Карлос Руис Сафон
Марина (14)

13.

Когато се добрах до интерната, минаваше полунощ и всичките ми съученици вече си бяха легнали, въпреки че през ключалките на стаите им се процеждаха иглици светлина, които осветяваха коридора. Отидох на пръсти до стаята си. Затворих вратата извънредно внимателно и погледнах будилника на масичката. Часът бе почти един. Запалих лампата и измъкнах от чантата си албума с фотографиите, който бяхме взели от оранжерията.

Отворих го и се потопих отново в галерията от образи, които населяваха страниците му. На една снимка се виждаше ръка, чиито пръсти бяха съединени с ципи, досущ като на земноводно. До нея момиченце с руси къдрици, облечено в бяло, показваше почти демонична усмивка с остри кучешки зъби, щръкнали между устните му. Страница след страница, жестоки капризи на природата шестваха пред погледа ми. Двама братя албиноси с кожа, която сякаш щеше да се възпламени само от сиянието на свещ. Сиамски близнаци със свързани черепи, осъдени цял живот да се гледат лице в лице. Голо женско тяло, чийто гръбначен стълб бе изкривен като изсъхнал клон… Мнозина от заснетите бяха деца или юноши. Мнозина изглеждаха по-млади от мен. Почти нямаше зрели хора или старци. Дадох си сметка, че при такива нещастници продължителността на живота е твърде малка.

Спомних си думите на Марина, че този албум не е наш и че изобщо не биваше да го присвояваме. Сега, когато адреналинът вече се бе отдръпнал от кръвта ми, тази мисъл придоби ново значение. Разглеждайки албума, осквернявах една колекция от спомени, които не ми принадлежаха. Долавях, че тези изображения на човешка печал и несрета съставят, посвоему, семеен албум. Разгръщах многократно страниците му с надеждата да открия сред тях обединително звено, надхвърлящо пространството и времето. Накрая го затворих и го прибрах отново в чантата си. Загасих лампата и в съзнанието ми изникна образът на Марина, крачеща по своя пуст плаж. Гледах я как се отдалечава по брега, докато сънят усмири гласа на морето.

 

 

Поне за един ден дъждът се отегчи от Барселона и отмина на север. Като закоравял престъпник избягах от последния час тоя следобед, за да се срещна с Марина. Облаците се бяха отдръпнали като синя завеса. Слънцето бе опръскало улиците с ивици светлина. Тя ме чакаше в градината, съсредоточена над тайния си бележник. Щом ме видя, се погрижи да го затвори. Зачудих се дали я бях сварил да пише за мен, или за онова, което бяхме преживели в оранжерията.

— Как е кракът ти? — попита тя, стиснала бележника с две ръце.

— Ще оцелея. Ела, искам да ти покажа нещо.

Седнах до нея при фонтана и извадих албума. Отворих го и разлистих няколко страници. Марина въздъхна, без да продума, разстроена от тези изображения.

— Ето — казах, спирайки се на една фотография към края на албума. — Като станах тази сутрин, изведнъж направих връзката. Досега все не ми идваше на ум, но днес…

Марина разгледа снимката, която й показвах. Беше черно-бяла и приковаваше вниманието с онази рядка чистота, която притежават само старите студийни портрети. На нея се виждаше някакъв човек, чийто череп бе жестоко деформиран, а гръбначният му стълб едва му позволяваше да се държи на крака. Той се подпираше на един млад мъж с бяла престилка, кръгли очила и малка вратовръзка, която добре се съчетаваше с грижливо подстриганите му мустаци — очевидно лекар. Докторът гледаше към обектива. Пациентът бе закрил очите си с ръка, сякаш се срамуваше от състоянието си. Зад тях се различаваше панелът на една съблекалня и нещо, което явно бе лекарски кабинет. На един ъгъл се виждаше открехната врата. От нея към описаната сцена плахо надничаше съвсем малко момиченце, което държеше кукла. Снимката напомняше най-вече документ от медицински архив.

— Гледай внимателно — настоях аз.

— Виждам само един нещастен човек…

— Не гледай него. Погледни зад него.

— Там има прозорец…

— А какво виждаш през прозореца?

Марина сбърчи чело.

— Разпозна ли го? — попитах, сочейки фигурата на един дракон, която украсяваше фасадата на сградата, издигаща се срещу помещението, където бе заснета фотографията.

