Крис Удинг
Обсебването на Елейзабел Крей (18)

ГЛАВА 18
Момичето с бялата рокля
Неприятна среща

Стаята бе квадратна, с нисък таван. Изглеждаше запусната, а по голите й каменни стени играеха сенки, хвърляни от огъня. Бе много задушно и горещо. Наоколо се носеше острата и задушлива миризма на пот и кръв. По стените с тъмночервено бяха изобразени многобройни символи и магически знаци. Върху мръсния камък се преплитаха отпечатъци от ръце с изкусно изписани Стражи. Бяха навсякъде — по стените, тавана и пода. Мястото бе покрито със съсирена кръв.

Те бяха там — хората, маскирани зад огледала. Тъмночервени роби, качулки, паднали напред над огледалата, които стояха на мястото на лицата им. Всеки един от окултистите носеше картина на сцената пред себе си под качулката. Ярката яма с горящи въглени и останалите от обкръжението. Говореха с нисък, монотонен, гърлен глас на неприятен и отблъскващ език.

Върху ямата имаше скара, а върху нея — желязна решетка. Беше се образувала кухина с формата на куб, в центъра, на който висеше хамак от дебели въжета. Всяко от тях бе осеяно със Стражи. Вътре, увита с въжетата като муха в паяжина, стоеше Елейзабел Крей.

Очите й се стрелкаха към хората, които я бяха обградили, но й бе доста трудно да се фокусира. Беше й горещо, много горещо. Цялата бе плувнала в пот — сякаш тялото й се топеше като восък. Силно упоена, тя почти не знаеше коя бе всъщност, какво остава затова как се бе озовала на това място.

Монотонният звук се усили и изпълни цялото пространство около нея. Под нея, върху решетката, имаше голяма купа. Там се събираше потта й, която се бе просмукала и капеше от тънката й бяла рокля. Гърлото и устните й бяха пресъхнали, мокрите кичури на русата й коса бяха прилепнали към лицето, дишаше затруднено и тежко. Не си спомняше нищо, не знаеше нищо освен това, че й бе много топло и бе заобиколена от непознати. Сякаш бе новородено, изправено пред един непознат свят, който наблюдаваше с любопитни очи, напълно уязвимо към всичко и всички.

Но нещо в самата нея я безпокоеше. Едно присъствие, един глас, от който се излъчваше зловещо послание. Казваше нещо, нещо, нещо… звуците не бяха членоразделни. Тя се намръщи учудено и се опита да се концентрира, изолирайки шума около себе си.

Да. Да!! О, мислеше се за такава умница, красавице!! Но кой е хитрият сега? А? Питам, кой е хитрият сега? Пречкаше се на старата Тач твърде дълго, ти, досадно момиченце. Ще се погрижа за теб, о, да, ще се погрижа за теб!!

Коя си ти? — попита тя самата себе си.

Казах Тач!! Глуха ли си? Питам, глуха ли си??

Елейзабел се замисли.

Мога да те чуя. Това значи ли, че съм глуха?

Глупаво момиче!! — каза рязко гласът и млъкна.

Гласовете наоколо се повишиха й заговориха по-бързо. Звуците не й харесваха, напомняха й за нещо, което й се щеше да зачеркне от съзнанието си.

Какво става? — попита тя другия глас.

Тъпоумно момиче!! Изваждат ме от теб най-сетне. И ще ме вселят в друго момиче. Дано този път го направят като хората и тя да умре, когато трябва!! А не като теб, ти, малко дръгливо врабче. Не като теб, ужасно същество. Уууу!! Как те мразя само!!

Но защо говориш всички тези неща? Какво съм ти направила?

Тихо!! Тихо, отвратително момиче!!

Елейзабел се подчини. Усещаше, че трябваше да се страхува, но приятната топлина, която сякаш се придвижваше от сърцето й настрани, не й позволяваше да се вълнува. А и бе изтощена от сънливостта, причинена от топлината и обезводняването.

С периферното си зрение забеляза някакво движение и успя да завърти шията си, за да го види. Погледът й бе замъглен, но забеляза, че в стаята бе въведено момиче с бяла рокля. Тя бе упоена — усещаше го, — но все пак се опитваше да се съпротивлява на фигурите с огледала върху лицата, които я влачеха към ямата с огъня. Не, не бе упоена, а отровена.

