Карлос Руис Сафон
Марина (23)

22.

„Виждала съм родината си само на снимки. Малкото, което зная за Русия, идва от разкази, брътвежи и спомени на други хора. Родила съм се в някакъв шлеп, който прекосявал Рейн, в една Европа, опустошена от война и терор. Години по-късно научих, че майка ми вече ме носела в утробата си, когато, сама и болна, преминала руско-полската граница, бягайки от революцията. Умряла при раждането ми. Никога не узнах името й, нито пък кой е бил баща ми. Погребали я на брега на реката в неозначен гроб, изгубен завинаги. Двама актьори от Санкт Петербург, които живеели на шлепа, Сергей Глазунов и неговата сестра-близначка Татяна, решили да се погрижат за мен. Сторили го от състрадание, а също и заради това (както ми каза Сергей след много години), че съм се родила с различни на цвят очи, което било знак за късмет.

Във Варшава, благодарение на хитростите и машинациите на Сергей, се присъединихме към една циркова трупа, която пътуваше за Виена. Първите ми спомени са свързани с тези хора и техните животни. Шатрата на цирка, жонгльорите и един глухоням факир на име Владимир, който ядеше стъкло, бълваше огън и винаги ми подаряваше хартиени птички, които сътворяваше сякаш с вълшебна пръчка. Сергей успя да стане администратор на трупата и ние се установихме във Виена. Циркът бе моето училище и домът, в който растях. Ала още тогава знаехме, че е обречен. Реалният свят се превръщаше в по-голяма гротеска от пантомимата на клоуните и танцуващите мечки. Скоро щяхме да станем излишни. Самият двайсети век се бе преобразил в големия цирк на историята.

Когато бях едва на седем или осем години, Сергей ми каза, че вече е дошло време сама да си изкарвам прехраната. Започнах да участвам в спектакъла, най-напред като опитно зайче във фокусите на Владимир, а по-късно със собствен номер — пеех люлчина песен на една мечка, която накрая заспиваше. Този номер, предвиден отначало като интерлюдия, за да даде време на въздушните акробати да се подготвят за изпълнението си, се оказа много успешен. От това най-изненадана останах самата аз. Сергей реши да разшири участието ми. Така започнах да пея римувани песни на няколко изпосталели, стари и болни лъвове, застанала на обляна в светлини платформа. Животните и публиката ме слушаха като хипнотизирани. Във Виена се заговори за детето, чийто глас укротява дивите зверове. Хората плащаха, за да го видят. По онова време бях деветгодишна.

Сергей скоро проумя, че циркът вече не му е нужен. Детето с различните на цвят очи бе оправдало надеждата, че ще му донесе късмет. Той премина през съответните инстанции, за да се превърне в мой законен настойник, и обяви на останалите от трупата, че ще се устроим самостоятелно. Позова се на факта, че един цирк не е подходяща среда за отглеждане на дете. Когато излезе наяве, че някой години наред е присвоявал част от постъпленията на цирка, Сергей и Татяна обвиниха за това Владимир, като добавиха, че си бил позволявал недопустими волности с мен. Владимир бе задържан от властите и изпратен в затвора, въпреки че парите така и не се намериха.

За да ознаменува своята независимост, Сергей купи луксозен автомобил, контешки гардероб и бижута за Татяна. Преместихме се в една вила, която той бе наел в горите край Виена. Никога не стана ясно откъде се бяха пръкнали средствата за целия този разкош. Аз пеех всеки следобед и всяка вечер в един театър до операта; представлението ми бе озаглавено «Московският ангел». Кръстиха ме Ева Иринова по идея на Татяна; тя бе измъкнала това име от един роман, който се публикуваше в пресата като подлистник и се радваше на известен успех. Това бе първият от множество такива фарсове. По предложение на Татяна ми назначиха учител по пеене, друг по актьорско майсторство и трети по танци. Когато не бях на сцената, прекарвах времето си в обучение. Сергей не ми позволяваше да имам приятели, да излизам на разходка, да оставам сама или да чета книги. За твое добро е, все повтаряше той. Когато тялото ми взе да добива женствени форми, Татяна заяви, че трябва да имам самостоятелна стая. Сергей се съгласи неохотно, но настоя той да пази ключа от нея. Често се връщаше след запой посред нощ и се опитваше да влезе в стаята ми. Повечето пъти беше толкова пиян, че не успяваше да пъхне ключа в ключалката. Ала друг път успяваше. През ония години едничкото ми удоволствие бяха аплодисментите на безименната публика. С течение на времето те станаха за мен по-необходими и от въздуха.