— Виждала съм го някъде…

— И аз си помислих същото — потвърдих. — Тук, в Барселона. Намира се на Ла Рамбла, пред „Лисео“. Прегледах всичките фотографии в албума и тази е единствената, която е заснета в Барселона.

Извадих снимката от албума и я подадох на Марина. На гърба й с почти изтрити букви се четеше следното:

Фотографско ателие Марторел-Бора̀с — 1951

Копие — доктор Жоан Шели

Рамбла де лос Естудиантес, №46-48, 1 ет., Барселона

Марина ми я върна, свивайки рамене.

— Тази фотография е била заснета преди близо трийсет години, Оскар… Тя нищо не означава…

— Сутринта проверих в телефонния указател. Въпросният доктор Шели все още фигурира в него като живущ на Рамбла де лос Естудиантес, номер 46–48, първи етаж. Името ми звучеше познато. После се сетих как Сентис ми спомена, че доктор Шели бил първият човек, с когото Михаил Колвеник се сприятелил след пристигането си в Барселона…

Марина ми отправи внимателен поглед.

— И ти, за да ознаменуваш тази находка, не си се задоволил само да погледнеш в указателя…

— Обадих се на този номер — признах си аз. — Отговори ми дъщерята на доктор Шели, Мария. Казах й, че е изключително важно да разговаряме с баща й.

— Нима ти обърна внимание?

— Отначало не, но когато споменах името на Михаил Колвеник, веднага си смени тона. Баща й се съгласи да ни приеме.

— Кога?

Погледнах часовника си.

— След около четирийсет минути.

 

 

Взехме метрото до Пласа Каталуня. Вече се свечеряваше, когато се качихме по стълбите, които водят към началото на Лас Рамблас. Наближаваха коледните празници и градът бе накичен със светещи гирлянди. Уличните лампи рисуваха многоцветни видения по булеварда. Ята гълъби кръжаха сред будките за цветя и кафенетата, сред улични музиканти и кабаретни танцьорки, сред туристи и местни жители, полицаи и мошеници, граждани и призраци от други епохи. Жерман имаше право; в цял свят нямаше друга улица като тази.

Силуетът на Гран Театро дел Лисео се издигаше пред нас. Тази вечер имаше представление и диадемата от светлини на конзолните навеси на вратите бе запалена. От другата страна на булеварда разпознахме на ъгъла на една сграда зеления дракон от снимката, който съзерцаваше навалицата. Щом го видях, си помислих, че историята бе запазила олтарите и религиозните картички за Свети Георги, но на дракона му се бе паднал целият град Барселона за вечни времена.

Някогашният кабинет на доктор Жоан Шели заемаше първия етаж на едно старо здание с господарски вид и приглушено осветление. Прекосихме подобно на пещера фоайе, от което вито стълбище се изкачваше спираловидно нагоре. Стъпките ни глъхнеха в ехото на стълбището. Забелязах, че чукчетата по вратите бяха с формата на ангелски лица. Достойни за катедрала витражи ограждаха капандурата, превръщайки сградата в най-големия калейдоскоп на света. Първият етаж, както е било обичайно за сградите на времето, в действителност не беше първи, а трети. Отминахме партера и мецанина и стигнахме до вратата, върху която стара бронзова табелка известяваше: Д-р Жоан Шели. Погледнах часовника си. Оставаха две минути до уречения час, когато Марина позвъни на вратата.

 

 

Жената, която ни отвори, несъмнено бе слязла от някое религиозно изображение. Ефирна, непорочна и облъхната от някаква мистична аура. Кожата й беше снежнобяла, почти прозрачна, а очите — толкова светли, че почти нямаха цвят. Същински ангел без криле.

— Госпожа Шели? — вежливо попитах аз.

Тя потвърди тази самоличност с поглед, искрящ от любопитство.

— Добър вечер — подхванах. — Казвам се Оскар. Разговарях с вас тази сутрин…

— Спомням си. Влезте, влезте…

Покани ни вътре. Мария Шели се движеше като балерина, която подскача между облаци на забавен кадър. Беше с крехко телосложение и излъчваше аромат на розова вода. Прецених, че навярно бе прехвърлила трийсетте, но изглеждаше по-млада. Една от китките й бе превързана, а лебедовата й шия бе увита с кърпа. Вестибюлът бе нещо като камера обскура, цялата в кадифе и опушени огледала. Домът миришеше на музей, сякаш въздухът, който се носеше в него, бе пленен между тези стени от десетилетия.

