Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Marina, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- Светла Христова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 28 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Карлос Руис Сафон. Марина
Испанска. Първо издание
Превод: Светла Христова
Коректор: Людмила Петрова
Компютърна обработка: Людмила Петрова
Оформление на корицата: Румен Хараламбиев
ИК „Изток-Запад“, 2010 г.
ISBN: 978-954-321-780-9
Формат: 16/60/90
Обем: 13 печатни коли
Дадена за печат: ноември 2010 г.
Излязла от печат: ноември 2010 г.
Предпечат и печат: „Изток-Запад“
Преводът е направен по изданието:
Carlos Ruiz Zafón
Marina
История
- — Добавяне
3.
От мъглата бавно изплува велосипед. Караше го момиче в бяла рокля, което се спускаше по наклона към мен. Утринната светлина загатваше формите на тялото й през памучната тъкан. Дълга коса с цвят на сено, развята от вятъра, закриваше лицето й. Стоях неподвижно и я гледах как се приближава към мен, замръзнал като идиот насред пристъп на парализа. Велосипедът спря на няколко метра. Погледът ми — или може би само въображението ми — долови очертанията на стройните нозе, когато стъпиха на земята. Очите ми се плъзнаха нагоре по роклята, взета сякаш от картина на Сороя[1], и накрая се спряха върху очите на девойката — сиви и тъй дълбоки, че човек можеше да потъне в тях. В момента те се взираха в мен саркастично. Отправих й най-добрата от всичките си глупашки усмивки.
— Ти сигурно си оня с часовника — рече тя с тон, който съответстваше на силата на погледа й.
Прецених, че навярно бе на моята възраст или може би с година по-голяма. За мен никога не бе лесна работа да отгатна възрастта на някоя жена; смятах това за цяла наука или изкуство. Кожата й бе бледа като цвета на роклята.
— Тук ли живееш? — измънках аз, като посочих оградата на дома.
Миглите й едва потрепнаха. Очите й ме пронизваха с такава ярост, че навярно са ми трябвали часове, за да осъзная, че се намирам пред най-ослепителното създание, което бях виждал или очаквах да видя през живота си. Точка по въпроса.
— Кой си ти, че да ме питаш?
— Ами сигурно ще да съм оня с часовника — импровизирах аз. — Казвам се Оскар. Оскар Драй. Дойдох да го върна.
Без да й дам време да ми отговори, извадих часовника от джоба си и й го подадох. Тя издържа на погледа ми няколко секунди, преди да го вземе. Когато го стори, забелязах, че ръката й бе бяла като на снежен човек, а на безименния си пръст носеше златен пръстен.
— Когато го взех, вече беше счупен — поясних аз.
— Счупен е от петнайсет години насам — промълви момичето, без да ме погледне.
Когато най-сетне вдигна очи, то бе, за да ме огледа от глава до пети, сякаш оценяваше стара мебел или някаква непотребна вехтория. Нещо в погледа й ми подсказа, че надали ме смяташе за крадец; навярно ме причисляваше по-скоро към категорията на идиотите или обикновените глупаци. Изражението на просветена личност, което си придавах, не ми помагаше особено. Девойката повдигна вежда, усмихна се загадъчно и ми подаде часовника обратно.
— Ти го задигна, значи ти ще трябва да го върнеш на собственика му.
— Ама…
— Часовникът не е мой — осведоми ме тя. — На Жерман е.
При споменаването на това име в съзнанието ми изникна огромният беловлас силует, който ме бе изненадал в галерията на голямата къща преди известно време.
— Жерман?
— Баща ми.
— А ти си?
— Неговата дъщеря.
— Имах предвид, как се казваш?
— Отлично зная какво си имал предвид — отвърна момичето.
Без повече приказки, тя се качи отново на колелото си и премина през вратата на желязната ограда. Преди да се изгуби в градината, се обърна за миг. В очите й се четеше гръмогласен присмех. Въздъхнах и я последвах. Посрещна ме един стар познат — котаракът, който ме изгледа с обичайното си пренебрежение. Прииска ми се да съм доберман.
Тръгнах през градината, ескортиран от животното. Преминах някак през тази джунгла, докато стигнах до фонтана с херувимите. Там беше подпрян велосипедът, а собственичката му тъкмо сваляше една торба от кошницата, монтирана отпред на кормилото. Миришеше на пресен хляб. Момичето извади шише с мляко от торбата и коленичи, за да напълни една купичка, оставена на земята. Животното се втурна към закуската си. Това явно бе всекидневен ритуал.
— Мислех, че котаракът ти яде единствено беззащитни птички — рекох.
— Само ги улавя. Не ги яде. Това е териториален въпрос — поясни ми тя, сякаш бях дете. — Всъщност той най-много обича мляко. Нали обичаш мляко, Кафка?
Кафкианският котарак близна пръстите й в знак на съгласие. Девойката го погали по гърба с топла усмивка. Докато го милваше, мускулите на хълбока й се очертаха под гънките на роклята. Едва тогава тя вдигна поглед и ме улови, че я наблюдавам жадно.
— Ами ти? Закусвал ли си? — попита тя.
Поклатих глава.
