Карлос Руис Сафон
Марина (25)

24.

Тъкмо разглеждах флакона със серума срещу светлината, когато го чух. Марина също го чу. Нещо се влачеше по купола на театъра.

— Вече са тук — обади се мрачно Луис Кларет от прага.

Ева Иринова отново прибра серума, без да показва изненада. Видях как Кларет извади револвера си и провери пълнителя. Сребърните куршуми, които Шели му бе дал, просветнаха вътре.

— А сега трябва да си вървите — нареди ни Ева Иринова. — Вече знаете истината. Постарайте се да я забравите.

Лицето й бе скрито зад воала, а механичният й глас бе напълно безизразен. Изобщо не можах да отгатна с каква цел изрече тези думи.

— Ние няма да разкрием тайната ви — казах аз за всеки случай.

— В крайна сметка истината винаги остава неразкрита — отвърна тя. — Хайде, тръгвайте.

Кларет ни даде знак да го последваме и ние излязохме от гримьорната. Луната хвърляше правоъгълник от сребриста светлина върху сцената през стъкления купол. Върху него като танцуващи сенки се очертаваха силуетите на Михаил Колвеник и неговите творения. Вдигнах очи и зърнах, както ми се стори, почти дузина от тях.

— Мили Боже… — прошепна Марина до мен.

Кларет гледаше в същата посока. Долових страх в погледа му. Една от фигурите стовари жесток удар върху купола. Кларет запъна ударника на револвера си и се прицели. Създанието продължаваше да блъска и след броени секунди стъкленият купол щеше да рухне.

— Под мястото за оркестъра има тунел, който минава под партера и стига до фоайето — осведоми ни Кларет, без да откъсва очи от купола. — Под главното стълбище ще намерите един люк на пода, който води към коридор. Тръгнете по него и ще излезете при противопожарния изход…

— Няма ли да е по-лесно да се върнем оттам, откъдето дойдохме? — попитах аз. — През вашето жилище…

— Не. Те вече са влезли там…

Марина сграбчи ръката ми и ме задърпа.

— Да направим каквото ни казва, Оскар.

Погледнах Кларет. В очите му се четеше хладното спокойствие на човек, който отива на смърт с открито чело. Само след секунда стъклената повърхност на купола се пръсна на хиляди парчета и едно подобно на вълк същество с вой се спусна на сцената. Кларет стреля в черепа му и улучи, но горе вече се очертаваха силуетите на останалите изчадия. Мигновено познах Колвеник в центъра. По даден от него знак всички запълзяха надолу към театъра.

Марина и аз се втурнахме към мястото на оркестъра и последвахме указанията на Кларет, докато той ни прикриваше гърба. Отекна друг оглушителен изстрел. Обърнах се за последен път, преди да вляза в тесния коридор. Някакво обвито в кървави дрипи тяло с един скок се спусна на сцената и се хвърли към Кларет. Следващият куршум отвори в гърдите му димяща дупка с размерите на юмрук. Тялото продължаваше настъплението си, когато затворих люка и побутнах Марина навътре.

— Какво ще стане с Кларет?

— Не зная — излъгах аз. — Бягай!

Забързахме се през тунела. Размерите му надали бяха повече от метър на широчина и метър и половина на височина. За да напредваме, трябваше да се наведем и да се подпираме с ръце на стените, за да не изгубим равновесие. Едва бяхме изминали няколко метра, когато чухме стъпки над главите си. Бяха уловили дирята ни и ни следваха отгоре по протежението на партера. Ехото на изстрелите отекваше все по-силно. Запитах се колко ли време му оставаше на Кларет — и с колко куршуми разполагаше, — преди да бъде разкъсан от тази глутница.

