Карлос Руис Сафон
Марина (16)

15.

Добрах се до дома на Марина и прекосих градината слепешком. Заобиколих къщата и се насочих към задния кухненски вход. Топла светлина танцуваше през процепите на жалузите. Почувствах облекчение. Почуках и влязох. Вратата беше отворена. Въпреки късния час, Марина пишеше в бележника си на светлината на свещите, седнала на кухненската маса с Кафка в скута. Когато ме видя, изпусна писалката си.

— За Бога, Оскар! Какво…? — възкликна тя, като оглеждаше скъсаните ми и мръсни дрехи и опипваше драскотините по лицето ми. — Какво ти се е случило?

 

 

След две чаши горещ чай успях да й опиша случилото се или поне моя спомен за него, понеже вече бях почнал да се съмнявам във възприятията си. Тя ме слушаше, държейки ръката ми между своите, за да ме успокои. Сигурно съм изглеждал дори по-зле, отколкото си мислех.

— Имаш ли нещо против да пренощувам тук? Не знаех къде да отида, а не искам да се връщам в интерната.

— Нито пък аз ще ти позволя да се върнеш. Можеш да останеш при нас толкова време, колкото е необходимо.

— Благодаря.

Прочетох в очите й същата тревога, която гризеше и мен. След станалото през тази нощ, нейната къща не беше по-безопасна от интерната или което и да е друго място. Онова създание, което ни преследваше, знаеше къде да ни намери.

— Какво ще правим сега, Оскар?

— Бихме могли да потърсим оня инспектор Флориан, за когото ни спомена Шели, и да се опитаме да разберем какво се случва в действителност…

Марина въздъхна.

— Слушай, може би ще е най-добре да си тръгна… — подхванах аз.

— Дума да не става. Ще ти приготвя една стая горе, до моята. Ела.

— Какво… какво ще каже Жерман?

— Жерман ще бъде очарован. Ще му кажем, че ще прекараш коледните празници с нас.

Последвах я по стълбите. Никога не се бях качвал на горния етаж. На светлината на свещника видях коридор; от двете му страни имаше врати от дялано дъбово дърво. Моята стая се намираше в края на коридора, в съседство с тази на Марина. Мебелировката изглеждаше антикварна, но всичко беше спретнато и подредено.

— Чаршафите са чисти — каза Марина, като отгърна кувертюрата на леглото. — Ако ти е студено, в гардероба има още одеяла. Ето ти и пешкири. А сега да видим дали ще мога да ти намеря някоя пижама на Жерман.

— Ще ми стои като палатка — пошегувах се аз.

— По-добре нещо да е в повече, отколкото да не достига. Връщам се след секунда.

Чух стъпките й да се отдалечават по коридора. Оставих дрехите си на един стол и се мушнах между чистите колосани чаршафи. През целия си живот едва ли бях изпитвал такава умора. Клепачите ми бяха натежали като олово. Марина се появи пак, носейки нещо като нощница с дължина два метра, която сякаш беше задигната от колекцията с бельо на някоя инфанта.

— И дума да не става — възразих аз. — Няма да спя с това.

— Нищо друго не можах да намеря. Ще ти стои страхотно. Пък и Жерман не ми позволява да оставям голи момчета да спят у дома. Такива са правилата.

Подхвърли ми нощницата и остави няколко свещи на конзолата.

— Ако ти трябва нещо, почукай на стената. Аз съм в съседната стая.

За миг се спогледахме мълчаливо. След малко Марина отклони поглед.

— Лека нощ, Оскар — прошепна тя.

— Лека нощ.

 

 

Събудих се в стая, окъпана в светлина. Помещението гледаше на Изток и прозорецът показваше едно искрящо слънце, което се издигаше над града. Преди да стана от леглото, забелязах, че дрехите ми са изчезнали от стола, на който ги бях оставил снощи. Разбрах какво означаваше това и проклех тази любезна постъпка, убеден, че Марина нарочно бе прибягнала до нея. Под вратата се процеждаше аромат на топъл хляб и току-що сварено кафе. Оставил всяка надежда да запазя достойнството си, се приготвих да сляза в кухнята, пременен с нелепата нощница. Излязох в коридора и установих, че цялата къща е потопена в това вълшебно сияние. Чух гласовете на моите домакини, които бъбреха в кухнята. Въоръжих се със смелост и слязох по стълбите. Спрях се на прага и се покашлях. Марина, която тъкмо поднасяше кафе на Жерман, вдигна поглед.