В същия този момент Елейзабел усети как всичко се прояснява. Това бе тя, но преди няколко дни. Церемонията бе различна, но подобна на тази. Когато се бяха присъединили към Братството, родителите й не се бяха споразумели за жертвите, които трябваше да направят. Може би не я бяха обичали, но нямаше да позволят да я убият, за да подслони тялото й духа на Тач. Затова Братството ги бе отвлякло, бе убило родителите й и бе използвало нея за целите си. Бяха й дали отрова, бяха я поставили на мястото, където се намираше сега и бяха запели монотонните си напеви. Но сега беше различно. Този път се опитваха да извадят духа от нея и да го вселят в друго тяло. Момичето трябваше да умре, но въпреки отровата, тя се бореше докрай.

Елейзабел усети огромна мъка и по бузите й започнаха да се стичат сълзи. Тя едва виждаше момичето през замъгления си поглед, но усещаше страха й, чувстваше как постепенно силите й я напускаха и духът й отслабваше.

?? 0, но какво е това?? Какво е това?? Тъжна ли си?? Не се тревожи, скъпа моя.!! Церемонията сигурно ще убие и теб!!

Тези думи бяха заглушени от надигналия се в Елейзабел гняв. Братството! Как можеше да си играят с живота на толкова хора, сякаш бяха пионки за шах, от които се отърваваха заради царете, цариците и топовете? Това се случваше и с нейния живот. О, как само ги мразеше тя. Точно в този момент тя ги мразеше много силно заради всичко, което й бяха причинили. За унижението и страха, и падението, и болката. Елейзабел усети как опиатите постепенно отстъпваха място на здравия разум, както облаците се разсейваха, за да направят път на ярките слънчеви лъчи. Точно тогава тя даде дума на самата себе си, че щеше да издържи, щеше да оцелее след това изпитание, щеше да ги накара да платят за това, което й бяха причинили, както и за момичето, което бяха поставили на колене на ръба на огнената яма.

Тихо, глупаво момиче!! Ама ти…!!

Млъкни! — нареди Елейзабел със сила, която порази другия глас. Не искам да чуя нито дума повече от теб, ти, злобно, мъртво от десетилетия, отвратително същество. Аз съм жива и възнамерявам да си остана такава, а ти ще се върнеш обратно в онази част на ада, откъдето си дошла!

Тач изскимтя и се отдръпна. Тя бе просто сянка, крехък дух. Елейзабел все още бе господарка на ума си, поне засега гневът й бе премахнал ефекта от успокоителните и тя беше способна да разсъждава трезво.

Монотонният говор стана много силен и внезапно спря. Елейзабел усети как атмосферата в стаята сякаш натежа, въздухът стана непоносимо горещ. Нещо я блъсна, но отвътре. Като че някой в нея изстискваше белите дробове и сърцето й. Тя изкрещя от болка и ужас, усещането бе така особено. Сякаш нещо разкъсваше душата й, нещо бе впило нокти в нея. Тя извика, но гърлото й беше като шкурка и отново усети болка. Но тя кресна, все пак тази болка бе естествена.

Вътре, заедно с нея викаше и Тач. Въжетата около Елейзабел се бяха впили в нея, сякаш искаха да я накълцат на парчета, които да паднат в купата отдолу. Въжетата, осеяни със Стражи, горяха и тя се гърчеше, упоена и беззащитна. Прехапа устните си от болка и усети солени капки кръв с мирис на метал в гърлото.

След това дойде непоносимото. Усети невъобразима болка. Благодарение на това, че бе упоена, Елейзабел не стана жертва на невероятния шок. Сякаш я дърпаха коне, които я разпъваха едновременно в различни посоки, мъчение, което й взе дъха, притисна мозъка й и я накара да плаче и вие от болка, докато в същото време й се повдигаше.

Болката продължи дълго след като тя си помисли, че не може да издържи повече. Ако за момент се бе отказала, ако бе пожелала да умре, за да се избави от неописуемите мъки, може би това щеше да стане. Но волята й бе това, което не позволяваше на тялото да се отпусне, а гневът й внушаваше необходимостта да оцелее, за да не ги остави да я победят. След много, много дълго време болката спря. В този момент тя усети огромно облекчение, помисли, че бе умряла и това бе възнаграждението й.

Под нея момичето пиеше от купата с потта й с кама, опряна на гърлото. Бе принудена да гълта, тъй като бе твърде слаба, за да им противостои. Тя умираше и сега вече Тач бе вътре в нея. Скоро щяха да й дадат противоотровата, но дотогава духът й щеше да е прекалено слаб, за да се пребори със старата вештица.

