Карлос Руис Сафон
Марина (9)

8.

Същата нощ, докато седяхме заедно пред огъня, Марина ми разказа историята на Жерман и имението в Сариа.

Жерман Блау се родил в лоното на заможна фамилия, която принадлежала към процъфтяващата каталонска буржоазия на своето време. Всичко си имала династията Блау — и ложа в операта „Лисео“, и индустриална колония на брега на река Сегре; даже и светски скандали не й липсвали. Според мълвата малкият Жерман не бил син на големия патриарх на фамилията Блау, а плод на извънбрачната любов на съпругата му Диана и един колоритен индивид на име Ким Салват. Последният бил развратник, портретист и професионален сатир — в изброения порядък. Скандализирал людете с добро име, като същевременно увековечавал личицата им в маслени платна срещу астрономически цени. Каквато и да била истината, Жерман с положителност не приличал на никой член от фамилията — нито физически, нито по характер. Интересували го само рисуването, живописта — нещо, което изглеждало подозрително на всички. И най-вече на титулувания му баща.

Когато навършил шестнайсет години, баща му заявил, че във фамилията нямало място за безделници и лентяи. Ако синът упорствал в „творческите“ си намерения, щял да се озове във фабриката като момче за всичко или каменоделец, или пък в легиона — изобщо в коя да е институция, способна да закали характера му и да направи от него полезен човек. Жерман избрал да избяга от къщи, но цивилната гвардия го върнала обратно двайсет и четири часа по-късно.

Отчаян и разочарован от тоя първороден син, родителят предпочел да насочи надеждите си към втория си син Гаспар, който умирал от желание да усвои текстилния бизнес и проявявал по-голяма склонност да продължи семейната традиция. Понеже се страхувал за икономическото бъдеще на Жерман, старият Блау прехвърлил на негово име имението в Сариа, което от години било полуизоставено. „Макар и да срамиш всички ни, аз не съм работил като роб, за да остане някое от моите деца на улицата“ — казал бащата. На времето си имението било на голяма почит сред важните персони, но вече никой не се занимавал с него. Минавало за прокълнато. Говорело се, че именно това място било сцена на тайните срещи между Диана и безпътния Салват. По този начин, по ирония на съдбата, къщата преминала в ръцете на Жерман. Малко по-късно, с тайната подкрепа на своята майка, той станал ученик на самия Ким Салват. Още първия ден учителят го погледнал право в очите и изрекъл следните думи:

— Първо, не съм твой баща и познавам майка ти само по лице. Второ, животът на художника е свързан с рискове, несигурност и — почти винаги — бедност. Ти не избираш този живот; той избира теб. Ако имаш някакви съмнения относно първото или второто, по-добре веднага излез през тази врата.

Жерман останал.

За бащата на Марина годините на чиракуване при Ким Салват били скок в един друг свят. За пръв път открил, че някой вярвал в него, в дарованието му и в способността му да стане нещо повече от бледо копие на баща си. Почувствал се друг човек. За шест месеца научил повече неща и се развил повече, отколкото през целия си дотогавашен живот.

Салват бил щедър човек, голям оригинал и любител на светските наслади. Рисувал само нощем и въпреки че не бил хубавец (приличал най-вече на мечок), минавал за истински покорител на сърца, надарен със загадъчно умение да съблазнява, което владеел едва ли не по-добре и от четката.

Ослепително красиви модели и дами от висшето общество се стичали в ателието му с желание да му позират — и нещо повече, както подозирал Жерман. Салват бил добър познавач на вина, поети, легендарни градове и техники на креватна акробатика, внесени от Бомбай. През своите четирийсет и седем години бил живял доста бурно. Винаги казвал, че човеците оставяли живота да се изнизва така, сякаш щял да трае вечно — и тъкмо това ги погубвало. Надсмивал се над живота и смъртта, над божественото и над земното. Умеел да готви по-добре от големите майстори готвачи от кулинарния пътеводител „Мишлен“, а пък ядял като хала. През времето, което прекарали заедно, Ким Салват станал не само учител на Жерман, но и негов най-добър приятел. Жерман винаги съзнавал, че на него дължал всичко, което успял да постигне в живота си — като човек и като живописец.

Салват бил един от малцината привилегировани, които владеели тайната на светлината. Казвал, че светлината е своенравна балерина, която добре познава своя чар. В неговите ръце тя се преобразявала в чудни линии, които озарявали платното и разтваряли двери в душата. Или поне така гласял рекламният текст на изложбените му каталози.

