Карлос Руис Сафон
Марина (20)

19.

Следвайки дирята на Кларет, аз се превърнах в сянка сред сенките. Нищетата и мизерията на този квартал просто се долавяха във въздуха. Кларет вървеше с големи крачки по улици, на които никога не бях стъпвал. Не можех да разбера къде се намирам, докато не го видях да завива зад един ъгъл и познах улицата „Конде дел Асалто“. Когато стигнахме до Лас Рамблас, Кларет свърна наляво към Пласа Каталуня.

По алеята нарядко минаваха разни нощни птици. Осветените павилиони напомняха заседнали кораби. Когато стигна до операта „Лисео“, Кларет пресече отсреща. Спря се пред входа на сградата, в която живееха доктор Шели и дъщеря му Мария. Преди да влезе, видях как извади изпод пелерината си един лъскав предмет. Револверът.

Фасадата на зданието бе истинска маска от релефи и водоливници, които бълваха поточета мътна вода. Острие от златиста светлина се подаваше от един прозорец на върха на сградата. Кабинетът на Шели. Представих си как възрастният доктор седи в инвалидното си кресло, неспособен да заспи. Изтичах до входа. Вратата се оказа залостена отвътре. Кларет я бе заключил. Огледах фасадата, търсейки друг вход. Заобиколих сградата. От задната й страна неголямо противопожарно стълбище се издигаше до един корниз, който опасваше блока. Корнизът се простираше като каменен подиум до балконите на предната фасада. Оттам до площадката, на която се намираше кабинетът на Шели, имаше само няколко метра. Качих се по стълбите до корниза. Щом се озовах там, отново огледах маршрута. Установих, че корнизът бе широк едва няколко педи. Разстоянието до улицата под мен ми се видя същинска бездна. Поех дълбоко дъх и направих първата крачка към корниза.

Залепих се до стената и започнах да напредвам сантиметър по сантиметър. Повърхността беше хлъзгава. Някои от каменните блокове шаваха под краката ми. Имах чувството, че корнизът се стесняваше с всяка моя стъпка. Стената зад гърба ми сякаш се накланяше напред. Беше осеяна с изображения на фавни. Пъхнах пръстите си в демоничната паст на едно от тези изваяни лица; имах чувството, че тя ще се затвори и ще ми откъсне някой пръст. Така, използвайки лицата като дръжки, успях да стигна до перилата от ковано желязо, които ограждаха галерията на кабинета на Шели.

Добрах се до решетестата платформа пред прозорците. Стъклата бяха запотени. Долепих лице до тях и успях да видя интериора. Прозорецът не беше затворен отвътре. Бутнах го внимателно, докато се открехна наполовина. Струя топъл въздух, напоен с миризмата на изгорели дърва от камината, ме лъхна в лицето. Докторът седеше в креслото си пред огъня, сякаш никога не бе помръдвал оттам. Зад гърба му вратата на кабинета се отвори. Кларет. Бях пристигнал прекалено късно.

— Ти престъпи клетвата си — чух да казва Кларет.

За пръв път чувах гласа му отчетливо. Глух, дрезгав глас. Същият като на градинаря на интерната, Даниел, на когото един куршум му бе разкъсал ларинкса по време на войната. Лекарите му възстановили гърлото, но клетият човек успял да проговори отново чак след десет години. Когато говореше, звукът, който излизаше от устните му, бе досущ като гласа на Кларет.

— Каза, че си унищожил последния флакон… — рече той, като се приближи към Шели.

Последният не си направи труда да се обърне. Видях как Кларет вдигна револвера и го насочи към доктора.

— Имаш погрешно мнение за мен — каза Шели.

Кларет заобиколи стареца и застана пред него. Шели вдигна поглед. Дори и да изпитваше страх, не му личеше. Кларет се прицели в главата му.

— Лъжеш! Би трябвало да те убия още сега… — изрече той, провлачвайки всяка сричка така, сякаш му причиняваше болка.