Изведнъж някой повдигна една прогнила дървена плоскост над главите ни. Ослепителна светлина ни прониза като нож и някаква мъртва тежест тупна в нозете ни. Кларет. Очите му бяха празни, безжизнени. Дулото на пистолета все още димеше в ръката му. По тялото му нямаше видими белези и рани, но нещо изглеждаше не както трябва. Марина надникна през рамото ми и простена. Бяха му извили врата с такава свирепа сила, че лицето му гледаше към гърба. Някаква сянка падна върху нас и видях как една черна пеперуда кацна върху верния приятел на Колвеник. В объркването си долових присъствието на Михаил едва тогава, когато той се пресегна през пробитата дървения и обви с лапата си шията на Марина. Вдигна я и я отнесе, преди да успея да я задържа. Извиках името му. Тогава той ми проговори с глас, който никога не ще забравя.

— Ако искаш отново да видиш приятелката си здрава и читава, донеси ми флакона.

В продължение на няколко секунди изобщо не можех да разсъждавам. После тревогата ме върна към реалността. Наведох се над тялото на Кларет и се опитах да му взема оръжието. Мускулите на ръката му се бяха стегнали в спазъма на последната агония. Показалецът му бе като закован на спусъка. Отделяйки внимателно пръстите му един по един, най-сетне успях да постигна целта си. Отворих барабана и видях, че не бяха останали муниции. Опипах джобовете на Кларет в търсене на още куршуми. Намерих във вътрешния джоб на сакото му втория пълнител — шест сребърни куршума с продупчен връх. Клетият човек не бе имал време да презареди пистолета си. Преди да успее да го стори, сянката на приятеля, комуто бе посветил живота си, го бе погубила с един свиреп удар. Може би след толкова години, прекарани в страх от тази среща, Кларет не бе намерил сили да стреля по Михаил Колвеник или по онова, което бе останало от него. Всъщност това вече нямаше особено значение.

Треперейки като лист, аз се изкатерих по стените на тунела към партера и тръгнах да търся Марина.

 

 

Куршумите на доктор Шели бяха оставили диря от трупове по сцената. Други се бяха нанизали на полилеите или висяха от ложите… Луис Кларет бе видял сметката на глутницата зверове, които придружаваха Колвеник. Виждайки повалените трупове на тези чудовищни същества, не можех да не си помисля, че това бе най-добрата участ, която можеше да ги сполети. Сега, когато бяха лишени от живот, цялата изкуственост на различните присадки и на частите, които ги съставяха, си личеше още по-ясно. Едно от телата бе проснато на централната пътека на партера. Лежеше по гръб с разкривени челюсти. Прескочих го. Празнотата в мътните му очи ми навя силно усещане за студ. Нямаше нищо в тези очи. Абсолютно нищо.

Отидох до сцената и се качих на подиума. В гримьорната на Ева Иринова все още светеше, но там нямаше никого. Въздухът бе пропит с миризма на мърша. По старите фотографии на стените личаха следи от окървавени пръсти. Колвеник. Нещо изскърца зад гърба ми и аз се обърнах с вдигнат револвер. Чух стъпки, които се отдалечаваха.

— Ева? — извиках аз.

Обърнах се към сцената и съгледах кръг от кехлибарена светлина в амфитеатъра. Приближих се и видях силуета на Ева Иринова. Държеше свещник в ръцете си и гледаше руините на Големия кралски театър. Руините на собствения й живот. Обърна се и бавно повдигна пламъците на свещите към ивиците кадифе, които висяха на парцали от ложите. Сухият плат пламна като прахан. Тя продължи да сее огнената диря, която бързо обхвана ложите, стените, покрити с позлата и емайл, и креслата.

— Не! — извиках аз.

Тя не обърна внимание на вика ми и изчезна през вратата, която водеше към галериите зад ложите. За броени секунди огънят се разпространи като гневна стихия, която пълзеше с голяма бързина и поглъщаше всичко по пътя си. Неговото сияние показа Големия театър в нов облик. Заля ме вълна от топлина и свят ми се зави от миризмата на горяща дървесина и боя.

Проследих с поглед пламъците, които се катереха нагоре. Съгледах високо над мен механизма за преместване на декори — сложна система от въжета, завеси, скрипци, висящи декори и скели. Две огнени очи ме наблюдаваха от висините. Колвеник. Държеше Марина само с едната си ръка, сякаш бе някаква играчка. Видях го да се придвижва по скелите с котешка пъргавина. Обърнах се и установих, че пламъците са обхванали първия балкон изцяло и вече се изкачват към ложите на втория. Пробитата в купола дупка подхранваше огъня, образувайки нещо като огромен комин.

Втурнах се към дървените стълби. Зигзагообразно подредените стъпала се тресяха под краката ми. Спрях се на височината на третия балкон и вдигнах очи. Бях изгубил Колвеник от поглед. Точно тогава почувствах как нечии нокти се вкопчват в гърба ми. Обърнах се, за да се изплъзна от смъртоносната му прегръдка, и видях пред себе си едно от създанията на Колвеник. Изстрелите на Кларет бяха откъснали едната му ръка, но то все още беше живо. Имаше дълга коса и си личеше, че лицето му някога е било на жена. Насочих револвера към него, но то не се спря. Изведнъж ме връхлетя увереност, че и преди съм виждал това лице. Сиянието на пламъците разкри онова, което бе останало от погледа му. Усетих, че гърлото ми пресъхна.

— Мария? — измънках аз.

Дъщерята на Колвеник — или съществото, което обитаваше нейната обвивка — за миг се спря колебливо.

— Мария? — извиках отново аз.

Нищо не бе останало от онова ангелско излъчване, което си спомнях. Красотата й бе помръкнала. Бе се превърнала в жалък и страшен хищник. Кожата й беше още свежа. Колвеник бе работил бързо. Свалих револвера и се опитах да протегна ръка към клетата жена. Може би все още имаше някаква надежда за нея.

— Мария? Познахте ли ме? Аз съм Оскар. Оскар Драй. Помните ли ме?

Мария Шели се взираше в мен. За миг искрица живот проблесна в погледа й. Видях как тя зарони сълзи и повдигна ръцете си. Погледна гротескните метални лапи, с които завършваха те, и застена. Подадох й ръка. Мария Шели отстъпи назад, разтреперана.

Буйно разгорелите се пламъци обхванаха една от гредите, които поддържаха главната завеса. Прокъсаният плат се разпадна, превръщайки се в огнена мантия. Въжетата, които го държаха, се освободиха като горящи камшици и паднаха върху мостика, на който се крепяхме. Една огнена линия се очерта между нас. Отново протегнах ръка към дъщерята на Колвеник.

— Моля ви, хванете се за ръката ми.

Тя се отдръпна — бягаше от мен. Лицето й бе обляно в сълзи. Платформата под нозете ни изскърца.

— Мария, моля ви…

Съществото се взираше в пламъците, сякаш виждаше нещо в тях. Отправи ми един последен поглед, който не можах да разтълкувам, и сграбчи горящото въже, което бе останало проснато на платформата. Огънят плъзна по ръката, торса, косите, дрехите и лицето. Тя гореше като восъчна фигура, докато накрая дъските поддадоха под краката й и тялото й рухна в бездната.

Затичах се към един от изходите на третия балкон. Трябваше да намеря Ева Иринова и да спася Марина.

— Ева! — провикнах се аз, когато най-сетне я зърнах.

Тя продължи да върви, глуха за виковете ми. Настигнах я на централното мраморно стълбище. Сграбчих я за ръката с всички сили и я накарах да спре. Тя се задърпа, за да се освободи от мен.

— Той отвлече Марина. Ако не му предам серума, ще я убие.

— Твоята приятелка вече е мъртва. Излез оттук, докато все още можеш.

— Не!

Ева Иринова се огледа наоколо. Спирали от дим се виеха по стълбите. Не оставаше много време.

— Не мога да си тръгна без нея…

— Изобщо не разбираш — отвърна тя. — Ако ти дам серума, Михаил ще убие и двама ви и нищо не ще може да го спре.

— Той не иска да убива никого. Иска само да живее.

— Продължаваш да не разбираш, Оскар — рече Ева. — Аз не мога да сторя нищо. Всичко е в Божиите ръце.

С тези думи ми обърна гръб и се отдалечи от мен.