Елейзабел не можеше да види лицето й, не виждаше друго, освен мрак. След малко й прималя и тя изпадна в безсъзнание.

Стените на изолатора вече й бяха познати, въпреки че преди това не бе сигурна дали щеше да успее да се събуди отново след церемонията. Огледа мръсно белите стени и плоските бутони по ъглите. Всичко бе толкова чуждо, но въпреки това тя изпита известно облекчение.

Все още съм тук, помисли си. Беше оцеляла след церемонията, а Братството все още не я бе убило.

През облицованите стени някъде отдалече до нея достигнаха викове на силна болка. Идваха от някоя друга килия в приюта. Тя лежеше на мекия под, опряла бузата си в него. От едното й око се отрони сълза. Поне отново бе в състояние да разсъждава трезво. Бяха я държали упоена, откакто онзи американски ловец на вештици я бе довел тук. Той я бе грабнал от улицата с изкусна ловкост и бързина в момента, в който Таниел бе с гръб към нея. Последното, което си спомняше, преди да се озове в килия в „Редфорд Ейкърс“, бе как в един момент вървеше след Таниел, докато той преследваше поредната жертва на убийство със зелено кабарче, а в следващия някой я сграбчи и я замъкна в една тъмна улица с уста, запушена с парцал, напоен с хлороформ.

Нямаше представа колко време я бяха държали на това място. Вероятно не много дълго, предположи тя. Искаха да изкарат Тач от нея възможно най-скоро и да я подслонят в друго тяло, което не бе с толкова силна воля за живот. Бяха разговаряли с Тач няколко пъти, но за тази цел упояваха Елейзабел, за да може тя да говори през нейната уста. Не можеше да си спомни съдържанието на разговорите. Може би Тач им съобщаваше своите условия, може би точно тя бе пожелала да оставят Елейзабел жива. Но със сигурност не бе необходима повече на Братството, тъй като вече имаха Тач. Тя си спомни думите на духа по време на церемонията:

Пречкаше се на старата Тач твърде дълго, ти, досадно момиченце. Ще се погрижа за теб, о, да, ще се погрижа за теб!!

Страхуваше се да си помисли каква изненада й бе приготвила Тач.

Елейзабел се изправи внимателно и се облегна на меката стена с лице към вратата. Носеше груба памучна рокля в мръсно бял цвят, каквато носеха всички обитатели на това място. Гърлото й все още бе сухо, но не бе толкова обезводнена, колкото си мислеше, че ще бъде след церемонията. Може би след това й бяха давали вода? Вероятно се бе събуждала по някое време след церемонията, но не бе сигурна.

Все пак на измъченото й лице се изписа лека усмивка. Но вече съм самата себе си. Аз съм Елейзабел Крей и никой друг. И ако някога се измъкна от тези хора, обещавам на Бог, че повече никой освен мен няма да има влияние върху съзнанието ми. Нито чрез опиати, нито чрез вештици.

Това бе самата истина. Едва когато Тач бе изчезнала, Елейзабел осъзна колко осезаемо е било нейното присъствие. Беше като бреме, бе усещала главата си тежка. Сега тя се чувстваше лека и свободна като птица. Но ти все още си в клетка, Елейзабел, каза си тя.

Нямаше да се отчайва. Отново беше на себе си, а желязната й воля винаги я крепеше. Щеше да изчака, за да види какво ще се случи по-нататък.

След малко тя се сети за родителите си и почувства угризения за тяхната смърт. Бяха й твърде далечни, винаги се бяха държали отчуждено. Бяха станали част от Братството, именно те я бяха въвлекли в това. Бяха заслужили съдбата си да отплават по течението на мътната Темза.

Помисли си и за Таниел. Как ли се чувстваше сега? Тревожеше ли се за нея, търсеше ли я? Дали искаше да се върне, за да не позволи на Братството да се добере до Тач, или просто желаеше тя самата да се върне? Искаше ли това изобщо? Тя не можеше да проумее начина, по който той се отнасяше с нея. Понякога бе мил, а друг път — студен. Но на нея й харесваше, когато се усмихваше, както и това, че понякога обръщаше местата на думите. Харесваше й и неговият проницателен поглед. Прииска й се отново да бъде с него. Той бе единственото истинско нещо, което някога бе имала.