— Много сме ви признателни, че ни приехте. Това е моята приятелка Марина.

Мария спря погледа си върху Марина. Винаги ми е било много интересно да наблюдавам как жените се изучават една друга. Този случай не беше изключение.

— Приятно ми е — рече най-сетне Мария Шели, като провлачваше думите. — Баща ми е вече на възраст, а характерът му е малко променлив. Ще ви помоля да не го изморявате.

— Не се безпокойте — отвърна Марина.

Нашата домакиня ни даде знак да я последваме във вътрешността на жилището. Движенията й определено се отличаваха с въздушна лекота и гъвкавост.

— Та значи, казвате, че имате нещо, което е принадлежало на покойния господин Колвеник? — попита тя.

— Вие познавахте ли го? — попитах на свой ред.

Спомени от други времена озариха лицето й.

— Всъщност не… Но много съм слушала за него. Като дете — каза Мария по-скоро на себе си, отколкото на мен.

Стените, облицовани с черно кадифе, бяха покрити с изображения на светци, мадони и страдащи мъченици. Килимите бяха тъмни и поглъщаха и малкото светлина, която се процеждаше през процепите на затворените прозорци. Докато следвахме нашата домакиня през тази галерия, аз се запитах колко ли време бе прекарала тук, сама с баща си. Дали се бе омъжвала, дали бе живяла, дали бе изпитвала обич или каквото и да е чувство извън потискащия свят на тези стени?

Мария Шели се спря пред една летяща врата и почука на нея.

— Татко?

 

 

Доктор Жоан Шели — или онова, което бе останало от него — седеше на едно кресло пред камината, увит с одеяла. Дъщеря му ни остави насаме с него. С мъка откъснах поглед от тънката й като на оса талия, докато се оттегляше. Възстарият доктор, в чието лице едвам можеше да се познае мъжът от снимката, която носех в джоба си, мълчаливо ни изучаваше. В погледа му се четеше мнителност. Едната му ръка леко потреперваше върху облегалката на креслото. Тялото му излъчваше неприятна миризма на болест, замаскирана с одеколон. Саркастичната му усмивка не криеше досадата, която му причиняваха светът и собственото му състояние.

— Времето прави с тялото онова, което глупостта прави с душата — рече той, сочейки сам себе си. — Разкапва го. Какво искате вие двамата?

— Питахме се дали бихте могли да ни кажете някои неща за Михаил Колвеник.

— Бих могъл, но не виждам защо — прекъсна ме докторът. — По негово време се изприказваха сума работи и всичко беше лъжа. Ако хората обмисляха поне една четвърт от онова, което говорят, този свят би бил същински рай.

— Да, но ние се интересуваме от истината — изтъкнах аз.

Старецът направи насмешлива гримаса.

— Човек не може да намери истината, синко. Тя намира него.

Опитах се да се усмихна сговорчиво, но вече подозирах, че този човек нямаше никакъв интерес да се разприказва. Долавяйки опасенията ми, Марина взе инициативата в свои ръце.

— Доктор Шели — благо подхвана тя, — в нашите ръце случайно попадна колекция от фотографии, която по всяка вероятност е принадлежала на господин Михаил Колвеник. На една от тези снимки се виждате вие и един от пациентите ви. По тази причина се осмелихме да ви обезпокоим, с надеждата да върнем колекцията на законния й собственик или на някое заинтересовано лице.

Този път не последва мъдра сентенция. Докторът изгледа Марина, без да крие учудването си. Запитах се защо ли на мен не ми бе хрумнала подобна уловка. Реших, че ще е по-добре да оставя Марина да изнесе тежестта на разговора.

— Не зная за какви фотографии говорите, госпожице…

— Става дума за един архив, който показва пациенти, страдащи от малформации… — уточни тя.

Искри пламнаха в очите на доктора. Бяхме засегнали оголен нерв. Въпреки всичко под тия одеяла имаше живец.

— Какво ви кара да мислите, че въпросната колекция е принадлежала на Михаил Колвеник? — попита той с престорено безразличие. — Или че аз имам нещо общо с нея?

— Дъщеря ви ни каза, че двамата с него сте били приятели — рече Марина, отклонявайки темата.

— Мария е простодушна по природа — пресече я Шели с враждебен тон.

Марина кимна, изправи се и ми направи знак да сторя същото.

— Разбирам — рече тя вежливо. — Виждам, че сме се заблудили. Прощавайте за безпокойството, докторе. Да си вървим, Оскар. Все ще намерим на кого да предадем фотографиите…

— Момент — прекъсна я Шели.

Изкашля се и ни даде знак да седнем отново.

— Още ли е у вас тази колекция?

Марина кимна, издържайки на погледа на стареца. Съвсем неочаквано, Шели издаде някакъв звук, който явно беше бурен смях. Напомняше звука от мачкане на стари вестници.

— Как да разбера, че казвате истината?

Марина ми отправи безмълвно нареждане. Извадих снимката от джоба си и я подадох на доктор Шели. Той я взе с треперещата си ръка и я разгледа. Дълго я изучава с внимателен поглед. Накрая отклони очи към огъня и заговори.

 

 

Доктор Шели, както сам ни разказа, бил син на баща англичанин и майка каталонка. Специализирал травматология в една болница в Борнмът^[1]. Когато се установил в Барселона, обстоятелството, че бил чужденец, затворило пред него вратите на онези обществени кръгове, където се градели обещаващите кариери. Удало му се само да си намери работа в болничното отделение на затвора. Именно той се погрижил за Михаил Колвеник, когато последният бил жестоко пребит от съкилийници. По онова време Колвеник не говорел нито кастилски, нито каталонски. За негов късмет Шели знаел малко немски. Шели му дал пари назаем, за да си купи дрехи, настанил го в дома си и му помогнал да си намери служба във „Вело-Гранел“. Колвеник безкрайно се привързал към него и никога не забравил добрината му. Между двамата се зародило дълбоко приятелство.

Впоследствие тази дружба щяла да се окаже плодотворна и в професионално отношение. Мнозина от пациентите на доктор Шели се нуждаели от ортопедични изделия и специални протези. Фирмата „Вело-Гранел“ имала водещи позиции в това производство, а сред нейните конструктори никой не проявявал по-голям талант от Михаил Колвеник. С времето Шели се превърнал в негов личен лекар. Самият Колвеник, щом щастието му се усмихнало, пожелал да помогне на приятеля си, като финансирал основаването на един медицински център, специализиран в изучаването и лечението на дегенеративни болести и вродени малформации.

Интересът на Колвеник към тази тема водел началото си от неговото ранно детство в Прага. Шели ни разказа, че майката на Михаил Колвеник родила близнаци. Единият от тях, Михаил, се родил здрав и читав. Другият, Андрей, дошъл на бял свят с нелечима костна и мускулна малформация, която щяла да сложи край на живота му едва седем години по-късно. Този епизод белязал паметта на младия Михаил и, по някакъв начин, определил призванието му. Колвеник винаги смятал, че при наличието на подходящи медицински грижи и развитието на технология, заместваща онова, от което природата го била лишила, неговият брат е можел да достигне зряла възраст и да води пълноценен живот. Именно това убеждение го накарало да посвети таланта си на проектирането на механизми, които, както сам обичал да казва, „допълвали“ телата, пренебрегнати от провидението.

„Природата е като дете, което си играе с нашия живот. Когато й омръзнат нейните счупени играчки, тя ги зарязва и ги замества с други — казвал той. — Наш дълг е да съберем парчетата и да ги съградим наново“.

Някои съзирали в тези думи една арогантност, граничеща с богохулство; други откривали в тях единствено надежда. Сянката на брата никога не напуснала Михаил Колвеник. Вярвал, че някаква капризна и жестока случайност е определила той да оживее, а брат му да се роди със заложена в тялото смърт. Шели ни каза, че Колвеник се чувствал виновен за това; в дълбините на душата си смятал, че има дълг към Андрей и към всички, които — подобно на брат му — били белязани от клеймото на несъвършенството. Именно по това време Колвеник започнал да събира снимки на феномени и деформации от цял свят. За него тези изоставени от съдбата създания били невидимите братя на Андрей. Неговото семейство.

 

 

— Михаил Колвеник беше забележителен човек — продължи доктор Шели. — Такива личности винаги будят неприязън у онези, които се чувстват по-долу от тях. Завистта е слепец, който иска да ти извади очите. Всичко, което изприказваха за Михаил през последните му години и след смъртта му, бяха клевети… Оня проклет инспектор… Флориан. Не проумяваше, че го използват като марионетка, за да съсипе Михаил…

— Флориан? — прекъсна го Марина.

— Флориан беше главният съдебен инспектор — рече Шели с цялото презрение, което гласните струни му позволяваха да изрази. — Един хитрец, едно влечуго, което се мъчеше да си създаде име за сметка на „Вело-Гранел“ и Михаил Колвеник. Утешава ме само мисълта, че никога не можа да докаже нищо. Неговото упорство сложи край на кариерата му. Именно той раздуха оня скандал с телата…

— Телата?

Докторът потъна в продължително мълчание. Изгледа и двама ни и циничната усмивка отново заигра по устните му.

— Този инспектор Флориан… Знаете ли къде бихме могли да го намерим? — попита Марина.

— В някой цирк, при останалите палячовци — отвърна Шели.

— Познавахте ли Бенжамин Сентис, докторе? — обадих се аз, опитвайки се да подновя разговора.

— Разбира се — каза Шели. — Редовно общувах с него. Като съдружник на Колвеник, Сентис отговаряше за административния отдел на фирмата. Алчен човек, който не си знаеше мястото на тоя свят — това е моето мнение. Завистта го бе покварила.

— Знаете ли, че трупът на господин Сентис е бил намерен преди една седмица в канализацията? — попитах аз.

— Чета вестници — студено отвърна той.

— Не ви ли се видя странно?

— Не повече от останалото, което се появява в пресата — рече Шели. — Тоя свят е болен. А аз започвам вече да се изморявам. Имате ли други въпроси?

Канех се да го попитам за дамата в черно, но Марина ме изпревари, като усмихнато поклати глава. Шели протегна ръка към един звънец и го дръпна. Мария Шели чинно се появи, като не откъсваше поглед от краката си.

— Тези младежи вече си тръгват, Мария.

— Да, татко.

Надигнахме се да си вървим. Посегнах да си взема обратно фотографията, но треперещата ръка на доктора ме изпревари.

— Тази снимка ще си я задържа, ако нямате нищо против…

С тези думи ни обърна гръб и с жест нареди на дъщеря си да ни изпрати до вратата. Точно преди да изляза от библиотеката, се обърнах да хвърля един последен поглед на доктора и успях да видя как запрати снимката в огъня. Изцъклените му очи я гледаха как гори сред пламъците.

 

 

Мария Шели мълчаливо ни изпроводи до вестибюла и когато се озовахме там, ни отправи извинителна усмивка.

— Баща ми е труден човек, но с добро сърце… — оправда се тя. — Животът му е поднесъл много огорчения и понякога се държи сприхаво…

Тя ни отвори вратата и запали лампата на стълбището. Прочетох колебание в погледа й; като че ли искаше да ни каже нещо, но се боеше да го стори. Марина също забеляза това и й подаде ръка в знак на признателност. Мария Шели я стисна. Самотата сякаш се процеждаше през порите на тази жена като студена пот.

— Не зная какво ви е разказал баща ми… — рече тя, като сниши глас и уплашено погледна назад.

— Мария? — долетя гласът на доктора отвътре. — С кого разговаряш там?

Сянка помрачи лицето й.

— Идвам, татко, идвам…

Отправи ни последен отчаян поглед и влезе в апартамента. Докато се обръщаше, забелязах на шията й малък медальон. Бях почти готов да се закълна, че представляваше фигурка на пеперуда, разперила черните си криле. Вратата се затвори, преди да успея да се уверя напълно. Останахме на площадката, заслушани в гръмовния глас на доктора, който сипеше огън и жупел върху дъщеря си вътре в жилището. Лампата на стълбите угасна. За миг ми се стори, че долавям миризмата на разлагаща се плът. Идваше от някоя част на стълбището, сякаш някъде там в мрака имаше умряло животно. В този момент като че ли чух стъпки, които се отдалечаваха нагоре и вонята — или просто моето усещане — изчезна.

— Да си вървим оттук — казах аз.