Пътувахме често. Успехът ми във Виена бе стигнал до ушите на музикалните агенти в Париж, Милано и Мадрид. Сергей и Татяна винаги ме придружаваха. Разбира се, до мен не достигаше дори грош от постъпленията от всички тези концерти; и досега не зная какво е станало с тези пари. Сергей вечно имаше кредитори и тънеше в дългове. Вината за това, горчиво ме упрекваше той, била моя. Всички средства отивали за моята издръжка, а аз от своя страна не съм можела да се отблагодаря за всичко, което двамата с Татяна правели за мен. Сергей ме научи да виждам у себе си само една мръсна, мързелива, невежа и глупава хлапачка; една нещастница, която никога не ще постигне нещо стойностно, нито пък ще заслужи нечия обич или уважение. Ала всичко това нямало значение, шепнеше Сергей в ухото ми с ракиения си дъх, защото той и сестра му щели винаги да се грижат за мен и да ме закрилят от света.

В деня, когато навърших шестнайсет години, осъзнах, че се мразя и едва понасям собствения си образ в огледалото. Престанах да се храня. Собственото ми тяло ме отвращаваше и се опитвах да го крия под мръсни и парцаливи дрехи. Един ден намерих в боклука старо бръснарско ножче на Сергей. Отнесох го в стаята си и добих навика да правя с него разрези по ръцете си. Така се наказвах. Татяна всяка нощ ме превързваше мълчаливо.

Две години по-късно, във Венеция, един граф, който ме бе видял на сцената, ми предложи брак. Същата нощ, щом научи за това, Сергей жестоко ме преби. Разцепи устните ми и ми счупи две ребра. Татяна и полицията едва го удържаха. Напуснах Венеция в линейка. Върнахме се във Виена, но финансовите проблеми на Сергей ни притискаха. Започнахме да получаваме заплахи. Една нощ двама непознати подпалиха къщата, докато спяхме. Няколко седмици по-рано Сергей бе получил оферта от един импресарио от Мадрид, за когото бях пяла с успех преди известно време. Даниел Местрес — така се казваше този човек — се бе сдобил с контролния пакет акции от стария Кралски театър на Барселона и искаше да открие сезона с мен. Призори след произшествието стегнахме набързо куфарите и поехме към Барселона — фактически побягнахме само с едни дрехи на гърба. Аз скоро щях да навърша деветнайсет години и се молех на небесата да не доживея до двайсет. От известно време ми идваха мисли да посегна на живота си. Вече нищо не ме свързваше с този свят. Всъщност отдавна бях мъртва и най-сетне го осъзнавах. И ето че тогава срещнах Михаил Колвеник…