Точно докато си мислеше за него, тя започна да си рисува фигурки по стената. На фона на зацапаното чертаеше чисто бели линии. В началото драсканиците й нямаха определена форма, но постепенно ставаха все по-сложни. Накрая, докато рисуваше парен влак, й хрумна една мисъл, която я накара да замръзне на мястото си. Наистина ли можеше да е толкова просто?

Тя се изправи на крака. От умората и глада леко й се зави свят. Прекоси килията и коленичи пред вратата. Отвътре нямаше дръжка и част от меката облицована стена бе оградена с един тъмен и тесен правоъгълник. Тя затвори очи и се опита да си спомни. Колкото и изплъзващи се да бяха спомените, в съзнанието й гореше един много ясен образ. Толкова отчетлив, че чак изглеждаше нереален. Беше го зърнала само веднъж, но си го спомняше по-добре от лицето на майка си.

Тя започна да чертае с пръст по мръсната облицовка. Линии, които се срещаха и разклоняваха, формирайки сами някаква форма. Доволна, тя седна и погледна към начертания Страж за отваряне. Същия, който бе нарисувала и онази нощ, когато Тач за пръв път бе поставила тялото й под своя контрол, когато бе заключена в стаята на Таниел и търсеше изход. Нищо не се случи. Елейзабел побутна вратата, но тя продължаваше да бъде заключена.

Сърцето й се сви. Надеждата, която я бе обхванала за малко, се изпари. Но и без това идеята бе глупава. Ужасният дух в нея бе начертал Стража, а не тя. Просто се надяваше, че част от тази сила бе останала в нея посредством някакво тайнствено проникване. Очевидно бе направила грешка.

Тя примижа към формата, която бе нарисувала. Както всички Стражи, и този изглеждаше доста истински, сякаш останалият свят леко бе изгубил очертанията си. И все пак… не изглеждаше ли тъканта, по която бе минал пръстът й, малко по-тънка? Сякаш бе проникнала по-навътре в меката облицовка на вратата.

Обзета от вълнение, тя прокара пръста си по начертаните вече линии. Постара се да го движи бавно и внимателно, призовавайки силата на Стража. Първият път нямаше ефект. Това не я обезкуражи и тя опита отново. Вторият път й се стори, че вижда нещо, но не бе сигурна дали не се дължеше на въображението й. Четвъртият път я убеди в противното. Не тъканта изтъняваше, а някакъв невидим слой във въздуха, който постепенно изчезваше, за да се появи на друго място, мястото, където съществуваха Стражите.

Сърцето й започна да препуска, очите й се разшириха и светнаха от изумление. Усети топлина в стомаха си, както първия път, когато я управляваше Тач. Това нещо изискваше техника, в рисунката трябваше да се вложи енергия, но за Елейзабел беше съвсем естествено — тя дори не знаеше откъде се бе научила. Бе наблюдавала как Таниел чертаеше Стражи в свинска кръв, но преди това се изискваше специална подготовка на кръвта, Ритуали и смесване с други вещества. Тя просто чертаеше с пръст някаква форма, която действаше, наистина действаше!

Тач, ти отвратителна старице, все пак може и да има нещо, за което да съм ти благодарна, помисли си тя. Стражът светеше пред очите й с яркочервена светлина, като разрез на хирург. Тя прокара пръста си за последен път и отдръпна ръката си. За момент яркочервената фигура остана на вратата. Блясъкът й изпълни цялата килия, а после изчезна, заслепявайки я за момент като слънце. Последва едва доловимо щракване и вратата се отвори няколко сантиметра.

В първия момент тя остана така, неспособна да помръдне от учудване. След това, олюлявайки се, се изправи на крака. Бутна вратата и погледна отвън. Коридорът бе пуст, пропит от влага и ечащ от далечни викове. Осветяваха го няколко газени лампи, чиято светлина се отразяваше в мокрия каменен под. Тук, където вече нямаше облицовка на стените, която да заглушава шума, тя чу мърморенето, плача, боричкането и виковете на своите съседи в техните килии. Въздухът около нея бе изпълнен с хиляди луди степания, които отекваха и се умножаваха. Нищо чудно, че тук нямаше никой. Един нормален пазач много скоро щеше да откачи и да бъде настанен в някоя от клетките, ако трябваше да охранява подземието нощ след нощ.