С тези думи опря дулото на пистолета между очите на доктора.

— Давай! Ще ми направиш услуга — отвърна Шели невъзмутимо.

Преглътнах с мъка. Кларет запъна ударника.

— Къде е?

— Не е тук.

— Къде е тогава?

— Ти знаеш къде — отвърна Шели.

Чух как Кларет въздъхна. Отдръпна пистолета и отпусна ръката си сразен.

— Всички сме обречени — каза Шели. — Това е само въпрос на време… Никога не си го разбирал, а сега го разбираш дори по-зле от преди.

— Ти си този, когото не разбирам — рече Кларет. — Аз ще посрещна моята смърт с чиста съвест.

Докторът се изсмя горчиво.

— За смъртта съвестта не е важна, Кларет.

— За мен пък е важна.

Изведнъж Мария Шели се показа на вратата.

— Татко… добре ли сте?

— Да, Мария. Иди да си легнеш пак. Това е просто моят приятел Кларет, който вече си тръгва.

Тя се поколеба. Кларет я гледаше втренчено и за миг ми се стори, че имаше нещо неопределено в играта на техните погледи.

— Прави, каквото ти казвам. Иди си.

— Да, татко.

Мария се оттегли. Шели отново се взря в огъня.

— Ти се грижи за съвестта си. Аз имам дъщеря, за която да се грижа. Върви си у дома. Нищо не можеш да направиш. Никой не може да направи каквото и да било. Вече видя как завърши Сентис.

— Сентис си получи заслуженото — отсъди Кларет.

— Да не искаш да го последваш?

— Аз не изоставям приятелите си.

— Да, но те те изоставиха — рече Шели.

Кларет се отправи към вратата, но молбата на доктора го спря.

— Почакай…

Шели отиде при шкафа, който стоеше до писалището. Посегна към една верижка на шията си, от която висеше малко ключе. С него отвори шкафа, извади нещо отвътре и го протегна към Кларет.

— Вземи ги — нареди той. — Аз нямам нужната смелост, за да ги използвам. А ми липсва и вяра.

Напрегнах поглед, мъчейки се да видя какво подаваше на Кларет. Това бе някакъв калъф; стори ми се, че съдържаше сребристи капсули. Куршуми.

Кларет ги взе и ги разгледа внимателно. После очите на двамата се срещнаха.

— Благодаря — промълви Кларет.

Докторът мълчаливо поклати глава, сякаш не искаше никаква признателност. Видях как Кларет изпразни гнездата на револвера си и ги напълни отново с куршумите, които току-що бе получил. През това време Шели го наблюдаваше неспокойно и кършеше ръце.

— Не отивай… — замоли го той.

Другият затвори патронника и завъртя барабана.

— Нямам избор — отвърна, вече на път към вратата.

Щом го видях да се скрива зад нея, веднага се плъзнах пак към корниза. Дъждът бе отслабнал. Забързах се, за да не изгубя дирята на Кларет. Върнах се назад до противопожарните стълби, слязох и заобиколих сградата с цялата бързина, на която бях способен — тъкмо навреме, за да го видя как поема надолу по Лас Рамблас. Ускорих крачка и скъсих дистанцията. Той не се отклони чак до улица „Фернандо“, после свърна към Пласа де Сан Хайме. Зърнах един обществен телефон между входовете на Пласа Реал. Знаех, че трябваше час по-скоро да се обадя на инспектор Флориан и да му разкажа какво се случва, но това би означавало да изгубя от поглед Кларет.

Когато навлезе в Готическия квартал, аз бях по петите му. Силуетът му скоро се стопи под мостове, простиращи се между дворци. Невероятни арки хвърляха танцуващи сенки по стените. Бяхме се озовали в омагьосаната Барселона, в лабиринта на призраците, където улиците носят легендарни имена и духовете на времето се разхождат току зад нас.