Карлос Руис Сафон
Марина (3)

2.

През следващите дни проклетият часовник и аз станахме неразделни другари. Носех го навсякъде със себе си, даже спях с него, като го криех под възглавницата си; боях се да не би някой да го види и да ме попита откъде съм го измъкнал. Не знаех какво да отговоря на такъв въпрос. „Не знаеш, защото не си го намерил, а си го откраднал“ — шепнеше ми един обвинителен глас. „Техническият термин е насилствено нахлуване в чужд дом и грабеж“ — добавяше същият глас, който — поради някаква загадъчна причина — подозрително напомняше гласа на актьора, дублиращ Пери Мейсън^[1].

Всяка нощ търпеливо изчаквах другарите ми да заспят, за да изследвам моето странно съкровище. Щом се възцареше тишина, изучавах часовника на светлината на едно фенерче. Дори и цялата вина на света не би могла да накърни трепета, който будеше у мен трофеят от първото ми приключение в областта на „дезорганизираната престъпност“. Часовникът беше тежък и изглеждаше изработен от масивно злато. Пукнатият стъклен циферблат загатваше, че е претърпял удар или падане. Предположих, че именно това произшествие е видяло сметката на механизма му, осъждайки стрелките да замръзнат навеки на шест часа и двайсет и три минути. На задната му страна се четеше надписът:

На Жерман, който дава глас на светлината.

К.А.

19.1.1964

Мина ми през ум, че часовникът сигурно струва цял куп пари и угризенията не закъсняха. А пък гравираните думи ме караха да се чувствам като крадец на спомени.

В един дъждовен четвъртък реших да споделя тайната си. Най-добрият ми приятел в интерната беше едно момче с проницателен поглед и неспокоен нрав, което настояваше да се обръщат към него с инициалите Хота Ефе^[2], въпреки че нямаха кажи-речи нищо общо с истинското му име. Хота Ефе имаше душа на поет-анархист и толкова остър ум, че нерядко сам си патеше от него. Беше с крехко телосложение и стига някой да споменеше думата микроб в радиус от един километър около него, бе готов да повярва, че е пипнал някоя инфекция. Веднъж намерих в един речник термина хипохондрик и извадих фотокопие за него.

— Не знам дали ти е известно, но биографията ти фигурира в речника на Кралската академия — заявих аз.

Хота Ефе погледна бегло копието, след което ми хвърли убийствен поглед.

— Потърси какво пише за идиот под буквата „и“ и ще видиш, че не само аз съм прочут — отвърна той.

В този ден, докато учениците бяха на двора през обедното междучасие, Хота Ефе и аз се вмъкнахме в мрачната конферентна зала. Стъпките ни по централната пътека пробудиха ехото на стотици сенки, които се прокрадваха край нас. Два снопа светлина с цвят на стомана падаха върху прашната сцена. Седнахме в този осветен участък, пред редиците празни столове, чиито очертания се губеха в сумрака. Тихият дъжд ромолеше по прозорците на първия етаж.

— Е — изтърси Хота Ефе, — за какво е цялата тази тайнственост?

Без да продумам, извадих часовника и му го подадох. Той повдигна вежди и го взе да го разгледа. В продължение на няколко мига го изучава щателно, преди да ми го върне със заинтригуван поглед.

— Как ти се вижда? — попитах.

— Вижда ми се като часовник — отвърна Хота Ефе. — Кой е тоя Жерман?

— Нямам никаква представа.

Заех се да му разкажа най-подробно приключението, което бях преживял преди няколко дена в онази голяма занемарена къща. Той изслуша разказа ми с онова почти научно търпение и внимание, които бяха така характерни за него. Когато приключих, Хота Ефе претегли за миг фактите, преди да изрази първите си впечатления от споделеното.

— Другояче казано, ти си го откраднал — бе неговото заключение.

— Не е там работата — възразих.

— А какво ли е мнението на въпросния Жерман? — добави той.

— Въпросният Жерман навярно отдавна е предал Богу дух — предположих аз не особено убедено.