— Добро утро, спяща красавице — рече тя.

Жерман се обърна и се изправи кавалерски, като се ръкува с мен и ми предложи стол.

— Добро утро, приятелю Оскар! — въодушевено възкликна той. — За нас е удоволствие да ни гостувате. Марина вече ми обясни как стоят нещата в интерната. Знайте, че можете да останете тук, колкото е нужно, като свой човек. Този дом е и ваш.

— Много благодаря…

Марина ми наля чаша кафе и посочи нощницата с лукава усмивка.

— Стои ти чудесно.

— Да бе, направо дивна гледка. Къде са ми дрехите?

— Почистих ги малко и сега се сушат.

Баща й ми подаде поднос с кроасани, току-що донесени от сладкарница „Фош“. Устата ми се наля със слюнка.

— Вземете си от тези, Оскар — предложи Жерман. — Те са „Мерцедес-Бенц“ сред кроасаните. Да не мислите, че това е просто мармалад? Истински шедьовър!

Лакомо погълнах всичко, което сложиха пред мен, изгладнял като корабокрушенец. Жерман разсеяно прелистваше вестника. Изглеждаше в добро настроение и въпреки че вече бе приключил със закуската, не стана от масата, докато не се нахраних до насита и пред мен останаха само приборите. Тогава той погледна часовника си.

— Ще закъснееш за срещата със свещеника, татко — напомни му Марина.

Жерман кимна с известно отегчение.

— И аз не знам защо ли си правя труда… — рече той. — Оня мошеник хитрува безобразно.

— Това е от униформата — отвърна Марина. — Мисли си, че расото го оневинява…

Погледнах ги объркано — нямах и най-бегла представа за какво си говорят.

— Шах — поясни Марина. — Жерман и кюрето водят двубой от години.

— Послушайте ме, приятелю Оскар, никога не предизвиквайте йезуит на партия шах. А сега, ако ми разрешите… — каза Жерман, като се надигна от стола си.

— Ама разбира се. Успех!

Той си взе палтото, шапката и бастуна от абаносово дърво и пое към срещата с прелата стратег. Щом баща й излезе, Марина отиде в градината и се върна с дрехите ми.

— Съжалявам, но трябва да ти кажа, че Кафка спа върху тях.

Дрехите бяха сухи, но котешкото ухание нямаше да се махне дори и след пет изпирания.

— Тази сутрин, когато отидох да купя закуската, се обадих в дирекцията на полицията от бара на площада. Инспектор Виктор Флориан се е пенсионирал и живее във Валвидрера. Няма телефон, но ми дадоха адреса му.

— Ще се облека за минутка.

 

 

Гарата на въжената железница на Валвидрера се намираше на няколко пресечки от дома на Марина. С уверена крачка се озовахме там за десет минути и си купихме билети. Погледнат от перона в подножието на планината, квартал Валвидрера се очертаваше като балкон над града. Къщите сякаш бяха закачени за облаците с невидими нишки. Настанихме се в края на вагона и загледахме как Барселона се разгръща в нозете ни, докато железницата бавно лазеше нагоре.

— Сигурно е хубаво да имаш такава работа — казах. — Да си ватман на въжена железница. Да обслужваш асансьор към небето.

Марина ме изгледа скептично.

— Какво лошо има в това, което казах? — попитах аз.

— Нищо. Ако това е всичко, към което се стремиш…

— Не зная към какво се стремя. Не всички на тоя свят имат такива ясни стремежи като теб. Марина Блау, Нобелов лауреат за литература и пазителка на колекцията нощници на Бурбонската династия.

Марина доби такова сериозно изражение, че мигновено съжалих за забележката си.

— Който не знае къде отива, доникъде не стига — хладно рече тя.

Показах й билета си.

— Аз знам къде отивам.

Тя отклони поглед. В продължение на няколко минути пътувахме мълчаливо. Силуетът на моето училище се издигаше в далечината.

— Архитект — прошепнах аз.

— Какво?

— Искам да стана архитект. Това е, към което се стремя. Досега не съм го казвал на никого.

