Карлос Руис Сафон
Марина (6)

5.

Призрачен аромат на парфюм и старо дърво се носеше сред сенките. Влага се просмукваше от пода, който бе от прясна пръст. Спирали от па̀ра танцуваха и се виеха към стъкления купол. Това създаваше кондензация, от която в мрака падаха невидими капки. Някакъв странен звук туптеше отвъд полезрението ми — металическо потропване като от жалузи, които се блъскат от вятъра.

Марина продължаваше да напредва бавно. Вътре беше топло и влажно. Усетих, че дрехите ми са залепнали за кожата, а по челото ми изби пот. Обърнах се към Марина и видях в сумрака, че и с нея се случваше същото. Онова свръхестествено хлопане все така ехтеше сред сенките. Звукът като че ли идваше от всички страни.

— Какво е това? — прошепна тя с нотка на страх в гласа. Свих рамене. Пристъпвахме все по-навътре в оранжерията. Спряхме се на едно място, където се събираха няколко лъча светлина, които се процеждаха откъм покрива. Марина се канеше да каже нещо, когато чухме отново зловещото похлопване. Съвсем наблизо. На по-малко от два метра от нас. Точно над главите ни. Спогледахме се безмълвно и бавно вдигнахме очи към пространството, затворено сред сенките на тавана на оранжерията. Усетих как ръката на Марина сграбчи моята с все сила. Трепереше. И двамата треперехме.

Бяхме обкръжени. Ъгловати силуети висяха в празнотата. Различих дузина, може би и повече. Крака, ръце, длани и очи проблясваха в мрака. Сбирщина безжизнени тела се полюляваха над нас като пъклени марионетки. Когато се докосваха помежду си, се получаваше онова тихо като шепот металическо потропване. Отстъпихме крачка назад и преди да осъзнаем какво става, глезенът на Марина закачи един лост, свързан със система от скрипци. Лостът поддаде. За част от секундата цялата тази армия от застинали фигури рухна в празното пространство. Хвърлих се, за да закрия Марина, и двамата паднахме ничком. Чух тътена на старата стъклена постройка, която мощно се разтресе. Уплаших се, че стъклените плоскости ще се счупят и порой от прозрачни остриета ще ни прикове към пода. В този миг усетих как нещо студено се допря до тила ми. Пръсти.

Отворих очи. Едно лице ми се усмихваше. Блестящи жълти очи искряха безжизнено срещу мен. Стъклени очи на лице, издълбано от лакирано дърво. В същия момент чух сподавения вик на Марина до мен.

— Това са кукли — промълвих, останал почти без дъх.

Надигнахме се, за да се уверим какво бе истинското естество на тези създания. Марионетки. Фигури от дърво, метал и керамика. Бяха закачени с безброй шнурове за нещо, напомнящо конструкция за придвижване на декори. Лостът, задействан неволно от Марина, бе освободил механизма от скрипци, който ги поддържаше. При спускането си фигурите се бяха спрели на три педи от земята и се поклащаха в един злокобен танц на обесени.

— Какво, по дяволите…? — възкликна Марина.

Заразглеждах групата от кукли. Различих сред тях фигура, пременена като фокусник; имаше и полицай, балерина, изискана дама в тъмночервена рокля, панаирджийски здравеняк… Всички бяха изработени в естествен размер и облечени с разкошни одежди за костюмиран бал, които времето бе превърнало в дрипи. Ала имаше нещо у тях, което ги обединяваше, което им придаваше едно странно качество, издаващо общия им произход.

— Недовършени са — казах аз, внезапно осенен.

Марина веднага разбра какво имах предвид. На всяко от тези същества му липсваше нещо. Полицаят беше без ръце. Балерината нямаше очи, а само две празни кухини. Фокусникът нямаше ни уста, ни длани… Съзерцавахме ги как се полюшват в призрачната светлина. Марина се приближи до балерината и внимателно я разгледа. Посочи ми един малък знак на челото, точно там, където започваше кукленската коса. Това отново бе черната пеперуда. Марина протегна ръка към знака. Пръстите й докоснаха косите на балерината и тя рязко отдръпна ръката си с жест на отвращение.

— Косата… истинска е — рече.

— Невъзможно!

Заехме се да разгледаме зловещите марионетки една по една и у всяка от тях открихме същия знак. Задвижих повторно лоста и системата от скрипци отново издигна телата. Като ги гледах как се носят инертно нагоре, си помислих, че това са изкуствени души, поели на среща със създателя си.

— Там като че ли има нещо — каза Марина зад гърба ми.

Обърнах се и я видях да сочи към един ъгъл на оранжерията, където в мрака се различаваше старо писалище. Повърхността му бе покрита с фин слой прах. Един паяк лазеше по него, оставяйки миниатюрна диря. Коленичих и издухах прашната покривка. Сив облак се вдигна във въздуха. На писалището лежеше подвързан с кожа том, отворен по средата. Под стара фотография в цвят сепия, залепена за хартията, с изящен почерк бе написано: „Арл, 1903“. Снимката показваше две сиамски близначки, свързани в областта на торса. Облечени в празнични рокли, двете сестри бяха отправили към камерата най-тъжните усмивки на света.

Марина взе да разгръща страниците. Бележникът се оказа най-обикновен албум за стари фотографии. Ала в образите, които съдържаше, нямаше нищо обикновено и нормално. Снимката на сиамските близначки бе само предизвестие за онова, което ни очакваше нататък. Пръстите на Марина обръщаха лист след лист и тя разглеждаше тези фотографии със смесица от захлас и отвращение. Хвърлих един поглед и усетих странно мравучкане по гърба.

— Природни феномени… — промълви Марина. — Същества с различни форми на уродство, които преди са били изпращани и цирковете…

Смущаващата сила на тези образи ме шибна като камшик. Тъмната опака страна на природата разкриваше чудовищното си лице. Невинни души, пленени в страхотно деформирани тела. В продължение на няколко минути мълчаливо разгръщахме страниците на албума. Една по една снимките ни показваха — съжалявам, че ще трябва да го кажа — кошмарни създания. При все това физическите уродства не успяваха да скрият пълните с безутешно отчаяние, ужас и самота погледи, които пламтяха на тези лица.

— Боже мой… — прошепна Марина.

На всички фотографии бяха отбелязани годината и мястото: Буенос Айрес, 1893. Бомбай, 1911. Торино, 1930. Прага, 1933… Трудно ми бе да отгатна кой — и защо — би събрал подобна колекция. Истински каталог на ада. Най-сетне Марина откъсна поглед от албума и се отправи към сенките. Опитах се да сторя същото, но не бях способен да се отърся от мъката и ужаса, които лъхаха от заснетите образи. И хиляда години да живеех, пак нямаше да забравя погледа на ни едно от тия създания. Затворих албума и се обърнах към Марина. Чух я да въздиша в полумрака и се почувствах незначителен, не ми идваше на ум какво да направя или да кажа. Нещо в тези фотографии я бе смутило дълбоко.

— Добре ли си…? — попитах аз.

Тя кимна мълчаливо, почти затворила очи. Изведнъж нещо отекна в помещението. Огледах плаща от сенки, който ни обгръщаше. Чух отново звука — странен, неопределим. Враждебен. Опасен. Тогава усетих една смрад на гнилоч, остра и противна. Достигаше до нас от тъмата като дъха на някакъв див звяр. Почувствах със сигурност, че не сме сами. Още някой се спотайваше там. Наблюдаваше ни. Марина се взираше като вцепенена в стената от мрак около нас. Хванах я за ръката и я поведох към изхода.