Карлос Руис Сафон
Марина (15)

14.

Докато вървяхме обратно към дома на Марина, забелязах, че тя ме наблюдаваше с крайчеца на окото.

— Няма ли да прекараш коледните празници със семейството си?

Поклатих глава, зареял поглед към уличния трафик.

— Защо не?

— Родителите ми постоянно пътуват. Вече от няколко години не прекарваме Коледа заедно.

Без да искам, гласът ми прозвуча остро и враждебно. Изминахме остатъка от пътя в мълчание. Изпратих Марина до оградата на голямата къща и там се сбогувах с нея.

Крачех към интерната, когато заваля. Видях в далечината редицата прозорци на четвъртия етаж. Само два-три от тях светеха. Повечето ученици бяха заминали за коледната ваканция и нямаше да се върнат в рамките на три седмици. Всяка година се случваше едно и също. Интернатът почти обезлюдяваше и само неколцина нещастници оставаха там под грижите на наставниците. Най-лоши бяха двете предишни учебни години, но тази година вече нямах нищо против да остана. Всъщност дори го предпочитах. Струваше ми се невъобразимо да се отдалеча от Марина и Жерман. Докато бях близо до тях, нямаше да се чувствам самотен.

За пореден път се качих по стълбите до моята стая. Коридорът беше празен и притихнал. Това крило на интерната бе опустяло. Предположих, че е останала единствено доня Паула, една вдовица, която отговаряше за чистотата и живееше сама в малък апартамент на третия етаж. Оттам долиташе вечното бръмчене на нейния телевизор. Подминах редицата празни стаи и стигнах до моята спалня. Отворих вратата. Гръмотевица изтрещя над града и екотът се разнесе из цялата сграда. Светлината от мълнията се процеди през затворените капаци на прозорците. Проснах се в леглото, без да се събличам. Бурята вилнееше в мрака. Отворих чекмеджето на нощното си шкафче и извадих портрета на Марина, който Жерман бе скицирал с молив онзи ден на плажа. Гледах го в здрача, докато сънят и умората ме надвиха. Заспах, държейки скицата, сякаш бе някакъв амулет. Когато се събудих, тя беше изчезнала от ръцете ми.

Сепнат, отворих очи отведнъж. Почувствах студ, сетне и дъха на вятъра, който вееше в лицето ми. Прозорецът беше отворен и дъждът вършеше поразии в моята стая. Надигнах се замаян. Пипнешком намерих нощната лампичка в полумрака. Натиснах ключа й, но напразно. Нямаше ток. Именно в този миг осъзнах, че портретът, с който бях заспал, вече не беше в ръцете ми, нито пък на леглото или на пода. Недоумяващо разтърках очи. Изведнъж я усетих. Силна и всепроникваща. Онази смрад на гнилоч. Във въздуха. В стаята. Даже по дрехите ми, сякаш някой бе отъркал в кожата ми трупа на разлагащо се животно, възползвайки се от моя унес. Потиснах пристъпа на гадене и миг по-късно бях обзет от дълбока паника. Не бях сам. По време на съня ми през прозореца бе влязъл някой — или нещо.

Бавно и пипнешком се приближих до вратата. Опитах се да включа общото осветление на стаята. Безуспешно. Надникнах в коридора, който се губеше в мрака. Долових смрадта отново — този път по-силна. Диря от диво животно. Ненадейно като че ли зърнах един силует, който тъкмо проникваше в последната стая.

— Доня Паула? — подвикнах аз почти шепнешком.

Вратата се затвори внимателно. Поех дълбоко дъх и се отправих по коридора; чувствах се съвсем объркан. Спрях се, чувайки една дума, произнесена тихо със сякаш змийско съскане. Моето име. Гласът идваше от вътрешността на затворената спалня.

— Доня Паула, вие ли сте? — запелтечих аз, като се опитвах да овладея треперенето на ръцете си.

Направих крачка напред към мрака. Гласът повтори името ми. Никога не бях чувал такъв глас. Неравен, жесток, пропит със злоба. Кошмарен глас. Замръзнах на място в сенчестия коридор, неспособен да помръдна и едно мускулче. Изведнъж вратата на спалнята се разтвори с буйна сила. За една безкрайна секунда коридорът сякаш се стесни и смали под краката ми, притегляйки ме към вратата.