Елейзабел пристъпи боса по влажния студен под. По коридора се стичаха вадички вода. Тя затвори вратата на килията зад себе си и се огледа в двете посоки. В единия край имаше врата. Тя побягна.

Въпреки слабостта си, мисълта да се измъкне по-бързо от гласовете й даваше сили. За щастие, във вратите на килиите нямаше прозорчета и тя не виждаше измъчените души в тях, които издаваха такива сърцераздирателни викове, но въображението й начерта картините, които не можеше да види, а това бе повече от достатъчно. Стигна до края на коридора и видя, че вратата бе отключена. Втурна се напред, без да мисли за това какво можеше да срещне по пътя си.

Беше попаднала в стая за лечение. В средата имаше количка с каишки на местата за китките, кръста, глезените и врата на по-буйните пациенти. Вдясно бе разположено нещо като висок страховит шкаф, покрит с шайби и ключета. Той бучеше, зареждан от генератор, разположен някъде в сърцето на приюта. Над количката имаше нещо, наподобяващо метална шапка, свързана с шкафа с жици. Елейзабел изтръпна при мисълта за това какво се случваше в тази стая. Тя продължи напред, оставяйки виковете на лудите далеч зад себе си.

След това се намери на място, където изглежда се събираше персоналът. Вътре имаше кухненски бокс, меден чайник с почерняло дъно, както и маса, върху която в една назъбена чиния лежаха остатъци от месно руло. Без да се замисли, тя го грабна и почувства облекчение от това, че бе студено. Това, че рулото вече бе изстинало, предполагаше, че който и да бе човекът, изял две трети от него, не се бе навъртал наоколо скоро. Тъй като бе гладна като вълк, тя изяде остатъка. Трябваха й сили, за да се справи. При това не бе никак лошо.

Откри едно тясно стълбище, което водеше до къс, мрачен коридор, където имаше още една врата. Тя бе заключена, но по нея нямаше мръсотия, където да начертае Стража. Елейзабел се намръщи, след което вдигна пръста си във въздуха и започна да рисува. Пред очите й се очерта познатата форма, почти невидима, но все пак там.

Защо мога да правя това? — запита се тя и отново прокара очертанията й във въздуха. Всеки път си мислеше, че това бе просто трик на съзнанието или на зрението й, но не беше така. Просто рисуваше във въздуха с огромна лекота — сякаш й бе по-лесно да го начертае правилно, отколкото да сбърка. Спомняше си го, но това бе отвъд спомена. Тач бе изчезнала от нея, но бе оставила много неща след себе си: опит и спомени, които сега принадлежаха на Елейзабел. Старата вештица бе постъпила неразумно, като я бе научила на изкуството да рисува Страж. Веднъж постигнато, то не можеше да се забрави. Също като карането на колело. Елейзабел нямаше представа как го правеше, но действаше, а това бе най-важното в момента.

Стражът бе готов. Вратата щракна и се отвори. Елейзабел се усмихна, изпълнена с чиста детска радост и бутна вратата. Бе много тежка, но тя се напрегна и я помести.

Тази стая не бе пропита от влага, както останалите, а бе красиво обзаведена. Представляваше спретнат кабинет с портрет на кралица Виктория над камината и фрекологически модел на бюрото. През прозореца се виждаше, че навън бе тъмна нощ. Тя пристъпи вътре и забеляза защо вратата бе толкова тежка. Това бе част от стенна библиотека, а когато я затвори, не можеше да се познае, че това бе вход.

Дали целият „Редфорд Ейкърс“ не изобилстваше с такива тайни коридори? Кабинетът на Пайк ли бе това, или нечий друг? Нямаше време да търси отговори. Явно тази вечер в приюта нямаше никой и не й се искаше да пропилява възможността да се измъкне. Тя погледна отвън и излезе от стаята. Ослушваше се, но не чуваше нищо. Приютът бе снабден със собствена система за захранване с електричество и наоколо светеха малки месингови лампи. От дълбините на сградата прозвуча вик, достатъчно силен, за да мине през стените. Тя подскочи, изруга наум и се отправи към един балкон, който гледаше надолу към рецепцията. Пред нея се намираше врата от тъмен махагон с празно бюро до нея. Нямаше и следа от живот. Но защо няма никой? — запита се тя наум и се отправи надолу по витото стълбище, готова да се прикрие във всеки един момент. Босите й крака потъваха в килима, стъпвайки напълно безшумно. Щом слезе долу, тя се огледа. Около нея имаше няколко врати, но всички бяха затворени. Онази, която извеждаше навън, бе ясна. Тя се отправи към нея, обръщайки се през рамо. Късметът нямаше да е с нея дълго. Трябваше да побърза.