От няколко седмици бяхме в Кралския театър. В трупата почнаха да шушукат, че някакъв господин идвал всяка вечер в една и съща ложа, за да чуе моето изпълнение. По онова време в Барселона се носеха какви ли не слухове за Михаил Колвеник. За начина, по който натрупал богатството си… За живота му и за личността му, обкръжена от тайни и загадки… Където и да отидеше, легендите за него го предшестваха. Една вечер, заинтригувана от тази странна особа, реших да му изпратя покана да ме посети в гримьорната след представлението. Вече наближаваше полунощ, когато Михаил Колвеник почука на вратата ми. Толкова клюки бях чула по негов адрес, че очаквах да видя някой брутален и самонадеян тип. Ала първото ми впечатление бе, че пред мен стои плах и сдържан човек. Носеше тъмно, семпло облекло, без други украшения освен една малка брошка на ревера — пеперуда с разперени криле. Благодари ми за поканата и ми изказа възхищението си, като заяви, че за него е чест да се запознае с мен. Отвърнах, че предвид на всичко, което съм чувала за него, честта е моя. Той се усмихна и ме посъветва да забравя слуховете. Михаил имаше най-прекрасната усмивка, която някога съм виждала. Щом я покажеше, човек бе готов да повярва на всяка негова дума. Някой каза веднъж, че стига да пожелаел, Михаил можел да убеди самия Колумб, че Земята е плоска като тепсия; и това наистина бе така. Нея нощ той успя да убеди мен да изляза с него на разходка из улиците на Барселона. Обясни ми, че имал навика да обикаля из заспалия град след полунощ. Аз, която от пристигането си в Барселона почти не бях стъпвала извън театъра, се съгласих. Знаех, че Сергей и Татяна ще побеснеят, щом научат за това, но никак не ме беше грижа. Излязохме инкогнито през вратата към авансцената. Михаил ми предложи да го хвана под ръка и двамата се разхождахме до зори. Видях вълшебния град през неговия поглед. Той ми говореше за неговите загадки, за омагьосаните му кътчета, за духа, изпълващ тези улици. Разказа ми хиляда и една легенди. Избродихме тайните пътеки на Готическия квартал и стария град. Михаил сякаш знаеше всичко. Знаеше кой е живял във всяка сграда, какви престъпления или любовни истории са се разигравали зад всяка стена и прозорец. Знаеше имената на всички архитекти, занаятчии, на хилядите невидими строители, които бяха изградили тази сцена. Докато говореше, останах с впечатлението, че никога не бе споделял тези истории с когото и да било. Порази ме самотата, която той излъчваше, и същевременно ми се стори, че съзирам у него една необятна бездна, която ме притегляше неудържимо. Зората ни завари на една пейка на пристанището. Гледах този непознат, с когото се бях разхождала часове наред, и имах чувството, че го познавам от цяла вечност. Когато му го казах, той се разсмя и в същия миг разбрах — с онази рядка увереност, която човек изпитва само няколко пъти в живота, — че ще прекарам остатъка от дните си с него.

През онази нощ Михаил сподели, че според него животът отпуска на всекиго от нас оскъдни мигове на чисто щастие. Понякога само броени дни или седмици. Понякога — цели години. Всичко зависи от нашия късмет. Споменът за тези мигове вечно ни съпътства и се превръща в едно царство на паметта, в което напразно се мъчим да се върнем през остатъка от живота си. За мен тези мигове ще си останат завинаги погребани в онази първа нощ, когато се разхождахме из града…

Реакцията на Сергей и Татяна не закъсня. Особено тази на Сергей. Той ми забрани да се срещам отново с Михаил или да разговарям с него. Каза ми, че ако още веднъж изляза от театъра без негово разрешение, щял да ме убие. За пръв път в живота си установих, че той вече не ми вдъхваше страх, а само презрение. За да го вбеся още повече, му казах, че Михаил ми е направил предложение за брак и аз съм го приела. Сергей ми напомни, че е мой законен настойник и като такъв нямало да даде съгласието си за моята женитба, а на това отгоре сме щели да заминем за Лисабон. Чрез една балерина от трупата изпратих отчаяно известие на Михаил. Същата вечер, преди представлението, той пристигна в театъра с двама свои адвокати, за да се срещне със Сергей. Михаил му съобщи, че въпросния следобед е сключил с импресариото на Кралския театър договор, по силата на който се е превърнал в новия му собственик. От този миг нататък братът и сестрата бяха уволнени.

Михаил им показа цяло досие с документи и доказателства за противозаконната дейност на Сергей във Виена, Варшава и Барселона. Този материал бе предостатъчен, за да го прати зад решетките за срок от петнайсет или двайсет години. Към него бе добавен чек за сума, надхвърляща онова, което Сергей можеше да спечели от своите тъмни афери и низости през остатъка от живота си. Алтернативата бе следната: ако в срок от максимум четирийсет и осем часа двамата с Татяна напуснеха завинаги Барселона, задължавайки се никога повече да не влизат във връзка с мен по какъвто и да е начин, можеха да задържат досието и чека; ако откажеха да сътрудничат, въпросното досие щеше да попадне в ръцете на полицията, придружено от чека като стимул, който да задвижи съдебната машина. Сергей изпадна в ярост. Крещеше като обезумял, че никога нямало да се отлъчи от мен, че Михаил щял да постигне своето само през трупа му.

