Карлос Руис Сафон
Марина (24)

23.

„Михаил държеше този ден да е специален за мен. Постара се целият град да се превърне в декор от вълшебна приказка. Ала моето царуване в света на бляновете приключи завинаги на стъпалата на булеварда пред катедралата. Дори не успях да чуя виковете на тълпата. Сергей изскочи от множеството като диво животно от гъсталак и лисна в лицето ми шише с киселина. Тя разяде кожата, клепачите и ръцете ми. Изтри гърлото ми и ми отне гласа. Успях да проговоря отново чак две години по-късно, когато Михаил ме поправи като счупена кукла. Това бе началото на ужаса.

Строежът на нашия дом бе преустановен и ние се настанихме в недовършения палат. Превърнахме го в затвор, издигнат на върха на един хълм. Това бе тъмно и студено място. Хаос от кули и арки, от сводове и вити стълби, които не водеха доникъде. Аз живеех изолирана в една стая в горната част на кулата. Никой нямаше достъп до нея, с изключение на Михаил и понякога доктор Шели. Прекарах първата година в летаргичния унес, причинен от морфина, в плен на един дълъг кошмар. Насън като че ли виждах как Михаил експериментираше с мен, както бе правил и с онези тела, изоставени в болници и морги. Реконструираше ме, опитваше се да надхитри природата. Когато възвърнах съзнанието си, разбрах, че сънищата ми са били действителни. Той ми върна гласа. Възстанови гърлото и устата ми, за да мога да се храня и да говоря. Промени нервните ми окончания, за да не усещам болката от раните, които киселината бе нанесла на тялото ми. Да, надхитрих смъртта, но в крайна сметка се превърнах в още едно от прокълнатите творения на Михаил.

Същевременно той бе загубил влиянието си в града. Никой не го подкрепяше. Някогашните му съюзници му обърнаха гръб. Полицията и съдебната власт започнаха да го преследват. Неговият съдружник Сентис — алчен и завистлив печалбар — предостави лъжлива информация, уличаваща Михаил в хиляди неща, за които той дори не подозираше. Сентис искаше да го отстрани от контрола на фирмата. Този човек бе просто още един от ордата. Всички жадуваха да видят как Михаил ще рухне от пиедестала си, за да погълнат останките му. Армията от лицемери и угодници се превърна в глутница гладни хиени. Никое от тези обстоятелства не изненада Михаил. От самото начало той бе имал доверие само на своя приятел Шели и на Луис Кларет. «Човешката низост — винаги казваше той — е фитил, който си търси огън». И все пак предателството на околните окончателно скъса тънката нишка, която го свързваше с външния свят. Той се оттегли в своя лабиринт от самота. Поведението му ставаше все по-чудато. Доби навика да отглежда в подземията десетки екземпляри от едно насекомо, към което изпитваше натрапчив интерес — вид черна пеперуда, известна под името Teufel. Тези пеперуди скоро превзеха цялата кула. Кацаха по огледалата, по картините и мебелите като неми часовои. Михаил забрани на прислужниците да ги убиват, да ги пъдят и изобщо да се доближават до тях. Цял рояк чернокрили насекоми пърхаше из коридорите и стаите. Понякога кацаха върху Михаил и го покриваха целия, а той стоеше неподвижен. Щом го видех така, обземаше ме страх да не го изгубя завинаги.

По онова време се зароди дружбата ми с Луис Кларет, която продължава и до днес. Именно той ме осведомяваше за онова, което се случваше отвъд стените на нашата крепост. Михаил все ме залъгваше с разни истории за Кралския театър и за моето завръщане на сцената. Говореше как щял да оправи пораженията от киселината, как съм щяла да пея отново — с един глас, който вече не ми принадлежеше… Химери! От Луис научих, че работите по Кралския театър били преустановени. Фондовете били изчерпани още преди месеци. Сградата се превърнала в огромна, безполезна пещера… Спокойствието, което Михаил демонстрираше пред мен, бе просто преструвка. Понякога не излизаше от къщи със седмици и даже с месеци. Прекарваше цели дни, затворен в кабинета си, като почти не ядеше и не спеше. Жоан Шели — както сам ми довери впоследствие — се боеше за здравето и за разсъдъка му. Докторът го познаваше по-добре от всеки друг и от самото начало му бе помагал в експериментите му. Именно той ми разясни непреодолимия интерес на Михаил към дегенеративните заболявания, отчаяния му стремеж да открие механизмите, посредством които природата деформира и атрофира телата. В тях той винаги съзираше сила, воля и порядък, надхвърлящи разума. В неговите очи природата бе един звяр, който поглъща собствените си рожби, без да го е грижа за участта и предназначението на съществата, които го обитават. Михаил колекционираше фотографии на необичайни случаи ма атрофия и на медицински феномени. У тези човешки същества търсеше отговор на въпроса как да надхитри собствените си демони.