Както си мислеше, вратата бе заключена, но тя извика на помощ Стража. Начерта го, малко по-бързо, отколкото трябваше, но свърши същата работа. Ключалката щракна и се отвори. Тя погледна към площадката на „Редфорд Ейкърс“. Лампите осветяваха малка част от двора. Отвъд тях се виждаха очертанията на оградите и портата, но в колибата на пазача не светеше. Никъде не се долавяше раздвижване. Разбира се, тя не очакваше да срещне много персонал в този час на нощта, но със сигурност всяка болница имаше пазач. Изглежда лудите нямаха нужда от това.

Тя нямаше откъде да знае, че церемонията по прехвърлянето на Тач бе тази вечер. За нея бяха необходими много Ритуали; подготовката на новото тяло на Тач, настаняването й там, както и предотвратяването на лутането на душата й щяха да отнемат цялото време до зазоряване. Голямата част от персонала на „Редфорд Ейкърс“ бе в Братството, а онези, които не бяха членове, бяха пуснати в почивка. Пайк не желаеше ничия намеса в работите му тази вечер. Беше се доверил на ключалките да държат Елейзабел настрани, докато не вземеше решение какво да прави с нея, а пациентите можеха да останат и без надзор за една вечер.

И така, Елейзабел пристъпи навън сред студената ноемврийска нощ. Усети как кожата й настръхна под тънката бяла рокля, която бе единственото й облекло. Бе ледено студено, но тя нямаше желание да се мотае на това място нито секунда повече от необходимото. Затвори вратата и се затича боса по чакъла. Бягаше от светлината към уюта на мрака отвъд портата. До Лондон имаше не повече от километър или два през полята. Щеше да види светлините на града и да се отправи към тях.

Но докато стигна до портата, зъбите й тракаха и тя трепереше неконтролируемо. Ходилата й бяха ожулени от чакъла и кървяха. Вкочанена, тя започна да се катери по портата и едва не припадна от изтощение. Стовари се от другата страна. Наистина виждаше светлините на Лондон, но това не бе особено облекчение за нея. Само след половин час щеше да е умряла от студ. Трябваше да избира между това да умре там и това да се върне в „Редфорд Ейкърс“. Ще умра тук, помисли си тя. Така е по-добре. Не. Трябваше да опита. Щеше да опита — независимо колко невъзможно изглеждаше. И тъкмо когато взе това решение, до ушите й достигна звук. Отдалечен шум на кола, която идваше по пътя към нея. Тя клекна в тревата, за да се скрие зад едни храсти, от които започваше полето. Искрицата надежда, тлееща в нея, я накара да забрави за студа. Може да е Пайк, предупреди я вътрешният й глас. Може пък и да не е! — отвърна му тя. Далечното бяло петно постепенно придоби формата на кон, който теглеше черна кола. След малко тя забеляза, че всъщност конете бяха два, но единият бе черен като нощта, в която препускаше. Колата изглежда нямаше намерение да спре. Ако не отиваше в „Редфорд Ейкърс“, тогава това можеше да бъде нейното спасение. Тя затаи дъх, щом се приближи до нея, и тъй като не намаляваше, се увери, че щеше да подмине приюта. Затова изскочи от тревата и извика:

— Сър! Моля, помогнете ми! — силата на гласа й преодоля тракането на зъбите. — Откарайте ме при пийлърите, моля ви! Бях отвлечена, но успях да избягам! — Тя знаеше, че пийлърите нямаше с какво да й помогнат, но всяка друга посока щеше да бъде твърде съмнителна.

Водачът, с вдигната високо яка, килната шапка и закрито лице, слезе и й отвори вратата на колата. Той взе едно одеяло от гърба на единия от конете и й го подаде.

— Млада госпожице, тук не е място за вас. Качвайте се. Ще ви откарам, където пожелаете.

Твърде облекчена, за да му благодари, тя се качи в колата и се уви с най-прекрасния подарък, който можеше да получи в този момент. Одеялото бе затоплено от коня и миришеше на него.

— Тръгвайте, моля! Тръгвайте! — извика тя припряно от вътрешността на колата.

— Разбира се, мис Елейзабел — прошепна Кърпеното лице и пришпори конете.