Карлос Руис Сафон
Марина (27)

26.

Неделята се случи мъглива. Сенките на дърветата наподобяваха скелети със сухите си клони. Камбаните на църквата даваха такт на моите стъпки. Спрях се пред заключената ограда, която ми пречеше да вляза. По окапалата шума обаче се виждаха следи от гуми и аз се запитах дали Жерман не е изкарал отново стария си „Тъкър“ от гаража. Прескочих оградата като крадец и влязох в градината.

Голямата къща се издигаше пред мен, напълно притихнала; изглеждаше по-тъмна и пуста от когато и да било. Сред шубрака съгледах велосипеда на Марина, паднал на земята като някакво ранено животно. Веригата му беше ръждясала, а кормилото — проядено от влагата. Гледах тази картина и ми се струваше, че се намирам пред развалини, обитавани само от вехти мебели и недоловими отгласи.

— Марина? — извиках аз.

Вятърът отнесе гласа ми. Заобиколих къщата и тръгнах към задната врата, която водеше към кухнята. Беше отворена. Празната маса бе покрита със слой от прах. Отправих се към стаите. Тишина. Стигнах до големия салон с картините. Майката на Марина ме гледаше от всички портрети, но за мен това бяха очите на Марина… В този миг чух някой да плаче зад гърба ми.

Жерман се беше свил в едно от креслата, неподвижен като статуя, само сълзите му се лееха неспирно. Никога не бях виждал мъж на неговата възраст да плаче така. Кръвта ми изстина в жилите. Той не откъсваше поглед от портретите. Беше блед, измършавял. Изглеждаше остарял в сравнение с последния път когато го бях видял. Носеше един от официалните костюми, които си спомнях, само че изпомачкан и замърсен. Запитах се колко ли дни бе прекарал така, сгушен в това кресло.

Коленичих пред него и докоснах ръката му.

— Жерман…

Ръката му бе толкова студена, че се уплаших. Изведнъж художникът ме прегърна, треперейки като дете. Устата ми пресъхна. Прегърнах го на свой ред и го държах, докато ридаеше на рамото ми. Тогава ме обзе страх, че лекарите са му съобщили най-лошото, че надеждата от последните месеци е била попарена и го оставих да си излива душата, докато се чудех къде ли е Марина, защо не е тук при него…

В този миг възрастният човек вдигна поглед. Достатъчно бе да го погледна в очите, за да разбера истината. Проумях я с онази жестока яснота, с която се пробуждаме от сън. Беше като студен, отровен нож, който се забива в сърцето безнадеждно.

— Къде е Марина? — попитах аз, като почти пелтечех.

Жерман не бе в състояние да произнесе нито дума. Не беше и нужно. Очите му ми казаха, че неговите посещения в болницата „Сан Пабло“ са били лъжливи. Разбрах, че докторът от Ла Пас никога не бе преглеждал художника. Разбрах, че радостта и надеждата на Жерман след завръщането от Мадрид не са били свързани с него. Марина ме бе заблуждавала от самото начало.

— Болестта, която отнесе майка й… — промълви Жерман, — сега отнася и моята Марина, приятелю Оскар…

Усетих, че клепачите ми се затварят, натежали като плочи, и светът край мен бавно се разпадна. Жерман ме прегърна отново и там, в онази унила стая на голямата стара къща, аз плаках заедно с него като нещастен глупак, а в това време дъжд заваля над Барселона.

От таксито болницата „Сан Пабло“ ми се видя като цял град, увиснал от облаците, целият в заострени кули и невъзможни куполи. До мен мълчаливо пътуваше Жерман, облечен в чист костюм. Аз държах един пакет, увит в най-лъскавата хартия за подаръци, която бях успял да намеря. Когато пристигнахме, лекарят, който се грижеше за Марина — някой си Дамиан Рохас, — ме измери с поглед от глава до пети и ми даде куп инструкции. Не бивало да изморявам Марина. Трябвало да се държа позитивно и оптимистично. Тя била тази, която се нуждаела от моята помощ, а не обратното. Целта на посещението ми не била да плача и да се вайкам, а да й помогна. Ако тези правила не били по силите ми, завърши докторът, по-добре хич да не съм се мяркал повторно там. Дамиан Рохас беше млад лекар и престилката му още лъхаше на книжно знание. Говореше със строг и нетърпелив тон, изобщо не си направи труда да любезничи с мен. При други обстоятелства щях да го взема за надут глупак, но нещо у него ми подсказваше, че той още не умееше да се изолира от страданията на пациентите си и че това рязко държане бе неговият начин да оцелее.

