Карлос Руис Сафон
Марина (30)

Епилог

Онази Барселона от моята младост вече не съществува. Нейните улици и нейната светлина са си отишли завинаги и живеят вече само в спомените. Петнайсет години по-късно се върнах в града и отново обиколих местата, които смятах, че са се изличили от паметта ми. Научих, че голямата къща в Сариа е била съборена. Улиците, ограждали я някога, сега са част от една автомагистрала, по която, както казват, се движи прогресът. Старото гробище, предполагам, още си е там, изгубено в мъглата. Седнах на онази пейка на площада, на която толкова пъти бяхме седели с Марина. Съгледах в далечината силуета на някогашното ми училище, но не дръзнах да отида до него. Нещо ми подсказваше, че ако го сторех, младостта ми щеше да изчезне завинаги. С времето не ставаме по-мъдри, а само по-страхливи.

Преди години избягах, без сам да зная от какво. Мислех си, че ако избягам отвъд хоризонта, сенките от миналото ще се махнат от пътя ми. Мислех си, че ако се отдалеча достатъчно, гласовете в ума ми ще замлъкнат завинаги. Накрая се върнах на онзи таен плаж на Средиземно море. Постницата на Сант Елм, както винаги, се издигаше в далечината като бдителен страж. Намерих стария „Тъкър“ на моя приятел Жерман. Колкото и да е чудно, той още си стои там, на своята последна спирка сред боровете.

Слязох на брега и седнах на пясъка, където преди години бях разпръснал праха на Марина. Небето пламна, озарено от същата светлина както в онзи ден, и аз ясно почувствах нейното присъствие. Разбрах, че повече не мога и не искам да бягам. Бях се прибрал у дома.

През последните дни на Марина й бях обещал, че ако тя не успее, аз ще завърша тази история вместо нея. Книгата с празни листа, която й бях подарил, ме съпътстваше през всички тия години. Нейните думи ще станат мои. Ала не зная дали ще мога да изпълня добре обещанието си. Понякога се съмнявам в паметта си и се чудя дали не съм способен да си спомням само онова, което никога не се е случило.

Марина, ти отнесе всички отговори със себе си.