Карлос Руис Сафон
Марина (18)

17.

Събудих се, останал без дъх. Чувствах се по-уморен, отколкото бях, преди да си легна. Слепоочията ми пулсираха, сякаш бях изпил две кани черно кафе. Не знаех колко е часът, но съдейки по слънцето, навярно минаваше пладне. Стрелките на часовника потвърдиха предположението ми. Дванайсет и половина. Побързах да сляза на долния етаж, но къщата беше празна. На кухненската маса ме чакаше вече изстинала закуска, редом с една бележка.

Оскар,

Наложи се да отидем до лекаря. Ще отсъстваме цял ден. Не забравяй да нахраниш Кафка. Ще се върнем за вечеря.

Марина

Препрочетох бележката, изучавайки почерка, докато нагъвах с апетит закуската. Кафка благоволи да се появи след няколко минути и аз му дадох купичка с мляко. Не знаех какво да правя цял ден. Реших да отида до интерната, за да си взема малко дрехи и да кажа на доня Паула да не си прави труда да чисти стаята ми, защото ще прекарам ваканцията със семейството си. Разходката до интерната ми се отрази добре. Влязох през главния вход и се отправих към апартамента на доня Паула на третия етаж.

Доня Паула беше добра жена, която никога не скъпеше усмивките си, когато се обръщаше към учениците. Беше вдовица от трийсет години, а Бог знае от още колко пазеше диета. Винаги казваше: „Видите ли, натурата ми е такава, че лесно пълнея“. Никога не бе имала деца и дори сега, когато наближаваше шейсет и пет, гледаше жадно бебетата в количките, които срещаше на път към пазара. Живееше сама, едничката й компания бяха две канарчета и един огромен телевизор „Зенит“, който гасеше чак когато националният химн и портретите на кралското семейство я изпращаха да спи. Кожата на ръцете й бе похабена от белината. Мъка бе да гледаш вените на отеклите й глезени. Единственият лукс, който си позволяваше, бе да ходи на фризьор на всеки две седмици и да чете „Ола“^[1]. Обожаваше да чете за живота на принцесите и да се диви на роклите на звездите от шоубизнеса. Когато почуках на вратата й, доня Паула тъкмо гледаше повторението на „Славея на Пиренеите“ от една серия музикални филми с Хоселито^[2]. Същевременно си приготвяше препечени филийки, богато гарнирани с кондензирано мляко и канела.

— Добър ден, доня Паула. Прощавайте, че ви безпокоя.

— Ах, Оскар, синко, как ще ме безпокоиш! Влез, влез…

На екрана Хоселито пееше песенчица на едно козленце под благосклонния и очарован поглед на двама души от цивилната гвардия. До телевизора цяла колекция от фигурки на Дева Мария делеше почетната витрина със старите снимки на съпруга Родолфо, лъщящ от брилянтин и с нова-новеничка униформа на фалангист^[3]. Въпреки предаността, която изпитваше към покойния си мъж, доня Паула бе поддръжница на демокрацията, защото, както сама казваше, сега имаме цветна телевизия и трябва да сме в крак с времето.

— Ех, какъв шум се вдигна оная нощ, а? По новините казаха за онова земетресение в Колумбия и гледай ти, чудна работа, като ме хвана един страх…

— Не се тревожете, доня Паула, Колумбия е много далече.

— Тъй де, ама знам ли, нали и там говорят испански, та си рекох…

— Не му мислете, няма опасност. Исках да ви кажа да нямате грижа за стаята ми. Ще прекарам Коледа със семейството си.

— Ах, Оскар, каква радостна новина!

Почти бях израснал пред очите на доня Паула и за нея моите действия не подлежаха на спор. „Ти си толкова талантлив!“, често казваше тя, макар че никога не уточни в коя именно област ще да е този талант. Сега настоя да изпия чаша мляко и да изям няколко бисквити, приготвени лично от нея. Така и направих, въпреки че нямах апетит. Постоях малко при нея, като гледах филма по телевизията и се съгласявах с всичките й коментари. Добрата жена бъбреше неспирно, когато имаше компания, а това се случваше извънредно рядко.

— Гледай какъв хубав малчуган беше, а? — току повтаряше тя и ми сочеше невинния Хоселито.

— Да, доня Паула. А сега ще трябва да ви оставя…

Целунах я за довиждане по бузата и си тръгнах. Качих се за минутка до стаята си и взех набързо няколко ризи, чифт панталони и чисто бельо. Опаковах всичко в една чанта, без да се бавя дори секунда повече от необходимото. На излизане се отбих през секретариата и с невъзмутима физиономия повторих версията, че ще прекарам празниците със семейството си. Когато си тръгнах оттам, ми се искаше всички неща да бяха толкова лесни, колкото лъжата.