— Никой не може да играе ролята на Бог. Включително и вие — казах аз, за да й припомня собствените й думи.

Тя се спря. Вдигнах револвера и се прицелих. Запънах ударника и щракането му се изгуби сред ехото на галерията. Звукът я накара да се обърне.

— Опитвам се само да спася душата на Михаил — рече тя.

— За душата на Колвеник не зная, но можете да спасите вашата.

Дамата ме гледаше мълчаливо, изправена пред заплахата на оръжието, което стисках в треперещите си ръце.

— Способен ли си да ме застреляш, без да ти мигне окото? — попита тя.

Не отговорих. Не знаех отговора. Съзнанието ми бе изцяло заето от образа на Марина в лапите на Колвеник и от мисълта за малкото минути, които оставаха, преди пламъците окончателно да отворят портите на ада към Големия кралски театър.

— Твоята приятелка навярно означава много за теб.

Кимнах и ми се стори, че на лицето на жената се изписа най-тъжната усмивка в нейния живот.

— Тя знае ли това? — попита Ева.

— Нямам представа — отвърнах, без да се замисля.

Тя кимна бавно и измъкна изумруденозеления флакон.

— Ти си като мен, Оскар. И двамата сме сами и осъдени да обичаме някого безнадеждно…

Подаде ми флакона и аз свалих оръжието. Оставих го на пода и взех флакона в ръце. Докато го гледах, почувствах, че камък ми е паднал от сърцето. Поисках да благодаря на Ева Иринова, но тя вече не беше там. Револверът също.

 

 

Когато стигнах до последния балкон, цялата сграда агонизираше под краката ми. Изтичах до края на галерията, търсейки вход към свода на конструкцията за преместване на декори. Изведнъж една от вратите се изтръгна от рамката си, обвита в пламъци. Огнена река заля галерията. Бях попаднал в капан. Озърнах се отчаяно и видях само един изход — прозорците, които гледаха навън. Приближих се до замъглените от дима стъкла и съгледах тесен корниз от другата страна. Стихията настъпваше към мен. Стъклата на прозорците станаха на трески, сякаш ги бе докоснал полъх от ада. От дрехите ми взе да се издига дим. Вече усещах пламъците по кожата си. Задушавах се. Скочих на корниза. Студеният нощен въздух ме връхлетя и аз видях улиците на Барселона, които се простираха на много метри под мен. Гледката беше страховита. Огънят бе обхванал изцяло Големия кралски театър. Външните скели бяха рухнали изпепелени. Някогашната фасада се издигаше като величествен бароков дворец, като огнена катедрала в сърцето на Равал. Сирените на пожарната виеха, сякаш се оплакваха от своето безсилие. Точно до металния връх, в който се събираше мрежата от стоманените нерви на купола, стоеше Колвеник и държеше Марина.

— Марина! — изкрещях аз.

Пристъпих крачка напред и инстинктивно сграбчих една метална арка, за да не падна. Тя бе нажежена. Извиках от болка и отдръпнах ръката си. От почернялата длан се вдигна дим. В този миг ново сътресение разклати цялата структура и аз се досетих какво ще стане. Театърът рухна с оглушителен грохот и единствено металният скелет остана да стърчи гол и невредим — паяжина от алуминий, опъната над огнен пъкъл. В центъра й се извисяваше Колвеник. Успях да зърна лицето на Марина. Беше жива. Тогава направих единственото, което можеше да я спаси.

Извадих флакона и го показах на Колвеник. Той отдалечи Марина от себе си, приближавайки я към бездната. Чух виковете й. После Колвеник протегна разтворената си лапа към празното пространство. Значението на този жест беше ясно. Пред мен като мост се простираше една греда. Пристъпих към нея.

— Оскар, недей! — извика Марина умолително.

