Карлос Руис Сафон
Марина (5)

4.

Мисля, че през целия си живот не бях проявявал такава точност. Градът все още бе по пижама, когато пресякох Пласа Сариа. Докато вървях, ято гълъби излетя под звъна на камбаните, които биеха за литургията в девет. Следите от нощния дъждец искряха под яркото слънце. Кафка бе излязъл да ме посрещне в началото на улицата, която водеше към къщата. Ято врабчета бяха кацнали на благоразумно разстояние върху една градинска стена. Котаракът ги наблюдаваше с престорено професионално безразличие.

— Добро утро, Кафка. Успяхме ли да извършим някое убийство тази сутрин?

Той измърка в отговор и като флегматичен майордом ме поведе през градината към фонтана. Различих силуета на Марина, седнала на ръба; бе облечена в рокля с цвят на слонова кост, която оставяше раменете й открити. Държеше в ръце бележник с кожена подвързия, в който пишеше нещо с автоматична писалка. Изглеждаше силно съсредоточена и не забеляза присъствието ми. Мислите й сякаш се рееха в някакъв друг свят и това ми позволи да я наблюдавам в захлас няколко мига. Тези нейни ключици навярно бяха сътворени от самия Леонардо да Винчи; просто нямаше друго обяснение. В този момент ревнивецът Кафка измяука и наруши вълшебството. Писалката спря отведнъж, Марина вдигна очи към моите и побърза да затвори бележника.

— Готов ли си?

 

 

Тя ме поведе из улиците на Сариа в неизвестно за мен направление, показвайки какво си е наумила само с една загадъчна усмивка.

— Къде отиваме? — питах аз през няколко минути.

— Имай търпение, ще видиш.

Следвах я послушно, макар и да таях подозрението, че съм станал обект на някаква шега, чийто смисъл все още ми убягваше. Спуснахме се до Пасео де ла Бонанова, а оттам поехме към Сан Хервасио. Минахме пред черната дупка на бар „Виктор“. Неколцина контета, скрити зад слънчевите си очила, държаха бири и лениво топлеха седалките на моторолерите си. Когато ни видяха да минаваме край тях, някои намериха за добре да свалят наполовина своите „Рейбани“, за да огледат Марина с рентгенов поглед. „Да се задавите дано“, помислих си аз.

При улица „Д-р Ру“ тя сви надясно. Спуснахме се няколко пресечки по-надолу до една неасфалтирана пътечка, която при номер 112 се отклоняваше встрани. Марина все така мълчеше и загадъчната усмивка не слизаше от устните й.

— Стигнахме ли? — попитах аз заинтригуван.

Пътечката като че ли не водеше доникъде. Марина пое по нея, без да каже нищо. Изведе ме на един път, който се изкачваше към портик, ограден от кипариси. Отвъд него една омагьосана градина бледнееше под синкавите сенки, пълна с надгробни плочи, кръстове и плесенясали мавзолеи. Това бе старото гробище на Сариа.

 

 

Гробището на Сариа е едно от най-потайните кътчета на Барселона. Ако някой го потърси на градските карти, няма да го намери — то не е отбелязано на тях. Ако разпита хората от квартала или таксиметровите шофьори как да стигне до там, те надали ще знаят, въпреки че всички са чували за него. А дръзне ли да го търси сам, по всяка вероятност ще се изгуби. Малцината, които владеят тайната на неговото местоположение, подозират, че това старо гробище всъщност е само едно островче от миналото, което ту се появява, ту пак се скрива по своя прищявка.

Именно там ме отведе Марина в онзи септемврийски неделен ден, за да ми разкрие една загадка, която ме интригуваше не по-малко от притежателката й. По нейни указания двамата се настанихме на едно закътано издигнато място в северното крило. Оттам имахме добра видимост към самотното гробище. Седяхме мълчаливо да съзерцаваме гробовете и увехналите цветя. Марина не обелваше зъб и след няколко минути аз започнах да губя търпение. Единствената загадка, която виждах в цялото начинание, бе какво, по дяволите, търсехме там.

— Това е умряла работа — подхвърлих аз, съзнавайки иронията.

— Търпението е майка на просветлението — заяви Марина.

— И кръстница на умопомрачението — отвърнах. — Тук няма абсолютно нищо.

Тя ми отправи един поглед, който не успях да разтълкувам.

— Грешиш. Тук са спомените на стотици хора — животът им, чувствата им, илюзиите им, отсъствието им, неосъществените мечти, разочарованията, измамите и несподелените любови, кои то са им вгорчили дните… Всичко това е тук, пленено завинаги.