Качихме се на четвъртия етаж и тръгнахме по един сякаш безкраен коридор. Миришеше на болница — онази характерна смесица от болест, дезинфектант и освежител за въздух. И малкото смелост, която ми бе останала, мигом се изпари, щом стъпих с крак в това крило на сградата. Жерман пръв влезе в стаята. Помоли ме да изчакам отвън, докато той съобщи на Марина за посещението ми. Имаше чувството, че тя би предпочела да не я виждам на такова място.

— Нека първо аз да поговоря с нея, Оскар…

И тъй, зачаках. Коридорът представляваше необятна галерия от врати и приглушени гласове. Лица, посърнали от скръб и загуба, безмълвно се разминаваха. Повтарях си неспирно инструкциите на доктор Рохас. Бях дошъл тук, за да помогна. Най-сетне Жерман се показа на вратата и ми кимна. Преглътнах с мъка и влязох. Той остана отвън.

Стаята бе един голям правоъгълник, в който светлината чезнеше, преди да стигне до пода. Под прозорците булевард „Гауди“ се губеше в безкрая. Кулите на храма Саграда Фамилия разсичаха небето надве. В стаята имаше четири легла, разделени с корави завеси. През тях се виждаха силуетите на другите посетители, досущ като в китайски театър на сенките. Марина заемаше последното легло вдясно, до прозореца.

Най-трудното през първите няколко мига бе да издържа на погледа й. Бяха я подстригали късо като момче. Без дългата си коса Марина ми се видя някак гола, унизена. Прехапах си езика, за да спра сълзите, които напираха от душата ми.

— Трябваше да ми я отрежат… — рече тя, отгатнала мислите ми. — Заради тестовете.

Забелязах по шията и по тила й белези, които бе мъчително дори само да гледаш. Опитах се да се усмихна и й подадох пакета.

— На мен ми харесва така — казах вместо поздрав.

Тя взе пакета и го остави в скута си. Приближих се и мълчаливо седнах до нея. Марина взе ръката ми и силно я стисна. Беше отслабнала. Под бялата болнична нощница ребрата й се четяха. Имаше тъмни сенки под очите. Устните й се бяха превърнали в две сухи, тънки линии. Пепелявосивите й очи вече не блестяха. С несигурни движения отвори пакета и измъкна книгата, която беше вътре. Разлисти я и вдигна поглед към мен, заинтригувана.

— Всичките страници са празни…

— Засега — отвърнах аз. — Имаме една увлекателна история, която да разкажем, и аз ти осигурявам строителния материал.

Марина притисна книгата до гърдите си.

— Как намираш Жерман? — попита тя.

— Добре е — излъгах. — Изморен е, но иначе е добре.

— Ами ти как си?

— Кой, аз ли?

— Не, аз. Тебе питам, кой друг?

— Аз съм си добре.

— Да бе, особено след конското на сержант Рохас…

Повдигнах вежди, сякаш нямах ни най-малка представа за какво говореше.

— Липсваше ми — рече тя.

— И ти на мен.

Думите ни сякаш останаха увиснали във въздуха. Дълго време само се гледахме мълчаливо. Видях как външното спокойствие на Марина започна да се пропуква.

— Имаш пълното право да ме мразиш — каза тя накрая.

— Да те мразя? Защо пък да те мразя?

— Защото те излъгах — рече Марина. — Когато дойде да върнеш часовника на Жерман, вече знаех, че съм болна. Бях егоистка, исках да имам приятел… и в един момент нещата май се объркаха.

Загледах се през прозореца.

— Не, не те мразя.

Марина отново стисна ръката ми. После се надигна и ме прегърна.

— Благодаря ти, задето си най-добрият приятел, когото някога съм имала — прошепна тя в ухото ми.

Дъхът ми секна. Идеше ми да побягна навън. Марина ме притискаше силно и аз мислено се помолих да не забележи, че плача. Доктор Рохас щеше да ми отреже квитанциите.

— Доктор Рохас няма да се разстрои, ако ме мразиш само мъничко — рече тя тогава. — Това сигурно се отразява добре на белите кръвни телца или на нещо от тоя род.

— Е, щом е така, ще те мразя мъничко.

— Благодаря.