Михаил му се усмихна и се сбогува с него. Същата нощ Татяна и Сергей отидоха да се срещнат с един странен тип, който предлагаше услугите си като наемен убиец. На излизане оттам някой стрелял по тях от една карета и едва не им видял сметката. Вестниците публикуваха новината, излагайки различни хипотези за покушението. На следващия ден Сергей прие чека на Михаил и изчезна от града заедно със сестра си, без да се сбогува…

Когато разбрах какво се е случило, настоях да разбера от Михаил дали нападението е негово дело. Отчаяно желаех да ми отговори, че не е. Той ме погледна втренчено и попита защо се съмнявам в него. Имах чувството, че ще умра. Целият този хартиен замък от щастие и надежда сякаш бе на път да се срине. Зададох въпроса си отново. Михаил заяви, че няма нищо общо с тази работа.

— Ако аз се бях заел с това, никой от двамата нямаше да оцелее — студено отвърна той.

По същото време той нае един от най-добрите архитекти в града, за да построи кулата до парка Гюел, следвайки неговите указания. Цената изобщо не бе обсъждана. Докато траеше строежът, Михаил нае цял етаж от стария хотел «Колон» на Пласа Каталуня. Временно се настанихме там. За пръв път в живота си открих, че е възможно да имаш толкова много прислужници, че да не си в състояние да запомниш имената на всичките. Михаил имаше само един помощник — това бе Луис, неговият шофьор.

Бижутерите от прочутата фирма «Багес» идваха на крака в стаите ми. Най-добрите дамски шивачи ми взимаха мерките, за да създадат за мен гардероб, достоен за императрица. На мое име бе открита неограничена сметка в най-изисканите заведения на Барселона. Хора, които никога не бях виждала, ме поздравяваха почтително на улицата или във фоайето на хотела. Получавах покани за официални балове в дворците на фамилии, чиито имена бях срещала само в светската преса. Бях едва двайсетгодишна и преди тези събития не бях разполагала дори с толкова пари, колкото да си купя трамваен билет. Имах чувството, че сънувам наяве. По едно време взех да се притеснявам от целия този разкош и от прахосничеството около мен. Когато се опитвах да обясня това на Михаил, той отвръщаше, че парите са важни само когато ги нямаш.

Прекарвахме дните заедно — в разходки из града, в казиното на Тибидабо, въпреки че никога не видях Михаил да проиграе дори една монета, в «Лисео»… Привечер се връщахме в хотел «Колон» и той се оттегляше в стаите си. Започна да ми прави впечатление, че много нощи Михаил излизаше в малките часове и се връщаше на разсъмване. Твърдеше, че това било свързано с работата му.

Ала клюките и сплетните по негов адрес постоянно се рояха. Имах чувството, че ще се омъжа за човек, когото явно всички познаваха по-добре от мен. Чувах как прислужниците говорят зад гърба ми. Виждах как хората на улицата ме оглеждат внимателно зад лицемерната си усмивка. Бавно се превръщах в затворничка на собствените си подозрения. Една мисъл започна да ме измъчва непрестанно. Целият този лукс, това материално разточителство край мен ме караха да се чувствам като някаква вещ, като част от мебелировката; поредната прищявка на Михаил. Той можеше да купи всичко: Кралския театър, Сергей, автомобили, накити, дворци. И мен. Изгарях от мъка, като го виждах как излиза всяка нощ, убедена, че отива в обятията на друга жена. Една нощ реших да го проследя и да изясня веднъж завинаги тази мистерия.

Стъпките му ме отведоха до старата работилница на «Вело-Гранел» до пазара Борн. Михаил бе отишъл в нея сам. Трябваше да се промъкна през едно малко прозорче откъм някаква уличка. Отвътре фабриката ми се видя като сцена от кошмар. Стотици ръце, крака, стъклени очи плаваха в складовете… резервни части за едно осакатено и окаяно човечество. Обиколих фабриката, докато накрая стигнах до една голяма тъмна зала, пълна с огромни стъклени резервоари, в които плаваха някакви неясни силуети. В центъра на залата Михаил седеше на едно кресло и ме наблюдаваше в сумрака, пушейки пура.