Именно тогава започнаха да се забелязват първите признаци на болестта. Михаил знаеше, че я носи у себе си като някакъв часовников механизъм и тя само чака търпеливо да се прояви. Знаеше го открай време, още откак бе станал свидетел на смъртта на брат си в Прага. Тялото му започна да се самоунищожава. Костите му се рушаха. Михаил взе да прикрива ръцете си с ръкавици. Криеше лицето и тялото си. Отбягваше моята компания. Преструвах се, че не забелязвам, но фигурата му несъмнено се променяше. В един зимен ден виковете му ме разбудиха на разсъмване. Михаил отпращаше прислужниците, крещеше им да си вървят. Никой не възрази, защото през последните месеци всички бяха почнали да се боят от него. Единствено Луис отказа да ни изостави. Плачейки от ярост, Михаил строши всички огледала и изтича да се затвори в кабинета си.

Една нощ помолих Луис да повика доктор Шели. Цели две седмици Михаил не бе излязъл от кабинета си и не отговаряше, когато го виках. Чувах го как ридае от другата страна на вратата, как си говори сам… Вече не знаех какво да направя. Постепенно го губех. Тримата с Шели и Луис с общи усилия разбихме вратата и успяхме да го измъкнем оттам. С ужас установихме, че Михаил бе оперирал собственото си тяло, опитвайки се да възстанови лявата си ръка, която бе започнала да се превръща в гротескна и безполезна лапа. Докторът му даде успокоително и останахме да бдим над съня му до зори. През онази дълга нощ, покрусен от страданията на стария си приятел, Шели изля душата си, нарушавайки обещанието да не разкрива никога историята, която Михаил му бе доверил преди години. Когато го изслушах, проумях, че и полицията, и инспектор Флориан изобщо не подозираха, че преследват един фантом. Михаил съвсем не бе престъпник или измамник. Той бе просто човек, който вярваше, че неговата съдба е да изиграе смъртта, преди тя да е изиграла него.

Михаил Колвеник се родил в тунелите на канализационната мрежа на Прага в последния ден на XIX век.

Майка му била прислужница на едва седемнайсет години, която работела в палата на знатен дворянин. Благодарение на своята красота и простодушие станала любимка на господаря си. Когато се разбрало, че е бременна, я изхвърлили като краставо куче на улиците, покрити със сняг и мръсотия. Белязана за цял живот. През ония години зимата сеела смърт по улиците. Говорело се, че нищите се криели от студа в старите тунели на канализацията. Според местната легенда под улиците на Прага се простирал истински град на мрака, в който хиляди бездомници прекарвали живота си, без да видят отново светлината на слънцето. Просяци, болни, сираци и бегълци. Сред тях се ширел култът към една загадъчна личност, която всички наричали Принца на просяците. Говорело се, че нямал възраст, че бил с лице на ангел и огнен поглед; че живеел, загърнат с плащ от черни пеперуди, които покривали тялото му, и че приемал в царството си онези, които жестокият свят лишавал от шанса да оцелеят на повърхността. Търсейки този свят от сенки, младата жена влязла в подземията, за да оцелее. Скоро открила, че легендата била вярна. Народът на тунелите живеел в мрака и там си бил изградил свой собствен свят. Тези хора си имали свои закони и свой Бог: Принца на просяците. Никой никога не го бил виждал, но всички вярвали в него и принасяли дарове в негова чест. Всички носели емблемата на черната пеперуда, белязана с огнено клеймо върху кожата им. Пророчеството гласяло, че някой ден един месия, изпратен от Принца на просяците, щял да слезе в тунелите и да отдаде живота си, за да избави техните обитатели от страданията им. Гибелта на този месия щяла да дойде от собствените му ръце.

