Карлос Руис Сафон
Марина (7)

6.

Когато излязохме оттам, ситният дъждец бе посребрил улиците. Минаваше пладне. Извървяхме обратния път, без да разменим дума. В дома на Марина Жерман ни очакваше за обяд.

— Моля те, не казвай нищичко на Жерман за тая работа — замоли ме Марина.

— Бъди спокойна, ще си трая.

Давах си сметка, че и без това не бих могъл да обясня случилото се. Докато се отдалечавахме от мястото, споменът за онези образи и за зловещата оранжерия взе да избледнява. Когато стигнахме до Пласа Сариа, забелязах, че Марина бе пребледняла и дишаше с мъка.

— Добре ли си? — запитах.

Тя отвърна, че е добре, но не прозвуча особено убедително. Седнахме на една пейка на площада. Марина няколко пъти си пое дълбоко дъх със затворени очи. Ято гълъби сновеше в краката ни. За миг се уплаших, че Марина ще припадне. Тогава тя отвори очи и ми се усмихна.

— Не се бой, просто малко ми прилоша. Навярно от онази миризма.

— Много е възможно. Там сигурно имаше някакво умряло животно — плъх или…

Марина подкрепи предположението ми. След малко страните й възвърнаха цвета си.

— Това, от което имам нужда, е да хапна нещо. Да вървим! На Жерман сигурно му е дотегнало да ни чака.

Станахме и поехме към дома й. Кафка ни чакаше на оградата. Отправи ми презрителен поглед и се завтече да се отърка в глезените на Марина. Тъкмо размишлявах над предимствата да си котка, когато разпознах звука на онзи божествен глас от грамофона на Жерман. Музиката заливаше градината като морски прилив.

— Каква е тази музика?

— Лео Делиб — отвърна Марина.

— Нищо не ми говори.

— Делиб, френски композитор — поясни тя, отгатвайки незнанието ми. — На какво ви учат в училище?

Аз само свих рамене.

— Това е фрагмент от една негова опера. „Лакме“.

— А кой пее?

— Майка ми.

Изгледах я смаян.

— Майка ти е оперна певица?

Марина ми отправи неразгадаем поглед.

— Беше — отвърна тя. — Вече не е между живите.

Жерман ни чакаше в главния салон — голямо овално помещение. От тавана висеше полилей със стъклени висулки. Бащата на Марина бе облечен почти официално. Носеше костюм и жилетка, а посребрената му коса бе грижливо сресана назад. Стори ми се, че виждам някой изискан господин от края на миналия век. Седнахме на масата, която бе наредена с ленени покривки и сребърни прибори.

— Удоволствие е, че сте с нас, Оскар — рече Жерман. — Не всяка неделя можем да се радваме на такава приятна компания.

Съдовете бяха порцеланови — истински антикварни експонати. Менюто очевидно се състоеше от супа, която ухаеше прелестно, и хляб. Нищо повече. Докато Жерман сервираше първо на мен, осъзнах, че цялата тази показност бе заради моето присъствие. Въпреки сребърните прибори, музейния порцелан и празничното облекло, в този дом нямаше пари за приготвяне на основно ястие. Впрочем нямаше даже и ток. Къщата вечно беше осветена със свещи. Жерман явно прочете мислите ми.

— Навярно сте забелязали, че нямаме електричество, Оскар. Истината е, че не вярваме особено в постиженията на модерната наука. В края на краищата, що за наука е тя, щом може да изпрати човек на Луната, но не може да осигури парче хляб на всяко човешко същество?

— Може би проблемът не е в науката, а в онези, които решават как да я използват — казах аз.

Жерман размисли над предположението ми и кимна тържествено — не зная дали от учтивост, или от убеждение.

— Долавям, че си падате малко нещо философ, Оскар. Чели ли сте Шопенхауер?

Забелязах погледа на Марина, който ми подсказваше да не противореча на баща й.

— Само отгоре-отгоре — импровизирах аз.

Наслаждавахме се на супата, без да разговаряме. Жерман сегиз-тогиз ми се усмихваше любезно и наблюдаваше с обич дъщеря си. Нещо ми подсказваше, че Марина явно нямаше много приятели и баща й гледаше благосклонно на моето присъствие там, въпреки че не бях в състояние да направя разлика между Шопенхауер и някоя марка ортопедични стоки.

— Я ми кажете, Оскар, какви са новините в последно време?

От начина, по който зададе този въпрос, ми мина през ум, че ако му известях края на Втората световна война, щях да го хвърля в смут.

— Няма нищо кой знае какво — отвърнах аз под зоркия поглед на Марина. — Задават се избори…

Това събуди интереса на Жерман, който прекрати дейността на лъжицата си и се замисли над темата.

— А вие от кои сте, Оскар? От десните или от левите?

— Оскар е привърженик на акрацията^[1], татко — намеси се Марина.

Залъкът хляб ми заседна в гърлото. Не знаех какво означаваше това определение, но ми звучеше като анархист на велосипед. Заинтригуван, Жерман ме наблюдаваше внимателно.

— Идеализмът на младостта… — промълви той. — Разбирам, разбирам. На вашата възраст и аз четях Бакунин. Това е като дребната шарка; докато не мине от само себе си…

Хвърлих убийствен поглед на Марина, която се облизваше като котка. Тя ми смигна и сведе очи. Жерман ме наблюдаваше с доброжелателно любопитство. Отвърнах на учтивостта му, като наведох глава и поднесох лъжицата към устните си. Така поне не ми се налагаше да говоря и нямаше опасност да се изложа. Хранехме се мълчаливо. Скоро забелязах, че Жерман, който седеше срещу мен, взе да се унася в дрямка. Когато лъжицата най-сетне се изплъзна от пръстите му, Марина се надигна и без да каже дума, разхлаби копринената му вратовръзка. Жерман въздъхна. Едната му ръка леко трепереше. Марина хвана баща си под ръка и му помогна да се изправи. Той кимна унило и ми се усмихна едва-едва, почти засрамен. Стори ми се, че само за миг е остарял с петнайсет години.

— Ще ме извините, Оскар — рече той със слаб глас. — Възрастта си казва думата…

Аз се надигнах на свой ред и с поглед предложих на Марина помощта си. Тя я отклони и ме помоли да остана в стаята. Видях ги да напускат помещението, като баща й се подпираше на нея.

— Беше удоволствие, Оскар… — мълвеше умореният глас на Жерман, чезнейки в сенчестия коридор. — Пак заповядайте, пак заповядайте…

Чух как стъпките им заглъхнаха във вътрешността на жилището и под светлината на свещите почти половин час чаках Марина да се върне. Атмосферата на тази къща взе да се просмуква в мен. Когато се убедих, че Марина няма да се появи отново, започнах да се безпокоя. Поколебах се дали да не отида да я потърся, но ми се стори некрасиво да се вмъквам в стаите без покана. Мислех да оставя бележка, но нямаше с какво да я напиша. Вече се свечеряваше и най-доброто решение бе да си тръгна. Щях да се отбия на следващия ден след училище, за да проверя дали всичко е наред. С изненада осъзнах, че едва от половин час бях лишен от присъствието на Марина, а умът ми вече търсеше предлози, за да дойда пак. Отправих се към задната кухненска врата и прекосих цялата градина до оградата. Небето гаснеше над града с прелитащи облаци.

Закрачих бавно към интерната, а случките от изминалия ден преминаваха през съзнанието ми. Докато се качвах по стълбите към моята стая на четвъртия етаж, вече бях убеден, че това бе най-странният ден в живота ми. Ала ако беше възможно да си купя билет за повторението му, щях да го сторя, без да се двоумя.