— Не биваше да ме проследяваш — каза той без гняв.

Заявих, че не мога да се омъжа за човек, когото познавам само наполовина, който е разкрил пред мен дните си, но не и нощите си.

— Може би ще научиш неща, които няма да ти харесат — подхвърли той.

Отвърнах, че не ме е грижа какво върши или как го върши, че не се интересувам с какво се занимава и дали слуховете за него са верни. Исках само да участвам в живота му изцяло. Без сенки. Без тайни. Той кимна и веднага разбрах какво означаваше това: щях да пресека една граница, от която нямаше връщане назад. Когато Михаил запали лампите в залата, отведнъж се събудих от съня, в който живеех през последните седмици. Намирах се в ада.

Пълните с формол резервоари съдържаха трупове, които плаваха в тях, поклащайки се в някакъв зловещ танц. Върху една метална маса лежеше голото тяло на жена, дисекцирана от шията до корема. Ръцете й бяха разперени под формата на кръст и аз забелязах, че ставите на китките и лактите й бяха изкуствени части от дърво и метал. Някакви тръбички се спускаха в гърлото й; медни жици стърчаха от крайниците и бедрата й. Кожата й бе полупрозрачна, синкава като на риба. Вдигнах очи към Михаил, изгубила ума и дума, а той се приближи до тялото и го загледа с тъга.

— Ето какво прави природата със своите рожби. Няма злина в човешките сърца, има само една жажда да се преборят с неизбежното. Няма по-страшен демон от майката природа… Моят труд, всичките ми усилия са само опит да надхитря великото кощунство на творението…

Видях как взе една спринцовка и я напълни с някаква изумруденозелена течност от един флакон. Очите ни се срещнаха за миг, сетне Михаил заби иглата в черепа на трупа. Изпразни съдържанието на спринцовката. Извади я и за момент остана неподвижен, загледан в безжизненото тяло. Само след секунди почувствах, че кръвта ми се смразява. Миглите на единия клепач взеха да потрепват. Чук как заскърцаха ставите от дърво и метал. Пръстите се размърдаха. Изведнъж тялото на жената се надигна с рязко движение. Оглушителен животински вой се разнесе в залата. Струйки бяла пяна потекоха от почернелите, подути устни. Жената се освободи от жиците, които бяха пробили кожата й, и падна на земята като счупена кукла. Виеше като ранен вълк. Повдигна глава и впи очи в мен. Бях като хипнотизирана от ужаса, който прочетох в тях. Погледът й излъчваше една животинска сила, от която тръпки ме побиха. Тя искаше да живее!

Чувствах се вцепенена. След няколко секунди тялото отново се отпусна неподвижно, безжизнено. Михаил, който бе наблюдавал цялата случка без видимо вълнение, взе един саван и покри трупа.

Сетне се приближи до мен и улови треперещите ми ръце. Погледна ме така, сякаш искаше да прочете в очите ми дали ще мога да остана с него след всичко, което съм видяла. Исках да намеря думи, за да изразя моята боязън, да му кажа каква грешка прави… Успях само да смотолевя да ме измъкне от това място час по-скоро. Така и направи. Върнахме се в хотел «Колон». Той ме придружи до стаята ми, нареди да ми донесат горещ бульон и ме зави с одеяло, докато го пиех.

— Жената, която видя тази нощ, е загинала преди шест седмици под колелата на един трамвай. Хвърлила се да спаси едно дете, което си играело върху релсите, и не могла да избегне сблъсъка. Колелата откъснали ръцете й до лактите. Умряла на улицата. Никой не знае името й. Никой не я е потърсил. Има десетки такива като нея. Всеки ден…

— Михаил, ти не разбираш… Не можеш да играеш ролята на Бог…

Той ме погали по челото и ми кимна с тъжна усмивка.

— Лека нощ — рече.

После се отправи към вратата и се спря за миг, преди да излезе.

— Ако пожелаеш да си тръгнеш — каза той, — ще те разбера.

Две седмици по-късно бе венчавката ни в катедралата на Барселона“.