— Значи сигурно си гладен. Глупаците винаги са гладни. Хайде, ела да хапнеш. Добре ще ти дойде първо да си сложиш нещо в стомаха, ако ще трябва да обясняваш на Жерман защо си задигнал часовника му.
Кухнята беше голямо помещение, разположено в задната част на къщата. Неочакваната ми закуска се състоеше от кроасани, които девойката бе донесла от сладкарница „Фош“ на площад Сариа. Поднесе ми и огромна чаша кафе с мляко и седна срещу мен, а аз лакомо се нахвърлих на това пиршество. Наблюдаваше ме така, сякаш бях някой изгладнял просяк, когото бе прибрала от улицата — със смесица от любопитство, съжаление и недоверие. Тя самата не хапна нито залък.
— И друг път съм те виждала да минаваш оттук — отбеляза тя, без да сваля очи от мен. — Ти и оня дребосък, който вечно изглежда уплашен. Следобед често минавате по задната улица, когато ви пуснат от интерната. Понякога вървиш сам и разсеяно си тананикаш нещо. Бас държа, че си прекарвате чудесно в оня зандан…
Тъкмо се канех да отговоря нещо остроумно, когато една огромна сянка се разля върху масата като мастилен облак. Моята любезна домакиня вдигна поглед и се усмихна. Аз замръзнах на място с уста, пълна с кроасан, а сърцето ми захлопа като кастанети.
— Имаме гостенин — обяви тя развеселена. — Татко, това е Оскар Драй, любител-крадец на часовници. Оскар, това е баща ми Жерман.
Преглътнах рязко и бавно се обърнах. Пред мен стърчеше фигура, която ми се видя извънредно висока. Мъжът носеше костюм от алпака с жилетка и малка вратовръзка. Дългата му бяла коса, старателно вчесана назад, падаше по раменете му. Посивели мустаци красяха лицето с резки черти, сред което се открояваха две тъмни, печални очи. Ала най-характерното нещо у него бяха ръцете му. Бели ръце на ангел с безкрайно дълги, изящни пръсти. С една дума — Жерман.
— Не съм крадец, господине… — нервно подхванах аз. — Мога да обясня всичко. Ако дръзнах да проникна в имота ви, то бе само защото мислех, че никой не живее тук. А когато вече бях вътре, не знам какво ме прихвана, дали защото чух онази музика или не, но във всеки случай влязох и видях часовника. Кълна се, че нямах намерение да го взимам с мен, но се изплаших и когато си дадох сметка, че все още го държа, вече бях далече от тук. Тоест, не знам дали се изразявам добре…
Момичето се усмихваше язвително. Очите на Жерман, тъмни и непроницаеми, се спряха върху моите. Бръкнах в джоба си и му подадох часовника, като очаквах, че мъжът всеки миг ще се разкрещи с цяло гърло и ще ме заплаши с полицията, цивилната гвардия[2] и съда за непълнолетни престъпници.
— Вярвам ви — отвърна той приветливо, като взе часовника и седна на масата при нас.
Говореше тихо, гласът му едва се чуваше. Дъщеря му поднесе и на него чиния с два кроасана и чаша кафе с мляко. Докато му сервираше, тя го целуна по челото, а Жерман я прегърна. Гледах ги срещу светлината, която се процеждаше през прозорците. Лицето на Жерман, което си бях представял свирепо като на людоед, се оказа деликатно, почти болнаво. Той беше висок и изключително слаб. Усмихваше ми се вежливо, докато вдигаше чашата към устните си, и за миг долових как между бащата и дъщерята се носеше един поток от обич и привързаност, които отиваха отвъд думите и жестовете. Една връзка, изтъкана от мълчание и погледи, ги свързваше сред сенките на този дом, в края на забравената улица, където те се грижеха един за друг, далече от света.
Жерман довърши закуската си и сърдечно ми благодари, че съм си направил труда да му върна часовника. От толкова любезност се почувствах двойно по-виновен.
— Е, Оскар — рече той с уморен глас, — беше удоволствие да се запозная с вас. Надявам се да ви видя отново, когато пожелаете да ни погостувате пак някой път.
Не проумявах защо упорстваше да се обръща към мен на „вие“. Имаше нещо у него, което говореше за друга епоха, за други времена, в които посивелите му коси са лъщели, а голямата къща е била същински дворец по средата между Сариа и небето. Той ми подаде ръка и се сбогува, за да се върне в своя бездънен лабиринт. Видях го да се отдалечава с леко накуцване по коридора. Дъщеря му го наблюдаваше със скрита тъга, забулила погледа й.
— Жерман не е много добре със здравето — промълви тя. — Лесно се изморява.
Ала веднага побърза да заличи тъжното си изражение.
— Искаш ли още нещо?
— Вече доста се заседях — отвърнах, борейки се с изкушението да прибягна до какъвто и да е предлог, за да остана по-дълго в нейната компания. — Май ще е по-добре да си вървя.
Тя прие решението ми и ме изпрати до градината. Утринните лъчи бяха разпръснали мъглата. Настъпващата есен бе обагрила дърветата в бакърено. Вървяхме към оградата; Кафка мъркаше, излегнат на слънце. Когато стигнахме до вратата, девойката ми направи път да мина пред нея. