Карлос Руис Сафон
Марина (11)

10.

На път към улица „Принсеса“ усетих, че съм гладен като вълк, и спрях да си купя една паста от хлебарницата пред базиликата „Санта Мария дел Мар“. Уханието на козунак се носеше под звъна на камбаните. Улица „Принсеса“ се изкачваше през старата част на града като тясна, сенчеста просека. Вървях покрай отколешни дворци и сгради, които изглеждаха по-древни и от самия град. На една фасада едва се четеше неясният номер 33. Влязох във фоайето на сградата, което напомняше закритата галерия на стар параклис. Ръждясали пощенски кутии тъмнееха на стената от напукани емайлирани плочки. Напразно търсех името на Михаил Колвеник сред тях, когато чух тежко дишане зад гърба си.

Обърнах се чевръсто и видях съсухреното като пергамент лице на една старица, седнала в портиерската будка. Приличаше на восъчна фигура, облечена като вдовица. Сноп светлина погали лицето й. Очите й бяха бели като мрамор — без зеници. Беше сляпа.

— Кого търсите? — попита портиерката с пресеклив глас.

— Михаил Колвеник, госпожо.

Белите, празни очи примигнаха няколко пъти. Старицата поклати глава.

— Дадоха ми този адрес — настоях аз. — Михаил Колвеник. Четвърти етаж, апартамент номер две…

Тя повторно поклати глава и пак се върна към предишното си неподвижно състояние. В този миг забелязах нещо да се движи по масата в будката. Един черен паяк пълзеше по сбръчканите ръце на портиерката. Белите й очи се взираха в пустотата. Предпазливо се промъкнах към стълбите.

На това стълбище никой не бе сменял електрическа крушка поне от трийсет години насам. Стъпалата бяха изтъркани и хлъзгави. Площадките на етажите напомняха тъмни, притихнали кладенци. От една капандура на тавана долиташе трепкава, несигурна светлина. Случайно попаднал гълъб пърхаше в горната част на стълбището. Вратата на апартамента на четвъртия етаж бе от дялано дърво, а бравата й сякаш бе взета от някоя железница. Позвъних два пъти и чух как ехото на звънеца заглъхна във вътрешността на жилището. Почаках няколко минути. Позвъних отново. Изминаха още две минути. Започнах да си мисля, че съм проникнал в гробница. Една от стотиците призрачни сгради, чиято магия се усеща в старата част на Барселона.

Изведнъж капачето на шпионката се отмести. Нишки светлина пронизаха мрака. Гласът, който се разнесе, беше грапав като пясък. Глас на човек, който не е разговарял седмици наред, може би и месеци.

— Кой е?

— Господин Колвеник? Михаил Колвеник? — попитах аз. — Дали бихме могли да поговорим за малко, ако обичате?

Капачето на шпионката рязко се захлопна. Тишина. Канех се да позвъня отново, когато вратата на жилището се отвори.

Един силует се очерта на прага. Някъде отвътре долиташе звукът от капещ кран на чешма.

— Какво искаш, синко?

— Господин Колвеник?

— Не съм Колвеник — прекъсна ме гласът. — Казвам се Сентис. Бенжамин Сентис.

— Прощавайте, господин Сентис, но ми дадоха този адрес и…

Подадох му визитката, която ми бе връчил носачът на гарата. Една скована ръка я сграбчи и мъжът, чието лице не можех да видя, мълчаливо я разглежда доста време, преди да ми я върне.

— Михаил Колвеник от дълги години не живее тук.

— Познавате ли го? — попитах. — Навярно бихте могли да ми помогнете?

Последва друго продължително мълчание.

— Влез — каза най-сетне Сентис.

Бенжамин Сентис беше едър мъж, който явно прекарваше дните си по халат от тъмночервен фланелен плат. Между устните му висеше угаснала лула, а лицето му красяха едни от ония мустаци, които се съединяват с бакенбардите — стил а ла Жул Верн. Апартаментът му се намираше над джунглата от покриви на стария квартал и бе изпълнен с ефирна светлина. Кулите на катедралата се виждаха на известно разстояние, а в далечината изплуваше възвишението Монжуик. Стените бяха голи. Едно пиано събираше прах, а подът бе заринат с кашони с вестници, които вече не се печатаха. В този дом нямаше нищо, което да говори за настоящето. Бенжамин Сентис живееше в минало предварително време.

Седнахме в стаята, която гледаше към балкона, и Сентис отново разгледа визитката.

— Защо търсиш Колвеник? — попита той.

Реших да му разкажа всичко от самото начало, от посещението на гробището до странната поява на дамата в черно на Френската гара същата сутрин. Мъжът ме слушаше със зареян поглед, без да изразява никаква емоция. Когато приключих разказа си, между нас се възцари неловко мълчание. Сентис ме изгледа втренчено. Погледът му бе като на вълк — студен и пронизващ.

— Михаил Колвеник живя в този апартамент четири години — това бе скоро след пристигането му в Барселона — рече той. — Тук някъде още се подмятат някои от неговите книги. Те са всичко, което е останало от него.

— Случайно да имате сегашния му адрес? Знаете ли къде бих могъл да го намеря?

Сентис се изсмя.

— Пробвай в пъкъла.

Погледнах го с недоумение.

— Михаил Колвеник умря през 1948 г.

Според сведенията, които получих от Бенжамин Сентис онази сутрин, Михаил Колвеник пристигнал в Барселона в края на 1919 г. По онова време едва бил прехвърлил двайсетте. Родом от Прага, младежът бягал от една Европа, опустошена от Световната война. Не знаел нито дума каталонски или кастилски^[1], въпреки че говорел свободно френски и немски. Нямал пари, нито пък приятели или познати в този сложен и враждебен град. Първата си нощ в Барселона прекарал в дранголника, тъй като го сварили да спи в един вход, където се бил скрил от студа. В затвора двама съкилийници, обвинени в грабеж, нападение и умишлен палеж, решили да му дръпнат един бой под предлог, че страната пропадала заради разни въшливи чужденци. Трите счупени ребра, контузиите и вътрешните травми след време щели да се възстановят, но слуха на лявото си ухо Колвеник загубил завинаги. „Повреда на слуховия нерв“ — отсъдили лекарите. Лошо начало. Ала Михаил Колвеник винаги казвал, че онова, което започва зле, с течение на времето може само да се подобри. Десет години по-късно той щял да се превърне в един от най-богатите и влиятелни хора в Барселона.

В болничното отделение на затвора се запознал с човека, който с годините щял да стане най-добрият му приятел — един млад лекар от английски произход на име Жоан Шели. Доктор Шели говорел малко немски и от собствен опит знаел какво е да се чувстваш другоземец в чужда страна. С негова помощ след изписването си от болницата Колвеник си намерил работа в едно малко предприятие на име „Вело-Гранел“. Фирмата „Вело-Гранел“ произвеждала ортопедични стоки и медицински протези. Мароканските кризи^[2] и Световната война в Европа били създали огромен пазар за такива артикули. За по-голяма слава на банкери, канцлери, генерали, борсови агенти и други бащи на отечеството, хиляди хора били съсипани и осакатени за цял живот в името на свободата, демокрацията, властта, расата или флага.

Работилниците на „Вело-Гранел“ се намирали до пазара Борн. Вътре витрините с изкуствени ръце, крака, очи и стави напомняли на посетителя за крехкостта на човешкото тяло. С помощта на скромната заплата и препоръката на фирмата, Михаил Колвеник успял да се настани в едно жилище на улица „Принсеса“. Ненаситен читател, за година и половина той се научил да говори сносно каталонски и кастилски. Благодарение на своя талант и изобретателност, скоро се превърнал в един от най-важните служители на „Вело-Гранел“. Колвеник притежавал обширни познания по медицина, хирургия и анатомия. Проектирал един революционен пневматичен механизъм, който позволявал да се координира движението в протезите за ръце и крака. Приспособлението реагирало на мускулните импулси и давало на пациента безпрецедентна подвижност. Въпросното изобретение поставило „Вело-Гранел“ начело на този отрасъл. И това било само началото. От чертежната маса на Колвеник неспирно се раждали нови открития и накрая той бил назначен за главен инженер на отдела за планиране и развитие.

Месеци по-късно едно злощастно произшествие подложило на изпитание дарбата на младия Колвеник. Синът на основателя на фирмата претърпял ужасен инцидент във фабриката. Една хидравлична преса отрязала и двете му ръце досущ като драконова паст. Седмици наред Колвеник се трудил неуморно, за да изработи нови ръце от дърво, метал и порцелан, чиито пръсти да отговарят на командата на мускулите и сухожилията на предмишницата. Разрешението, измислено от младия инженер, използвало електрическите потоци на нервните импулси на ръката, за да осъществи движението. Четири месеца след злополуката пострадалият се сдобил с изкуствени ръце, които му позволявали да хваща предмети, да си запали пура или да си закопчае ризата без чужда помощ. Всички били единодушни, че този път Колвеник е постигнал нещо невъобразимо. Чужд на хвалби и възторзи, той заявил, че това е просто зората на една нова наука. В отплата за труда му основателят на „Вело-Гранел“ го назначил за генерален директор на фирмата и му предложил пакет от акции, който фактически го превръщал в един от собствениците — заедно с човека, сдобил се с нови ръце благодарение на неговия гений.

Под ръководството на Колвеник фирмата поела нов курс. Разширила пазара си и разнообразила асортимента си. Възприела и един символ — черна пеперуда с разтворени криле, — чието значение Колвеник никога не си направил труда да обясни. Фабриката била разширена, за да пусне в производство нови механизми: изкуствени крайници, сърдечни клапи, костни влакна и безброй други изобретения. Увеселителният парк на Тибидабо се изпълнил с роботи, които Колвеник създавал за развлечение, но те му служели и като поле за експерименти. „Вело-Гранел“ изнасяла артикулите си в цяла Европа, Америка и Азия. Стойността на акциите и личният капитал на Колвеник нараснали неимоверно, но той не желаел да напусне скромното жилище на улица „Принсеса“. Както казвал, нямал мотив да се премести другаде. Бил сам човек, живеел непретенциозно и тази квартира била достатъчна за него и за книгите му.

Това щяло да се промени с появата на една нова фигура на шахматната дъска. Ева Иринова била звездата на един нов и твърде успешен спектакъл на Кралския театър. Девойката от руски произход била само на деветнайсет години. Говорело се, че заради красотата й разни господа в Париж, Виена и други видни столици били посегнали на живота си. Ева Иринова пътувала винаги в компанията на две странни птици — Сергей и Татяна Глазунови, брат и сестра близнаци. Те изпълнявали ролята на нейни менажери и опекуни. Какво ли не разнасяла мълвата: че Сергей и младата оперна дива били любовници, че зловещата Татяна спяла в ковчег в трапа на сцената на Кралския театър, че Сергей бил един от убийците на династията Романови, че Ева имала дарбата да разговаря с духовете на умрелите… Всевъзможни дръзки клюки подхранвали славата на красавицата Иринова, пред която се прекланяла цяла Барселона.

Легендата стигнала и до ушите на Колвеник. Заинтригуван, той отишъл една вечер в театъра, за да види сам причината за цялата тази суетня. За една нощ Колвеник останал очарован от младата жена. От този ден нататък гримьорната на Иринова се превърнала буквално в ложе от рози. Два месеца след откровението Колвеник решил да наеме ложа в театъра. Ходел там всяка вечер, за да съзерцава с възхита обекта на своето обожание. От само себе си се разбира, че това се превърнало в любима тема за разговор на целия град. Един прекрасен ден Колвеник свикал адвокатите си и им наредил да изготвят една оферта за импресариото Даниел Местрес. Искал да купи стария театър и да се погрижи за дълговете, които му тежали. Намерението на Колвеник било да го преустрои из основи и да го превърне в най-внушителната европейска сцена. Един ослепителен театър, снабден с всички технически постижения и посветен на неговата обожавана Ева Иринова. Ръководството на театъра отстъпило пред щедрото му предложение. Новият проект бил кръстен „Големият кралски театър“. На следващия ден Колвеник предложил брак на Ева Иринова на перфектен руски. Тя приела.

Двойката възнамерявала да се премести след сватбата си в едно имение-мечта, което се строяло по поръчка на Колвеник до парка Гюел. Самият Колвеник бил връчил предварителен чертеж на разкошната конструкция на архитектурното ателие „Сунье, Балселс и Баро̀“. Говорело се, че в цялата история на Барселона до момента не била харчена подобна сума за частно жилище — което не било малко да се каже. При все това, не на всички се нравела тази приказна история. Съдружникът на Колвеник във „Вело-Гранел“ не гледал с добро око на неговото страстно увлечение; страхувал се, че той ще разпредели фондовете на фирмата, за да финансира безумния си проект да превърне Кралския театър в осмото чудо на съвременния свят. В това отношение не се заблуждавал особено. Като капак на всичко, в града започнали да се носят слухове, че Колвеник се занимавал с някакви нетрадиционни практики. Възникнали съмнения, свързани с миналото му и с неговата фасада на човек, издигнал се със собствени сили, който намирал радост в проектирането. Повечето от тези слухове били потушавани, преди да стигнат до пресата, благодарение на неумолимата юридическа машина на „Вело-Гранел“. С пари не можеш да си купиш щастие, често казвал Колвеник, но можеш да си купиш всичко останало.

От своя страна Сергей и Татяна Глазунови, зловещите пазачи на Ева Иринова, виждали заплаха за бъдещето си. Нямало стая за тях в новото имение, което се строяло. Предвиждайки проблема, който щял да възникне с близнаците, Колвеник им предложил щедра сума, за да анулира предполагаемия им договор с бъдещата му жена. В замяна на това те трябвало да напуснат страната и да обещаят да не се връщат никога, както и да не правят опити да влязат във връзка с Ева Иринова. Изпаднал в ярост, Сергей категорично отхвърлил това предложение и се заклел, че Колвеник никога нямало да се отърве от него и от сестра му.