В центъра на стаята очите ми съвършено ясно различиха нещо, което проблясваше върху леглото. Това бе портретът на Марина, с който бях заспал. Държаха го две дървени ръце — ръце на марионетка. Окървавени кабели стърчаха от краищата на китките. В този миг разбрах с абсолютна сигурност, че пред мен са ръцете, които Бенжамин Сентис бе изгубил в недрата на канализационната система. Изтръгнати със сила. Усетих, че не ми достига въздух.

Смрадта стана остра, непоносима. И с присъщата на ужаса яснота видях фигурата, увиснала неподвижно на стената — същество, облечено в черно, с кръстосани ръце. Разчорлени коси закриваха лицето му. Застанал на прага, видях как това лице се повдигна извънредно бавно, показвайки усмивка с остри кучешки зъби, които блестяха в тъмното. Скрити под ръкавиците, хищните му лапи се размърдаха със змийски движения. Отстъпих крачка назад и отново чух същия глас да шепне името ми. Фигурата запълзя към мен като гигантски паяк.

Нададох вик и рязко затръшнах вратата. Опитах се да блокирам изхода от стаята, но усетих свиреп удар. Десет нокътя, остри като ножове, щръкнаха през дървената повърхност. Хукнах към другия край на коридора и чух как вратата стана на трески. Коридорът се бе превърнал в безкраен тунел. Зърнах стълбите на няколко метра от мен и се обърнах да погледна назад. Силуетът на онова дяволско изчадие се плъзгаше право към мен. Очите му излъчваха блясък, който пронизваше мрака. Бях попаднал в капан.

Възползвайки се от това, че знаех наизуст всички кътчета на моето училище, аз се втурнах към коридора, който водеше към кухните. Затворих вратата зад гърба си. Напразно. Създанието я връхлетя и я събори, запращайки ме на пода. Търкулнах се на плочките и потърсих скривалище под масата. Зърнах чифт крака. Десетки чинии и чаши се разбиха край мен и подът се покри с килим от счупени стъкла. Съгледах един нож с назъбено острие сред отломките и го сграбчих отчаяно. Фигурата се приведе към мен като вълк пред отвора на бърлогата си. Замахнах с ножа към това лице и острието се заби в него като в кал. Все пак съществото се отдръпна с половин метър и аз успях да избягам в другия край на кухнята. Потърсих нещо, с което да се отбранявам, докато отстъпвах крачка по крачка. Натъкнах се на едно чекмедже. Отворих го. Прибори, кухненски съдове, свещи, газена запалка… изобщо безполезни вехтории. Инстинктивно грабнах запалката и се опитах да я щракна. Забелязах сянката на създанието да се издига пред мен. Усетих зловонния му дъх. Една от лапите му се приближаваше към гърлото ми. Именно тогава от запалката изскочи пламък и освети създанието на едва двайсет сантиметра от мен. Зажумях и задържах дъха си, убеден, че съм видял лицето на смъртта и че не ми остава друго, освен да чакам. Чакането се проточи цяла вечност.

Когато отново отворих очи, то си беше отишло. Чух стъпките му да се отдалечават. Последвах го до моята спалня и като че ли чух стенание. Стори ми се, че долавям мъка или ярост в този звук. Когато стигнах до стаята си, надникнах вътре. Съществото тършуваше в чантата ми. Сграбчи албума с фотографиите, който бях взел със себе си от оранжерията. Обърна се и двамата се взряхме един в друг. Призрачната светлина на нощта очерта натрапника за част от секундата. Поисках да кажа нещо, но съществото вече се бе метнало през прозореца.

Изтичах до перваза и надникнах навън, очаквайки да видя как тялото му пропада стремглаво в празнотата. Силуетът се спускаше по водосточните тръби с невероятна бързина. Вятърът развяваше черната му пелерина. Оттам се прехвърли на покрива на източното крило. Заобиколи гора от кули и водоливници. Гледах вцепенен как това пъклено привидение се отдалечаваше под бушуващата буря с невъзможни пируети, гъвкаво като пантера, сякаш покривите на Барселона бяха неговата джунгла. Тогава забелязах, че рамката на прозореца бе напоена с кръв. Проследих дирята до коридора; трябваше ми известно време, за да осъзная, че кръвта не беше моя. Бях ранил с ножа човешко същество. Подпрях се на стената. Коленете ми се огъваха от слабост и се чувствах изтощен до краен предел.

Не зная колко време прекарах така. Когато се съвзех, реших да отида на единственото място, където мислех, че ще се почувствам в безопасност.