Без да откъсвам очи от тесния мост, тръгнах по него. Усещах как подметките на обувките ми се разпадат с всяка крачка. Задушливият вихър, който се издигаше от огъня, бушуваше около мен. Напредвах стъпка по стъпка, приковал поглед към моста, досущ като еквилибрист. В самия край погледнах напред и видях една обзета от ужас Марина. Беше сама! Когато изтичах да я прегърна, Колвеник изникна иззад нея. Сграбчи я отново и я надвеси над бездната. Извадих флакона и направих същото, за да му покажа, че ще го хвърля в пламъците, ако не я освободи от хватката си. Спомних си думите на Ева Иринова: „Ще убие и двама ви…“ Това ме накара да отворя флакона и да излея няколко капки в пропастта. Колвеник блъсна Марина върху една бронзова статуя и се втурна към мен. Отскочих, за да го избегна, и флаконът се изплъзна от пръстите ми.

От контакта с горещия метал серумът започна да се изпарява. Лапата на Колвеник успя да хване флакона, когато в него бяха останали само няколко капки. Колвеник сключи металния си юмрук около него и го строши на парчета. Няколко изумруденозелени капки се стекоха между пръстите му. Пламъците озариха лицето му — клокочещ кладенец от неудържима омраза и ярост. Тогава той тръгна към нас. Марина сграбчи ръцете ми и ги стисна с всички сили. Затвори очи и аз сторих същото. Почувствах съвсем наблизо смрадта на гнилоч, която излъчваше Колвеник, и се приготвих за предстоящия удар.

Първият изстрел прекоси пламъците със свистене. Отворих очи и видях силуета на Ева Иринова, която с револвер в ръка вървеше към нас по същия път, по който бях минал аз. Една роза от черна кръв цъфна на гърдите на Колвеник. Следващият изстрел, изпратен по-отблизо, разкъса една от ръцете му. Третият го улучи в рамото. Дръпнах Марина настрани. Колвеник се обърна към Ева, като се олюляваше. Дамата в черно напредваше бавно. Оръжието й бе безмилостно насочено към него. Чух Колвеник да стене. Четвъртият изстрел отвори дупка в стомаха му. Петият и последен нарисува черен знак между очите му. Миг по-късно той рухна на колене. Ева Иринова пусна пистолета и изтича при него.

Взе го в обятията си и го залюля. Очите на двамата се срещнаха отново и аз видях как тя, разплакана, замилва това чудовищно лице.

— Отведи приятелката си оттук — каза ми Ева, без да ме погледне.

Кимнах и поведох Марина по моста към корниза на сградата. Оттам успяхме да стигнем до покрива на пристройката, на безопасно разстояние от огъня. Обърнахме се, преди напълно да ги изгубим от поглед. Черната дама държеше в прегръдките си Михаил Колвеник. Силуетите им се очертаваха сред пламъците, докато огънят не ги обгърна изцяло. Стори ми се, че видях как вятърът разпръсна пепелта им и тя се рееше над Барселона, докато утрото не я отнесе завинаги.

 

 

На следващия ден вестниците писаха за най-големия пожар в историята на града и за миналото на Големия кралски театър, отбелязвайки, че с неговото заличаване си отиват и последните следи от една изгубена Барселона. Водите на пристанището бяха покрити със слой от пепел, която продължи да вали над града чак до здрач. Фотографии, заснети от хълма Монжуик, показваха една достойна за перото на Данте пъклена клада, която се издигаше към небесата. Трагедията доби нов облик, когато полицията разкри подозренията си, че сградата е била обитавана от бездомници и че някои от тях са загинали сред отломките. Самоличността на двете овъглени тела, намерени прегърнати на върха на купола, не бе установена. Както бе предрекла Ева Иринова, истината остана неразкрита.

Нито един вестник не спомена старата история на Ева Иринова и Михаил Колвеник. Никой вече не се интересуваше от това. Спомням си как онази сутрин стояхме с Марина пред един от павилионите на Лас Рамблас. Първата страница на „Ла Вангуардия“ бе изцяло заета от статия с гръмкото заглавие:

БАРСЕЛОНА ГОРИ!

Любопитни минувачи и ранобудници бързаха да си купят първото издание, чудейки се кой ли е покрил небето със сребърна глазура. Ние бавно поехме към Пласа Каталуня, докато частици пепел продължаваха да валят край нас като мъртви снежинки.