Именно там младата майка дала живот на близнаци: Андрей и Михаил. Андрей се родил белязан от ужасна болест. Костите му нямали нужната плътност и тялото му растяло без форма и структура. Един от обитателите на тунелите — лекар, преследван от правосъдието — казал на майката, че болестта е нелечима. Печалният край бил само въпрос на време. Затова пък братът Михаил бил момче с буден ум и саможив характер, което мечтаело да напусне тунелите някой ден и да излезе в горния свят. Често си фантазирал, че може би тъкмо той е очакваният месия. Никога не узнал кой е бил баща му и затова в мислите си приписал тази роля на Принца на просяците, когото сякаш чувал в сънищата си. У Михаил не се забелязвали видими признаци на страшната болест, която щяла да отнеме живота на брат му. Всъщност Андрей умрял на седемгодишна възраст, без някога да е излизал от канализационната система. Когато починал, тялото му било предадено на подземните течения според ритуала на народа от тунелите. Михаил попитал майка си защо е трябвало да се случи това.

— Такава е Божията воля, Михаил — отвърнала тя.

Той щял завинаги да запомни тези думи. Смъртта на малкия Андрей била удар, който майката не могла да превъзмогне. През следващата зима се разболяла от пневмония. Михаил стоял край нея до сетния й миг, държейки треперещата й ръка. Била на двайсет и шест години, а изглеждала като старица.

— Това ли е Божията воля, майко? — попитал синът безжизненото тяло.

Отговор не получил. Няколко дена по-късно малкият Михаил излязъл на повърхността. Вече нищо не го свързвало с онзи свят под земята. Едва жив от глад и студ, потърсил подслон в един вход. Сляпата случайност пожелала да бъде открит от един лекар, който се прибирал от визитация — Антонин Колвеник. Докторът го завел в една таверна, където му дали топла храна.

— Как се казваш, момче?

— Михаил, господине.

Антонин Колвеник пребледнял.

— Имах син, който се казваше като теб. Той почина. Къде е семейството ти?

— Нямам семейство.

— Къде е майка ти?

— Бог я прибра.

Докторът кимнал сериозно. Взел лекарската си чанта и извадил от нея някакъв прибор, който смаял Михаил. Той зърнал в чантата и други инструменти — лъскави, чудати.

Докторът поставил странната джунджурия на гърдите му и пъхнал два накрайника в ушите си.

— Какво е това?

— Това служи, за да чуя какво казват белите ти дробове… Дишай дълбоко.

— Вие да не сте магьосник? — попитал Михаил поразен.

Докторът се усмихнал.

— Не, не съм магьосник. Аз съм само лекар.

— А каква е разликата?

Антонин Колвеник бил изгубил съпругата и сина си в една холерна епидемия преди години. Сега живеел сам, като освен скромния си хирургически кабинет поддържал и едно страстно увлечение по творчеството на Рихард Вагнер. Наблюдавал дрипавото момче с любопитство и състрадание. Михаил му отвърнал с онази усмивка, която показвала най-доброто у него.

Доктор Колвеник решил да го вземе под крилото си и го прибрал в дома си. Там Михаил живял през следващите десет години. Добрият доктор му дал образование, домашно огнище и име. Михаил бил още юноша, когато започнал да асистира на приемния си баща в операциите и да усвоява тайните на човешкото тяло. Загадъчната Божия воля се проявявала пред него чрез сложни конструкции от плът и кости, одухотворени от искрата на непонятно вълшебство. Младежът жадно попивал уроците, уверен, че тази наука съдържа послание, което предстои да бъде открито.

Още нямал двайсет години, когато смъртта отново го навестила. Здравето на възрастния доктор се влошавало от известно време. Веднъж, на Бъдни вечер, сърдечен пристъп разрушил половината му сърце, докато кроели планове за едно пътуване, при което Михаил да опознае Южна Европа. Антонин Колвеник си отивал. Младежът се заклел, че този път смъртта нямало да му отнеме близкия човек.

— Сърцето ми е уморено, Михаил — казал старият доктор. — Време е да си отида при моята Фрида и при другия ми Михаил…

— Аз ще ви дам ново сърце, татко.

Докторът се усмихнал. Какви чудати хрумвания имал този странен момък… Единствено заради него се боял да напусне този свят — не искал да го остави сам и безпомощен. Михаил нямал други приятели освен книгите. Какво щяло да стане с него?

— Ти вече ми даде десет години дружба, Михаил — отвърнал Колвеник. — Сега трябва да помислиш за себе си. За бъдещето си.

— Няма да ви оставя да умрете, татко.