— Да рисуваш означава да пишеш със светлина — твърдял Салват. — Най-напред трябва да усвоиш нейната азбука; после и граматиката й. Едва тогава ще овладееш стила и магията.

Именно Ким Салват разширил кръгозора на Жерман, като го водел със себе си по време на пътуванията си. Така пребродили Париж, Виена, Берлин, Рим… Жерман скоро проумял, че уменията на учителя му да продава картините си не отстъпвали на творческите му умения; може би дори ги превъзхождали. В това се криел ключът към неговия успех.

— На всеки хиляда души, които си купуват картина или друго произведение на изкуството, само един има поне бледа представа с какво се сдобива — обяснявал му Салват с усмивка. — Останалите не купуват творбата, те купуват твореца — онова, което са чували и най-вече онези представи, които сами са си създали за него. Тоя занаят, Жерман, е като да продаваш знахарски илачи или любовно биле. Разликата е само в цената.

Голямото сърце на Ким Салват завинаги спряло да бие на шестнайсети юли 1938 г. Някои твърдели, че за това бил виновен разгулният му живот. Ала Жерман бил убеден, че всъщност ужасите на войната убили вярата и охотата за живот у неговия наставник.

— И хиляда години да бях рисувал — промълвил Салват на смъртния си одър, — пак нямаше да променя ни на йота скотщината, невежеството и безумието на хората. Красотата е един лек полъх срещу урагана на действителността, Жерман. Моето изкуство е безсмислено. То не служи за нищо…

Безбройните му любовници, кредитори, приятели и колеги, десетките хора, на които бил помагал напълно безкористно, го оплакали на погребението му. Те знаели, че в тоя ден една светлинка е угаснала в света, и че занапред всички щели да се чувстват по-самотни и по-празни.

Салват оставил на Жерман една съвсем скромна сума пари и ателието си. Според заръката той трябвало да разпредели останалото (което не било много, защото Салват харчел повече, отколкото печелел, и то още преди да го спечели) между възлюбените и приятелите на покойника. Нотариусът, който отговарял за завещанието, връчил на Жерман едно писмо — Салват му го бил поверил, предчувствайки близкия си край. Писмото трябвало да бъде отворено след смъртта му.

Със сълзи на очи и разбито сърце, младежът цяла нощ бродил безцелно из града. Зората го заварила на вълнолома на пристанището и именно там, под първите лъчи на деня, той прочел последните слова, които Ким Салват бил запазил за него.

Скъпи Жерман,

Не ти казах това приживе, защото смятах, че трябва да изчакам подходящия момент. Ала се боя, че когато той настъпи, аз вече няма да съм тук.

Ето какво трябва да ти кажа: никога не съм познавал по-талантлив художник от теб, Жерман. Ти още не знаеш това, нито пък можеш да го разбереш, но дарбата е в теб и моята едничка заслуга бе, че я забелязах. Без да усетиш, аз научих повече от теб, отколкото ти от мен. Щеше ми се да бе имал такъв учител, какъвто заслужаваш, някой, който би насочвал дарованието ти по-добре от тоя беден чирак. Светлината говори у теб, Жерман. Ние, останалите, само слушаме. Никога не го забравяй. Оттук нататък твоят учител завинаги ще бъде твой ученик и най-добър приятел.

САЛВАТ

Една седмица по-късно Жерман отпътувал за Париж, за да избяга от непоносимите спомени. Бил получил предложение за работа като преподавател в едно художествено училище. През следващите десет години кракът му нямало да стъпи отново в Барселона.

В Париж той си спечелил репутация на донякъде престижен портретист и открил една страст, която никога нямало да го напусне — операта. Картините му започнали да се продават добре и един търговец, който го познавал още от годините, прекарани със Салват, решил да стане негов менажер. В добавка към преподавателската заплата, от творбите си получавал достатъчно, за да си позволи непретенциозен, но достоен живот. С някои нагаждания на бюджета и с помощта на ректора на училището, който познавал половин Париж, Жерман успял да си запази място в операта за целия сезон. Не особено разкошно — на шестия ред в амфитеатъра и малко вляво. От тази позиция двайсет процента от сцената не се виждали, но музиката се леела все така великолепна, нехаейки за цената на местата и ложите.