Вечеряхме мълчаливо в стаята с картините. Жерман беше сериозен, вглъбен в себе си. Навремени погледите ни се срещаха и той ми се усмихваше само от вежливост. Марина разбъркваше с лъжицата супата си, без да кусне от нея. Разговорът постепенно угасна и се чуваше само подрънкването на приборите и пращенето на свещите. Лесно бе да се сети човек, че лекарят не им бе съобщил добри новини за здравето на Жерман. Реших да не задавам въпроси за очевидното. След вечерята Жерман се извини и се оттегли в стаята си. Видя ми се по-състарен и уморен от когато и да било. Откакто го познавах, сега за пръв път го виждах да не обръща никакво внимание на портретите на съпругата си Кирстен. Щом той излезе, Марина бутна настрани недокоснатата си чиния и въздъхна.

— Не си хапнала нищо.

— Не съм гладна.

— Лоши новини ли?

— Хайде да говорим за нещо друго, става ли? — прекъсна ме тя с рязък, почти враждебен тон.

Острите й думи ме накараха да се почувствам като непознат в чужд дом. Сякаш искаше да ми напомни, че това не бе моето семейство, че това не бе моят дом и проблемите им не ме касаеха, колкото и да се мъчех да поддържам тази илюзия.

— Съжалявам — прошепна тя след малко, като протегна ръка към мен.

— Няма нищо — излъгах аз.

Станах, за да отнеса чиниите в кухнята. Тя остана на мястото си, галейки мълчаливо Кафка, който мяукаше в скута й. Нарочно не бързах и отделих за миенето повече време от необходимото. Мих съдовете, докато не престанах да усещам ръцете си под студената вода. Когато се върнах в стаята, Марина вече се беше оттеглила. Бе оставила две запалени свещи за мен. Останалата част от къщата бе тъмна и притихнала. Духнах свещите и излязох в градината. Черни облаци бавно пълзяха по небето. Леден вятър поклащаше дърветата. Вдигнах очи и видях, че прозорецът на Марина свети. Представих си я, легнала в кревата. Миг по-късно светлината угасна. Голямата къща се въздигаше пред мен тъмна като изоставена развалина, каквато ми се бе сторила първия път, когато я видях. Замислих се дали и аз да не си легна, но усещах как в мен се заражда едно тревожно чувство, което предвещаваше дълга и безсънна нощ. Реших да изляза да се поразходя, за да си проясня мислите или поне да изтощя тялото си. Едва бях направил няколко крачки, когато заръмя. Беше неспокойна нощ и улиците бяха безлюдни. Пъхнах ръце в джобовете си и закрачих. Скитах се безцелно в продължение на почти два часа. Дори студът и дъждът не благоволиха да ми докарат онази умора, която така желаех. Една мисъл се въртеше в главата ми и колкото повече се мъчех да я отхвърля, толкова по-силно усещах присъствието й.

Краката сами ме отведоха до гробището на Сариа. Дъждът плюеше струите си по потъмнелите каменни лица и наведените кръстове. През оградата се виждаше цяла галерия от призрачни силуети. Влажната земя излъчваше смрад на мъртви цветя. Опрях глава на пръчките на оградата. Металът бе студен. Ръждива струйка се плъзна по кожата ми. Взирах се в мрака, сякаш очаквах да намеря на това място обяснение на всички неща, които се случваха. Пред мен не се разкриваше нищо друго, освен смърт и тишина. Какво търсех там? Ако все още имах мъничко здрав разум, щях да се върна в къщата и да спя сто часа без прекъсване. Това навярно бе най-добрата идея, която ми бе хрумвала от три месеца насам.

Обърнах се и се наканих да поема обратно по тесния коридор от кипариси. Далечна улична лампа проблясваше под дъжда. Изведнъж светлината й изчезна. Един тъмен силует я бе закрил. Чух конски копита да потропват по паважа и зърнах една черна карета, която се приближаваше, разкъсвайки водната завеса. Дъхът на враните коне ваеше призрачни видения от пара. Фигурата на един кочияш — истинска отживелица — се очертаваше на капрата. Потърсих скривалище встрани от пътя, но се натъкнах само на голи стени. Почувствах как земята завибрира под краката ми. Имах само един избор — да се върна назад. Мокър до кости и останал почти без дъх, аз се покатерих по оградата и скочих върху осветената земя на гробището.