— Михаил, спомняш ли си как веднъж ме попита каква е разликата между един лекар и един магьосник? Е, там е работата, че няма никаква магия. Нашето тяло започва да се руши още от мига на раждането ни. Ние сме крехки, нетрайни създания. Едничкото, което остава от нас, са нашите дела, доброто или злото, което вършим спрямо ближните си. Разбираш ли какво искам да ти кажа, Михаил?

Десет дена по-късно полицията заварила Михаил, целия в кръв, да ридае над трупа на човека, когото бил свикнал да нарича «татко». Съседите алармирали властите, когато усетили някаква странна миризма и чули воплите на младежа. Според полицейския доклад Михаил, доведен до умопомрачение от смъртта на баща си, направил дисекция на тялото и се опитал да възстанови сърцето му, използвайки механизъм от клапи и зъбчати колела. Младежът бил затворен в пражката лудница, откъдето успял да избяга две години по-късно, преструвайки се на умрял. Когато властите отишли да потърсят тялото му в хранилището за трупове, намерили само един бял чаршаф и черни пеперуди, които летели наоколо.

Така Михаил пристигна в Барселона, носейки в себе си семената на своята лудост и на болестта, която щеше да се прояви след години. Материалните неща и човешката компания не го привличаха особено. Никога не се възгордя от богатството, което натрупа. Често казваше, че никой не заслужава да има дори грош повече от онова, което е готов да даде на по-нуждаещите се от него. В нощта, когато се запознахме, Михаил ми каза, че по някаква причина животът щедро ни предоставя тъкмо онова, за което не ламтим. На него животът му донесе богатство, слава и власт. А неговата душа жадуваше само да намери покой и да усмири сенките, които се таяха в сърцето му…

През месеците, които последваха инцидента в кабинета му, Шели, Луис и аз тайно се наговорихме да развличаме Михаил и да го държим далече от неговите мании. Това не беше лесна задача. Той винаги разбираше кога го лъжем, въпреки че не казваше нищо. Угаждаше ни, показвайки престорено покорство и примирение с болестта си… Ала щом го погледнех в очите, съзирах в тях мрака, който все повече завладяваше душата му. Той вече нямаше доверие в нас. Мизерните условия, в които живеехме, още повече се влошиха. Банките бяха запорирали нашите сметки, а имуществото на «Вело-Гранел» бе конфискувано от правителството. Сентис, който мислеше, че благодарение на машинациите си ще стане пълновластен собственик на фирмата, се оказа разорен. Единственото, което можа да придобие, бе някогашното жилище на Михаил на улица «Принсеса». Ние успяхме да запазим само имотите, прехвърлени от съпруга ми на мое име: Големия кралски театър, тази безполезна гробница, в която намерих убежище накрая, и една оранжерия до железопътната линия на Сариа, която Михаил на времето бе ползвал като работилница за личните си експерименти.

За да имаме какво да ядем, Луис се нае да продаде моите накити и рокли на онези, които бяха готови да дадат най-добра цена за тях. Чеизът, който така и не бях използвала, се превърна в средство за издръжката ни. Михаил и аз почти не разговаряхме. Той бродеше из нашето имение като призрак, а фигурата му все повече се деформираше. Ръцете му вече не можеха да държат книга. Очите му четяха с мъка. Вече не го чувах да ридае. Сега просто се смееше. Нощем горчивият му смях ми смразяваше кръвта. С атрофираните си ръце изписваше в един бележник с нечетлив почерк безброй страници, чието съдържание не ни беше известно. Щом доктор Шели дойдеше да го посети, Михаил се затваряше в кабинета си и отказваше да излезе оттам, докато приятелят му не си тръгнеше. Споделих с Шели моите опасения, че съпругът ми може би възнамерява да посегне на живота си. Докторът ми каза, че той пък се бои да не стане нещо по-лошо. Не разбрах или не пожелах да разбера какво имаше предвид.