Най-сетне получих усмивка. Железницата наближаваше върха на планината и се тресеше като стара пералня.

— Винаги съм искала да си имам собствена катедрала — рече Марина. — Някакви предложения?

— Нека да е готическа. Дай ми време и ще ти я построя.

Слънцето рязко освети лицето й и очите й блеснаха, приковани в мен.

— Обещаваш ли? — попита тя, протягайки отворената си длан.

Стиснах силно ръката й.

— Обещавам.

 

 

Намереният от Марина адрес отговаряше на една стара къща, която се издигаше практически на ръба на бездната. Цялата градина бе обрасла с калуни. Една ръждясала пощенска кутия стърчеше сред тях като някаква руина от индустриалната епоха. Пробихме си път до вратата. Виждаха се кашони с планини от стари вестници, завързани с шнурове. Боята на фасадата, пострадала от вятъра и влагата, се лющеше като суха кожа. Инспектор Виктор Флориан явно нямаше особено желание да пилее средства за външна показност.

— Това място наистина плаче за архитект — рече Марина.

— Или за бригада за събаряне на сгради…

Почуках леко на вратата. Боях се, че ако потропам по-силно, кокалчетата на пръстите ми ще срутят къщата надолу по склона.

— Защо не пробваш да позвъниш?

Бутонът на звънеца беше счупен и в кутията му се виждаха жички от времето на Едисон.

— Аз няма да си пъхна пръста там — отвърнах, чукайки отново.

Изведнъж вратата се отвори с десет сантиметра. Една предпазна верига лъсна пред чифт очи с метален блясък.

— Кой е?

— Виктор Флориан?

— Това съм аз. Питам вие кои сте.

Гласът беше властен и нетърпелив. Глас, който налага глоба.

— Имаме информация за Михаил Колвеник… — каза Марина вместо представяне.

Вратата се отвори широко. Виктор Флориан беше мускулест и широкоплещест мъж. Мина ми през ум, че в деня на пенсионирането си навярно е бил облечен със същия костюм, който носеше в момента. Имаше изражение на стар полковник, останал без война и без батальон, който да командва. Държеше угаснала пура между устните си, а на всяка от веждите си имаше повече косми, отколкото мнозинството хора имат на цялата си глава.

— Какво знаете вие двамата за Колвеник? Кои сте? Кой ви даде този адрес?

Флориан не задаваше въпроси, а ги изстрелваше като картечница. Пусна ни да влезем, след като хвърли един поглед навън, сякаш се боеше, че някой ни е проследил. Жилището беше същинска кочина и миришеше на склад. Имаше повече книжа, отколкото в Александрийската библиотека, но всички сякаш бяха разхвърляни и подредени наново от вентилатор.

— Влезте в дъното.

Минахме край една стая, на чиято стена се виждаха десетки оръжия. Револвери, автоматични пистолети, маузери, байонети… Цели революции са били започвани с по-малко артилерия.

— Пресвета Дево… — промърморих аз.

— Тихо! Това да не ви е параклис — сопна се Флориан, като затвори вратата на арсенала.

Дъното, за което говореше, се оказа малка трапезария, откъдето се разкриваше изглед към цяла Барселона. Дори и в пенсионните си години инспекторът продължаваше да бди над града отвисоко. Посочи ни едно канапе, осеяно с дупки. На масата имаше преполовена консерва боб и бутилка бира „Естрея дорада“ без чаша. „Пенсия на полицай — сиромашки старини“, помислих си аз. Флориан седна на един стол пред нас и взе един будилник, купен явно от улична сергия. Стовари го с трясък на масата, обърнат с лице към нас.

— Петнайсет минути! Ако за четвърт час не сте ми казали нещо, което да не знам, ще ви изритам оттук.

Отне ни доста повече време да разкажем всичко, което се бе случило. Докато Виктор Флориан слушаше нашата история, фасадата му взе да се пропуква. Сред процепите й зърнах изхабения и уплашен човек, който се криеше в тази мизерна дупка със старите си вестници и с колекцията си от пистолети. Когато приключихме разказа, той взе пурата си и след като я разглежда мълчаливо почти цяла минута, я запали.

После, зареял поглед към миража на забуления в мъгла град, инспекторът заговори.