Гледах я с любопитство и с известно стеснение, въпреки че не ми беше съвсем ясно за какво говореше. Ала каквото и да беше, явно имаше значение за нея.

— Човек не може да разбере нищо от живота, докато не е разбрал смъртта — добави Марина.

Отново не проумях напълно думите й.

— Да си призная, не мисля много за тая работа — рекох. — За смъртта де. Или поне не мисля сериозно…

Марина заклати глава като лекар, който е разпознал признаците на някоя фатална болест.

— Значи и ти си един от неподготвените наивници… — отбеляза тя донякъде лукаво.

— Неподготвените ли?

Сега вече се чувствах объркан до немай-къде.

Марина сведе поглед и лицето й придоби едно сериозно изражение, което я правеше да изглежда по-възрастна. Бях като хипнотизиран от нея.

— Предполагам, че не си чувал легендата — поде тя.

— Легендата ли?

— Така си и мислех — отсъди Марина. — Говори се, значи, че смъртта си има тайни пратеници и те бродят из улиците в търсене на ония невежи и празноглавци, които не мислят за нея.

С тези думи впи очи в моите.

— Когато някой такъв несретник се сблъска с пратеник на смъртта — продължи тя, — последният го отвежда до един капан, без оня да разбере. Това е врата към ада. Тия пратеници ходят с покрити лица, за да не се вижда, че нямат очи, а само две черни кухини, в които се въдят червеи. Когато вече няма спасение, пратеникът си показва лицето и тогава жертвата разбира какъв ужас я очаква…

Думите й ехтяха в ушите ми, а стомахът ми се бе свил на топка.

Изведнъж Марина се издаде с лукавата си, котешка усмивка.

— Майтапиш се с мен — рекох аз.

— И още как!

Прекарахме в мълчание още пет или десет минути, а може би и повече. Цяла вечност. Лек ветрец галеше кипарисите. Два бели гълъба кръжаха над гробовете. Една мравка лазеше по крачола на панталона ми. В общи линии нищо друго не се случваше. Скоро усетих, че единият ми крак е изтръпнал и изпитах опасение, че и мозъкът ми е на път да стане безчувствен. Вече се канех да протестирам, когато Марина вдигна ръка и ме накара да замълча, още преди да съм си отворил устата. Сетне посочи към входа на гробището.

Някаква фигура току-що бе влязла оттам. Както ми се стори, това бе дама, загърната с пелерина от черно кадифе. Качулка скриваше лицето й. Ръцете й, скръстени пред гърдите, бяха облечени в ръкавици в същия цвят като одеждите й. Пелерината стигаше до земята, тъй че нозете й не се виждаха. От мястото, където бяхме, изглеждаше така, сякаш тази безлика фигура се плъзгаше над земята, без да я докосва. По някаква причина ме побиха тръпки.

— Коя…? — прошепнах аз.

— Шшшт — прекъсна ме Марина.

Притаени зад колоните на наблюдателния си пункт, гледахме скришом дамата в черно. Тя се движеше между гробовете като привидение. Облечените в ръкавици пръсти държаха една червена роза. Цветето изглеждаше като прясна рана, издълбана с нож. Жената се приближи до една надгробна плоча точно под нашата наблюдателница и спря, обърната с гръб към нас. Едва тогава забелязах, че въпросната плоча, за разлика от всички останали, беше безименна. На нея се виждаше само някаква рисунка, гравирана в мрамора, един символ, който май изобразяваше насекомо — черна пеперуда с разтворени криле.

Дамата в черно постоя безмълвно пред гроба в продължение на почти пет минути. Накрая се наведе, положи червената роза върху плочата и бавно си отиде по същия начин, както се бе появила — като призрак.

Марина ми отправи тревожен поглед и се доближи до мен, за да ми прошепне нещо. Устните й докоснаха ухото ми и аз изпитах такова усещане, сякаш стоножка с огнени крачета затанцува самба по тила ми.

— Открих я случайно преди три месеца, когато дойдохме с Жерман да оставим цветя на леля му Реме… Идва тук в последната неделя на всеки месец в десет сутринта и полага на гроба една червена роза, същата като тази — обясни Марина. — Винаги е с тази пелерина, с ръкавици и качулка. Винаги идва сама. Лицето й все е скрито. Никога не разговаря с никого.

— Кой е погребан в този гроб?

Странният символ, издълбан в мрамора, бе събудил любопитството ми.

— Нямам представа. В гробищния регистър не фигурира никакво име…

— А коя е тази жена?

Марина се канеше да ми отговори, но тъкмо тогава черният силует мина през портика на гробището и изчезна. Тя ме хвана за ръката и се надигна припряно.