От известно време в главата ми се въртеше друга безразсъдна идея. Струваше ми се, че откривам в нея начин да спася Михаил и нашия брак. Реших да родя дете. Бях убедена, че ако успея да го даря с рожба, той ще намери мотив да продължи да живее и да се приобщи отново към мен. Оставих се тази илюзия да ме завладее. Цялото ми тяло пламтеше от желание да зачене това същество, което трябваше да донесе избавление и надежда. Мечтаех си как ще дам живот на един малък Михаил, невинен и чист. Сърцето ми жадуваше да се сдобие с едно подобие на мъжа ми, което да е свободно от всяко зло. Не можех да допусна Михаил да заподозре какво замислям, защото щеше да откаже категорично. Достатъчно усилия щеше да ми струва да намеря подходящия момент да остана насаме с него. Както вече казах, той от доста време ме избягваше. Уродливата му външност го караше да се чувства неловко в мое присъствие. Болестта бе засегнала и говора му. Мънкаше неясно, обзет от гняв и срам. Можеше да поглъща само течности. Моите усилия да му покажа, че състоянието му не ме отблъсква, че никой не би го разбрал по-добре от мен и не би се отнесъл с по-голямо съчувствие към страданията му, като че ли само влошаваха нещата. Аз обаче проявих нужното търпение и поне веднъж в живота си повярвах, че съм заблудила Михаил. Оказа се, че съм заблудила самата себе си. Това бе най-сериозната ми грешка.

Когато съобщих на Михаил, че ще имаме дете, неговата реакция ме ужаси. Той изчезна за почти цял месец. Седмици по-късно Луис го намери в старата оранжерия в Сариа в безчувствено състояние. Михаил се бе трудил неуморно. Бе преправил гърлото и устата си и имаше чудовищен вид. Гласът му бе станал дълбок, металически, зловещ. Остри метални зъби стърчаха от челюстите му. Лицето му беше неузнаваемо, с изключение на очите. Под цялата тази страховита външност душата на онзи Михаил, когото обичах, продължаваше да гори в собствения си ад. Редом с тялото му Луис бе намерил серия от механизми и стотици проекти. Накарах Шели да ги прегледа, докато Михаил възстановяваше силите си с един продължителен сън, от който не се пробуди цели три дена. Заключенията на доктора бяха потресаващи. Михаил окончателно бе изгубил разсъдъка си. Бе замислил да реконструира тялото си от глава до пети, преди болестта да го е разяла напълно. Заключихме го в една непревземаема килия на върха на кулата. Аз родих нашата дъщеря, докато слушах дивите викове на моя съпруг, затворен като звяр. Не успях да споделя с нея дори един-единствен ден. Доктор Шели се нагърби с грижите за нея и се закле да я отгледа като своя собствена дъщеря. Тя щеше да носи името Мария и, също като мен, да не познава истинската си майка. С нея си отиде и малкото живец, който бе останал в сърцето ми, но знаех, че нямам друг избор. Надвисналата над нас трагедия вече се долавяше във въздуха. Можех да я усетя като някаква отрова. Не ми оставаше друго, освен да чакам. И както винаги става, окончателният удар дойде от най-неочакваното място.

 

 

Бенжамин Сентис, когото завистта и алчността бяха докарали до разорение, отдавна замисляше отмъщението си. Още на времето съществуваха подозрения, че именно той е помогнал на Сергей да избяга, след като ме нападна пред катедралата. Също като в мрачното пророчество на хората от тунелите, ръцете, които Михаил му бе дал преди години, бяха послужили само за беди и предателство. През последната нощ на 1948 г. Бенжамин Сентис се завърна, за да нанесе финалния удар на Михаил, когото дълбоко ненавиждаше.

През всички тези години моите някогашни опекуни, Сергей и Татяна, бяха живели в нелегалност. Те също горяха от жажда за мъст. Сега най-сетне бе ударил часът. Сентис знаеше, че отрядът на Флориан е планирал обиск в нашия дом при парка Гюел на следващия ден с цел да се открият предполагаемите улики срещу Михаил. Ако този обиск се осъществеше, лъжите и измамите на Сентис щяха да лъснат наяве. Малко преди полунощ Сергей и Татяна излели няколко бидона с бензин около нашето жилище. Сентис, типичният страхливец в сянка, погледал от колата си как лумват първите пламъци, а после се махнал оттам.

