За мен е чест да представя моите другари — каза Крот. — Вече познавате стария Гриндъл. Тук, отдясно, е момчето-дявол Джак — мой най-близък съветник. А тази канара отляво е Арманд. Той е французин, но иначе е много добър човек.

Арманд отново издаде своето хъ-хъ-хъ при споменаването на името му, след което взе едно парче пиле и започна да го дъвче.

— Предполагам, че сте дошли при мен с някаква молба. С какво мога да ви бъда полезен, Таниел? — запита Крот след известно време. — С баща ти бяхме много близки приятели, затова като помагам на теб все едно помагам на него.

— Надявам се аз също да мога да ти помогна с нещо — отвърна Таниел. Той гледаше момчето-дявол Джак с известно неудобство.

— Тогава сподели своите тревоги и аз ще споделя моите — каза Крот отзивчиво. — После ще видим какво можем да правим.

Таниел му разказа как стояха нещата, изпускайки една или друга подробност на места, но без да спестява истината в основни линии.

Когато приключи разказа си, Крот се наведе напред. Пируването около тях бе достигнало връхната си точка, но той изглежда не забелязваше силния шум, който почти заглушаваше думите им.

— По всичко личи, че се намирате в много затруднено положение, приятели мои.

— Мисля, че това, с което сме се заели, ще има далеч по-големи последици от онези, пред които вече се изправихме. Братството иска това момиче — убеден съм. Има вероятност онова, което се крие зад цялата тази история, да има отражение върху всички нас.

— Таниел Фокс е прав — обади се момчето-дявол с груб и дрезгав шепот. Всички на масата обърнаха погледите си към него в очакване да продължи, но той не го направи. Крот дори не го погледна, само барабанеше с пръсти пред лицето си.

— Трябва да подслоня всички ви — каза той бавно. — Трябва да подслоня и нея, когато започнат да прииждат разни неща да я търсят. Също така ще искате от мен да открия колкото може повече информация за нейното минало, както и за това в какво се е замесила в момента. Така ли е?

— Точно така — отговори му Таниел.

— Молите ме за твърде много.

— Знам — каза Таниел.

Последваха няколко напрегнати секунди, след което Крот плесна с ръце. Арманд стори същото и се захили с малоумния си смях.

— Както и да е, достатъчно за вашите проблеми — каза той. — Смятам, че трябва да обсъдим какво точно можете да направите за мен.

— Нещата са доста мрачни тук, на Кривите улици — обади се неочаквано Джак. Крот млъкна веднага, оставяйки невиждащото момче да говори. — Виждам епидемия в камъните на нашите мазета и тръбите са замърсени с нещо необичайно. Заобиколени сме от предвестници на злото. — Той обърна лицето си към Елейзабел. — Не усещате ли смъртната агония на града? Намираме се на ръба на ерата на злото. Старият дух в теб, Елейзабел Крей, е ключът. Тя ще донесе мрака.

— Коя е тя? — попита Елейзабел.

— Знаеш името й — отвърна момчето-дявол. — Целта й…

— Ще ви бъде разкрита скоро — прекъсна го Крот. — След като ми направите една малка услуга. Лицето на Таниел бе сериозно и неразбиращо.

— Но какво можем да направим ние?

Крот задъвка една студена и мазна пилешка кълка.

— В нашите канали има нежелан гост — каза той, докато дъвчеше. — Премахнете го.

Таниел кимна.

— Разбира се — отвърна той, но разговорът бе прекъснат внезапно от пронизителния вик, дошъл от единия край на залата. Пръв скочи на крака Крот, последван от всички просяци, както и от Арманд. Звукът бе дошъл от мрачното пространство извън колоните. Донесоха фенерчета и докато Крот пристигна до мястото на суетнята, около него вече се бе оформил обръч от хора. Те се отдръпнаха пред него и гостите му и за момент останаха така, втренчени в нещото, което лежеше в единия край на залата.

Там лежаха мъртви пет черни плъха, всеки с размерите на малко куче. Острите им резци стърчаха над студените им усти, а дебелите им опашки бяха заплетени, увити под формата на сложен възел, около който бяха проснати безжизнените тела на плъховете.

— Какво е това? — попита Елейзабел, забелязала страха, с който просяците се взираха в него.

— Крал на плъховете — отговори Кейтлин.

— Това е предвестник на злото — поясни момчето-дявол Джак със своя груб и дрезгав глас. — Знаците са недвусмислени. Наближава бедствие. Мракът тропа на вратите ни.