— Бързо! Ще я изгубим.

— Нима ще я последваме? — попитах аз.

— Е, нали искаше нещо да се случи? — рече тя отчасти съжалително, отчасти раздразнено, сякаш бях някой глупак.

 

 

Когато стигнахме до улица „Д-р Ру“, жената в черно се отдалечаваше към Бонанова. Отново заваля дъжд, въпреки че слънцето упорито отказваше да се скрие. Следвахме дамата през завеса от златни сълзи. Прекосихме Пасео де ла Бонанова и поехме нагоре към полите на планината, изпъстрени с господарски къщи и имения, които бяха видели и по-добри времена. Дамата навлезе в мрежата от пусти улици. Те бяха покрити с килим от окапали листа, които блестяха като люспите от захвърлената кожа на някаква огромна змия. Стигайки до един кръстопът, жената изведнъж се спря като жива статуя.

— Видяла ни е… — прошепнах аз и двамата с Марина се притаихме зад едно дърво, чийто дебел дънер бе набразден от издълбани надписи.

За миг се побоях, че дамата ще се обърне и ще ни открие, но не стана така. След малко тя сви вляво и изчезна. Марина и аз се спогледахме и възобновихме преследването си. Дирята ни отведе до една задънена уличка, прекъсната от открития участък на железницата на Сариа, която се изкачваше към Валвидрера и Сан Кугат. Спряхме се там. От дамата в черно нямаше и следа, въпреки че я бяхме видели да завива точно на това място. Над дърветата и покривите край нас се различаваха кулите на моя интернат в далечината.

— Сигурно си е влязла вкъщи — предположих аз. — Трябва да живее някъде тук…

— Не. Тези къщи са необитаеми. Никой не живее в тях.

Марина ми посочи фасадите, скрити зад огради и дувари. Два стари изоставени склада и една голяма къща, опожарена преди десетилетия — това бе единственото, което все още се крепеше. Дамата просто се бе изпарила току под носовете ни.

Влязохме в уличката. Къс небе се оглеждаше в една локва в нозете ни. Дъждовните капки размазваха нашето отражение. В края ма уличката една дървена врата се поклащаше от вятъра. Марина ме погледна безмълвно. Приближихме се предпазливо и аз излязох напред да хвърля един поглед. Вратата, поставена в дувар от червени тухли, водеше към вътрешен двор. Някогашната градина сега бе изцяло превзета от плевели. През гъстия буренак се провиждаше фасадата на някаква странна постройка, обрасла с бръшлян. Трябваха ми няколко секунди, за да проумея, че това всъщност бе стъклена оранжерия, монтирана върху скелета на стоманена конструкция. От вятъра растенията съскаха като дебнещ рояк пчели.

— Първо ти — подкани ме Марина.

Въоръжих се със смелост и навлязох в шубрака. Марина неочаквано ме хвана за ръката и ме последва. Чувствах как стъпките ми потъват в килим от смет. През съзнанието ми премина образът на объркано кълбо от тъмни змии с алени очи. Промъквахме се през джунглата от враждебни клони, които драскаха кожата ни, докато стигнахме до една просека точно пред оранжерията. Там Марина пусна ръката ми, за да разгледа злокобната постройка. Бръшлянът бе покрил цялата конструкция като паяжина. Оранжерията изглеждаше като дворец, погребан в дълбините на блато.

— Боя се, че ударихме на камък — рекох. — Тук от години никой не е стъпвал с крак.

Марина неохотно се съгласи с мен. Сетне хвърли на оранжерията един последен, пълен с разочарование поглед. „Пораженията се понасят по-леко с мълчание“, помислих си аз.

— Хайде, да си вървим — предложих, като й подадох ръка с надеждата, че ще я хване отново, за да преминем през гъсталака.

Тя не обърна внимание на ръката ми и тръгна да заобикаля оранжерията, като бърчеше чело. Въздъхнах и я последвах с нежелание. Това момиче беше по-вироглаво и от муле.

— Марина — подхванах аз, — тук няма…

Настигнах я при задната част на постройката пред нещо, което явно бе входната врата. Марина ме погледна и повдигна ръка към стъклото. Почисти мръсотията, която покриваше някакъв знак върху стъклената повърхност. Разпознах същата черна пеперуда, с която бе означен онзи безименен гроб. Марина постави ръката си върху нея. Вратата бавно поддаде. Почувствах как отвътре ме лъхна зловонен, сладникав дъх — типична смрад на блато или отровен кладенец. Пренебрегвайки малкото здрав разум, който все още ми бе останал в главата, навлязох в мрака.