Когато се събудих, синкав дим тъкмо нахлуваше нагоре по стълбите. Огънят се разпространи за броени минути. Луис ми се притече на помощ и благодарение на него и двамата си спасихме живота, като скочихме от балкона върху покрива на гаражите, а оттам — в градината. Когато се обърнахме, пламъците бяха обхванали напълно първите два етажа и се изкачваха към кулата, където бяхме затворили Михаил. Исках да се втурна в огъня, за да го спася, но Луис здраво ме държеше в обятията си, без да обръща внимание на моите викове и удари. В този миг съгледахме Сергей и Татяна. Сергей се смееше като луд. Сестра му трепереше безмълвно, а ръцете й воняха на бензин. Онова, което последва, се е запечатало в паметта ми като видение от някакъв кошмар. Пламъците бяха стигнали до върха на кулата. Прозорците се пръснаха, посипвайки дъжд от стъкла. Изведнъж една фигура изникна от огъня. Стори ми се, че виждам как някакъв черен ангел се спуска отгоре. Това беше Михаил. Пълзеше по стените като паяк, захващайки се за тях с помощта на ноктестите лапи, които си бе измайсторил от метал. Придвижваше се с поразителна бързина. Сергей и Татяна го наблюдаваха изумени, без да разбират какво става. Сянката ги връхлетя и със свръхчовешка сила ги завлече в къщата. Когато ги видях как изчезват в този огнен ад, изгубих съзнание.

Луис ме отнесе в единственото убежище, което ни оставаше — развалините на Големия кралски театър. Оттогава насетне това бе нашият дом — чак до днес. На следващия ден вестниците съобщиха за трагедията. На тавана били открити две овъглени тела, сключени в прегръдка. Полицията стигна до извода, че това сме аз и Михаил. Единствено ние знаехме, че загиналите всъщност са Сергей и Татяна. Трети труп не бе открит. Още същия ден Шели и Луис отидоха да потърсят Михаил в оранжерията в Сариа. Нямаше и следа от него. Трансформацията му бе почти завършена. Шели събра всичките му проекти, чертежи и писания, за да не остави никакво доказателство. Седмици наред ги изучава с надеждата да открие в тях евентуално указание за местонахождението на Михаил. Знаехме, че той се крие някъде в града и изчаква да приключи последната фаза от неговото преобразяване. Благодарение на книжата му Шели разбра какъв бе планът на Михаил. В дневниците му бе описан един серум, разработен с есенция от пеперудите, които бе отглеждал години наред — същия серум, с който бе възкресил пред очите ми трупа на една жена във фабриката на «Вело-Гранел». Най-сетне проумях какво възнамеряваше да направи той. Михаил се бе оттеглил, за да умре. Нужно му бе да се отърси от последните следи от своята човешка същност, за да премине отвъд. Също като черната пеперуда, тялото му щеше да се погребе, за да се възроди отново от мрака. И когато му дойдеше времето, вече нямаше да се завърне като Михаил Колвеник. Щеше да се завърне като звяр.“

 

 

Ехото от словата на Ева Иринова се разнесе в Големия театър.

— Месеци наред нямахме вест от Михаил, нито пък успявахме да намерим скривалището му — продължи тя. — Дълбоко в себе си хранехме надеждата, че неговият план ще се провали. Оказа се, че сме се заблуждавали. Година след пожара двама инспектори отишли във „Вело-Гранел“ по анонимен сигнал. Естествено, това отново бе дело на Сентис. След като дълго време не получаваше вести от Сергей и Татяна, той започна да подозира, че Михаил е останал жив. Съоръженията на фабриката бяха затворени и никой нямаше достъп до тях. Двамата инспектори заварили един натрапник вътре. Стреляли и изпразнили в него пълнителите на оръжията си, но…

— Значи затова куршумите не са били намерени — припомних си аз думите на Флориан. — Тялото на Колвеник ги е поело…

Възрастната дама кимна.

— Телата на двамата полицаи бяха открити разкъсани на парчета — рече тя. — Никой не можеше да си обясни това произшествие. Никой освен мен, Шели и Луис. Михаил се бе завърнал. През следващите дни всички членове на някогашния управителен комитет на „Вело-Гранел“, които го бяха предали, намериха смъртта си при неизяснени обстоятелства. Подозирахме, че Михаил се крие в канализационната система и използва тунелите й, за да се придвижва из града. За него този подземен свят не бе непознат. Оставаше само един неясен въпрос. С каква цел бе отишъл във фабриката? За пореден път неговите работни бележници ни разкриха отговора: заради серума. Той имаше нужда да си инжектира серума, за да се поддържа жив. Запасите в кулата бяха унищожени, а онези, които съхраняваше в оранжерията, несъмнено се бяха изчерпали. Доктор Шели подкупи един полицейски служител, за да успеем да влезем във фабриката. Там намерихме един шкаф с последните два флакона серум. Шели тайно запази единия. След като бе посветил целия си живот, за да се бори с болестите, страданията и смъртта, той не бе в състояние да унищожи този серум. Изпитваше потребност да го изучи, да разкрие тайните му… Когато му направи анализ, успя да синтезира едно съединение на живачна основа, с което целеше да неутрализира силата му. Напои дванайсет сребърни куршума с това съединение и ги запази, надявайки се никога да не се наложи да ги използва.