Хота Ефе потърка брадичката си.

— Чудя се какво ли казва Наказателният кодекс относно предумишлената кражба на лични вещи и часовници с посвещение… — подхвана моят приятел.

— Нямаше ни предумисъл, ни дявол! — запротестирах аз. — Всичко стана отведнъж и нямах време да помисля. Когато осъзнах, че часовникът все още е в ръката ми, вече беше късно. На мое място и ти щеше да направиш същото.

— На твое място щях да получа инфаркт — уточни Хота Ефе, който бе по-скоро човек на словото, отколкото на делото. — Ако изобщо можеше да ме обземе такава лудост, че да се вмъкна в порутена къща по дирите на някаква дяволска котка. Бог знае какви микроби могат да се пипнат от такава гадинка.

И двамата се умълчахме, заслушани в далечното ехо на дъжда.

— Е добре — заключи той след малко, — стореното — сторено. Нали не мислиш да се връщаш там?

Усмихнах се.

— Сам не бих се върнал.

Приятелят ми ококори очи като чинии.

— А, не! И дума да не става!

Същия следобед, след края на часовете, Хота Ефе и аз се измъкнахме през входа откъм кухните и навлязохме в онази тайнствена улица, която водеше към имението. Паважът бе осеян с локви и окапала шума. Небето застрашително бе надвиснало над града. Измъчван от безпокойство, Хота Ефе беше по-блед от обикновено. От гледката на този кът, уловен в капана на миналото, стомахът му се беше свил на топка. Тишината край нас бе просто оглушителна.

— Според мен ще е най-добре да си оберем крушите от това място — промърмори той, отстъпвайки няколко крачки назад.

— Не бъди такъв заек.

— Хората изобщо не оценяват зайците по достойнство. Без тях нямаше да има…

Ненадейно вятърът донесе до нас един звук — подрънкване на звънче. Хота Ефе занемя. Жълтите очи на котарака ни наблюдаваха втренчено. Изведнъж животното изсъска като змия и показа ноктите си. Козината на гърба му настръхна, а отворената паст разкри същите остри зъби, които преди дни бяха отнели живота на едно врабче. Далечна светкавица озари небесния свод. Хота Ефе и аз се спогледахме.

Петнайсет минути по-късно двамата седяхме на една пейка до езерцето в двора на интерната. Часовникът все така си лежеше в джоба на сакото ми, по-тежък от всякога.

Там си и остана през цялата седмица до съботното утро. Малко преди зазоряване се събудих със смътното чувство, че съм сънувал онзи глас, пленен в грамофона. Отвъд прозореца ми Барселона пламтеше като картина, изтъкана от алени сенки, гора от антени и покриви. Скочих от леглото и извадих проклетия часовник, който бе омагьосал живота ми през последните дни. Известно време се гледахме един друг. Накрая, въоръжен с онази смелост, която намираме у себе си само когато сме изправени пред абсурдни задачи, реших да сложа край на всичко това. Щях да върна часовника.

Облякох се безшумно и прекосих на пръсти тъмния коридор на четвъртия етаж. Никой нямаше да забележи отсъствието ми преди десет или единайсет сутринта. Надявах се дотогава да съм се прибрал.

Навън улиците лежаха прострени под онова неспокойно пурпурно покривало, което обгръща утрините в Барселона. Спуснах се до улица „Марженат“. Сариа тъкмо се пробуждаше край мен. Ниско надвиснали облаци галеха квартала, улавяйки първите лъчи на зората в златист ореол. Фасадите на къщите се очертаваха сред рояците сухи листа, които вятърът разнасяше безцелно, и пролуките, където мъглата се бе вдигнала.

Бързо намерих улицата. Поспрях за миг, за да попия онова безмълвие, онзи странен покой, който цареше в това изгубено кътче на града. Вече имах чувството, че и светът е спрял като часовника в джоба ми, когато чух зад гърба си един звук.

Обърнах се и пред мен се разкри видение, което сякаш бе откраднато от някакъв сън.