Същата сутрин, излизайки от един вход на улица „Сан Пау“, Сергей и Татяна едва не били покосени от порой изстрели, които се разнесли от една карета. Нападението било приписано на анархистите. Седмица по-късно близнаците подписали документа, с който се задължавали да освободят Ева и да изчезнат завинаги. Сватбата на Михаил Колвеник и Ева Иринова била определена за датата двайсет и четвърти юни 1935 г. Място на събитието: катедралата на Барселона.

Церемонията, която някои сравнили с коронацията на крал Алфонсо XIII, трябвало да се извърши в едно сияйно утро. Тълпи от хора били превзели всяко кътче от булеварда, водещ към катедралата, жадни да се опият от блясъка и великолепието на зрелището. Ева Иринова била по-ослепителна от всякога. Под звуците на сватбения марш на Вагнер, изпълняван от оркестъра на „Лисео“, разположен на стълбите на катедралата, младоженците се отправили към каретата, която ги очаквала. Когато едва три метра ги делели от возилото с впряг бели коне, една фигура пробила охранителния кордон и се втурнала към двойката. Разнесли се тревожни викове. Обръщайки се, Колвеник се озовал срещу кървясалите очи на Сергей Глазунов. Онова, което последвало, завинаги се запечатало в паметта на присъстващите. Глазунов извадил стъклено шише и лиснал съдържанието му в лицето на Ева Иринова. Киселината изгорила сватбения воал, сякаш бил от пара. Страшен вик процепил небесата. В настъпилата суматоха нападателят за миг изчезнал сред навалицата.

Колвеник коленичил до невестата си и я взел в обятията си. Чертите на Ева Иринова се разпаднали от киселината, размили се като акварел под вода. Димящата й кожа се свила като запален пергамент и във въздуха се разнесла смрадта на изгоряла плът. Киселината не успяла да порази очите на младата жена. В тях се четели ужас и агония. Колвеник искал да спаси лицето на съпругата си, полагайки ръце върху него. Смогнал само да отнесе късчета мъртва плът, докато киселината разяждала ръкавиците му. Когато Ева окончателно изгубила съзнание, лицето й вече било само една гротескна маска от живо месо и кости.

Обновеният Кралски театър никога не отворил вратите си. След трагедията Колвеник отнесъл жена си в недовършеното имение при парка Гюел. Ева Иринова никога нямало да стъпи с крак извън прага на тази къща. Киселината унищожила напълно лицето й и повредила гласните й струни. Говорело се, че общувала само с писмени бележки и по цели седмици не излизала от стаите си.

По същото време финансовите проблеми на „Вело-Гранел“ започнали да се проявяват с по-голяма сила, отколкото се очаквало. Колвеник се чувствал притеснен и скоро престанал да се вясва във фирмата. Разправяли, че го налегнала някаква загадъчна болест, заради която му се налагало да прекарва все повече време вкъщи. На бял свят излезли множество нередности в управлението на „Вело-Гранел“ и в странните сделки, които самият Колвеник бил осъществил в миналото. Вълна от злословия и неясни обвинения се надигнала със страхотна сила. Заточен в своето убежище заедно с любимата си Ева, сякаш бил чумав, Колвеник се превърнал в герой на мрачни легенди. Правителството конфискувало концерна на дружеството „Вело-Гранел“. Съдебните власти се заели със случая; при наличие на досие от над хиляда страници, разследването щяло да се проточи.

В последвалите години Колвеник изгубил състоянието си. Имението му се превърнало в порутен замък, където царял мрак. Прислужниците го напуснали, след като месеци наред не могъл да им даде заплати. Единствено неговият личен шофьор му останал верен. Плъзнали какви ли не потресаващи слухове. Говорело се, че съпрузите живеели сред плъхове, бродейки из коридорите на онази гробница, в която се били затворили приживе.

През декември 1948 г. страховит пожар погълнал имението на семейство Колвеник. Пламъците се виждали чак от Матаро̀^[3], писал вестник „Ел Бруси“. Днес онези, които помнят произшествието, твърдят, че небето на Барселона се превърнало в алено платно и че на разсъмване облаци от пепел се носели над града, докато тълпата наблюдавала безмълвно димящия скелет на развалините. Овъглените тела на Колвеник и Ева били намерени на най-горния етаж, съединени в прегръдка. Този образ се появил на снимката на титулната страница на „Ла Вангуардия“ под заглавието „Краят на една епоха“.

В началото на 1949 г. историята на Михаил Колвеник и Ева Иринова започнала да избледнява от паметта на Барселона. Големият модерен град се променял необратимо и мистерията на „Вело-Гранел“ била просто част от едно легендарно минало, осъдено да се изгуби завинаги.