Разбрах, че ставаше дума за онези куршуми, които Шели бе връчил на Луис Кларет. Благодарение на тях аз все още бях жив.

— А какво стана с Михаил? — запита Марина. — Без този серум…

— Намерихме трупа му в един канал под Готическия квартал — каза Ева Иринова. — По-точно онова, което бе останало от него, защото се бе превърнал в дяволско изчадие, смърдящо на гниещата мърша, с която се бе съградил отново…

Възрастната жена вдигна поглед към стария си приятел Луис. Шофьорът взе думата и довърши историята.

— Погребахме тялото в един безименен гроб на гробището в Сариа — каза той. — Официално господин Колвеник бе умрял една година по-рано. Не можехме да разкрием истината. Ако Сентис научеше, че госпожата е останала жива, нямаше да миряса, докато не унищожи и нея. Така сами се осъдихме да водим таен живот на това място…

— Години наред вярвах, че Михаил почива в мир. Навестявах го в последната неделя на всеки месец — защото това бе денят, в който се запознахме, — за да му припомня, че скоро, твърде скоро ще се съберем отново… Живеехме в свят от спомени, но въпреки това забравихме за нещо много съществено…

— За кое? — попитах аз.

— Забравихме за Мария, нашата дъщеря.

Двамата с Марина се спогледахме. Спомних си как Шели хвърли в огъня снимката, която му показахме. Детето, което се виждаше на нея, бе Мария Шели.

 

 

Отнасяйки албума от оранжерията, ние бяхме отнели на Михаил Колвеник едничкия спомен за дъщерята, която не му бе съдено да опознае.

— Шели отгледа Мария като свое собствено дете, но тя се догаждаше, че тази история за нейната майка, която уж починала при раждането й, не е вярна… Докторът никак не умееше да лъже. След време Мария намери в кабинета му старите бележници на Михаил и по тях възстанови историята, която ви разказах. Тя се роди с лудостта на своя баща. Спомням си, че в деня, когато съобщих на Михаил, че очаквам дете, той се усмихна. Тази усмивка ме разтревожи, макар че тогава не знаех защо. Едва след години научих от писанията му, че черната пеперуда от каналите се храни със собствените си рожби и че преди да умре, се заравя заедно с тялото на една от своите ларви, която поглъща при възкресението си… Когато вие открихте оранжерията, като ме проследихте по пътя от гробището, Мария също успя най-сетне да открие онова, което търсеше от години. Флаконът със серума, който Шели бе скрил… Така Михаил се завърна от мъртвите — трийсет години по-късно… Оттогава той се храни с нея, пресъздава се отново с части от други тела, набира сили, сътворява други създания, подобни на него…

Преглътнах с мъка, припомняйки си какво бях видял предната нощ в тунелите.

— Когато разбрах какво става — продължи дамата, — поисках да предупредя Сентис, че той ще е първата жертва. За да не разкрия самоличността си, използвах теб, Оскар, като ти изпратих онази визитка. Мислех си, че щом я види и чуе малкото, което вие знаехте, страхът ще го накара да вземе мерки и да се предпази. За пореден път надцених стария подлец… Той пожела да отиде при Михаил и да го унищожи. Повлече и Флориан със себе си… Луис отиде на гробището в Сариа и се увери, че гробът е празен. Отначало подозирахме, че Шели е излъгал доверието ни. Мислехме, че именно той посещава оранжерията и конструира нови създания… Може би, казвахме си, не желае да умре, без да е проумял загадките, които Михаил остави необяснени… Все се съмнявахме в него. Когато разбрахме, че той прикрива Мария, беше прекалено късно… Сега Михаил ще нападне нас.

— Но защо? — попита Марина. — Защо му е притрябвало да се върне тук?

Дамата мълчаливо разкопча двете най-горни копчета на роклята си и измъкна верижка за медальон. На верижката висеше стъклено флаконче, в което проблясваше изумруденозелена течност.

— Заради това — отвърна тя.