Там я видял за пръв път. Сякаш била излязла от някое платно на Салват, но дори и красотата й бледнеела пред гласа й. Казвала се Кирстен Ауерман и била на деветнайсет години; програмата я обявявала за една от младите надежди на световното оперно изкуство. Същата вечер я представили на приема, който трупата организирала след представлението. Жерман се вмъкнал там, твърдейки, че е музикалният критик на „Льо Монд“. Когато се ръкувал с нея, той просто занемял.

— За критик говорите твърде малко и с доста силен акцент — пошегувала се тя.

Същия миг Жерман решил, че ще се ожени за тази жена, та дори това да бъдело последното нещо, което щял да направи в живота си. Искало му се да призове на помощ цялото изкуство на съблазняването, с което бил виждал Салват да си служи през годините. Ала Салват бил единствен и неподражаем. Така Жерман подхванал една дълга игра на котка и мишка, която щяла да се проточи шест години и да завърши в малък параклис в Нормандия, в един летен следобед през 1946 г. В деня на венчавката им призракът на войната все още можел да се долови във въздуха като смрадта от скрит леш.

Не след дълго Кирстен и Жерман се завърнали в Барселона и се установили в Сариа. В отсъствието на собственика жилището се било превърнало в призрачен музей. Ала сиянието на Кирстен и триседмичното почистване сложили край на това.

Къщата преживяла такива бляскави времена, каквито не познавала дотогава. Жерман рисувал неспирно, обладан от една енергия, необяснима дори за самия него. Творбите му започнали да се котират във висшите кръгове и не след дълго да имаш „платно на Блау“ станало необходимо условие в доброто общество. Изведнъж и баща му започнал публично да се гордее с успеха на сина си. „Винаги съм вярвал, че има талант и един ден ще триумфира“, „то си му е в кръвта, като на всички от рода Блау“ и „няма по-горд баща от мен“ — тези станали любимите фрази на родителя и толкова често ги повтарял, че накрая сам повярвал в тях. Търговци и галеристи, които преди години дори не си правели труда да поздравяват Жерман, сега се чудели как да му угодят. И сред целия този вихър от суета и лицемерие, той никога не забравял наученото от Салват.

Оперната кариера на Кирстен също се радвала на огромен успех. В епохата, когато грамофонните плочи на седемдесет и осем оборота били пуснати в продажба, нейният глас бил един от първите, които обезсмъртили музикалния репертоар. Това били щастливи и светли години в имението в Сариа, години, в които всичко изглеждало възможно и нямало сенки на хоризонта.

Никой не отдавал особено значение на световъртежите и припадъците на Кирстен, докато не станало прекалено късно. Успехът, пътуванията, напрежението от премиерите — това били обичайните обяснения за състоянието й. В деня, когато била прегледана от доктор Кабрилс, две новини завинаги променили нейния свят. Първо: Кирстен била бременна. Второ: някаква неизлечима болест на кръвта бавно я погубвала. Оставала й една година живот, в най-добрия случай две.

Същия ден, на излизане от лекарския кабинет, тя поръчала и магазина за швейцарски часовници на Виа Аугуста един златен часовник с посвещение за Жерман.

На Жерман, който дава глас на светлината.

К.А.

19.1.1964

Този часовник щял да отброява часовете, които им оставало да прекарат заедно.

Кирстен напуснала сцената и своята кариера. Галапредставлението, с което се сбогувала с публиката в „Лисео“ в Барселона, било „Лакме“ на Делиб — нейния любим композитор. Никой повече нямало да чуе глас като този. През месеците на бременността й Жерман нарисувал серия портрети на съпругата си, които превъзхождали цялото му дотогавашно творчество. Никога не пожелал да ги продаде.

На двайсет и шести септември 1964 г. в къщата в Сариа се родило едно момиченце със светла косица и пепелявосиви очи — същите като майчините. То щяло да се казва Марина, а на лицето му винаги щели да са изписани образът и сиянието на майка му. Кирстен Ауерман починала шест месеца по-късно, в същата стая, в която дала живот на дъщеря си и където прекарала най-щастливите си часове с Жерман. Съпругът й държал ръката й, бледа и трепереща, между своите длани. Вече била студена, когато зората я отнесла като въздишка.

Месец след смъртта й Жерман влязъл отново в ателието си, което се намирало на тавана на семейното жилище. Малката Марина си играела в нозете му. Бащата взел четката и се опитал да прокара една линия върху платното. Очите му се напълнили със сълзи и четката паднала от ръката му. Жерман Блау никога повече не се върнал към рисуването. Вътрешната му светлина замлъкнала завинаги.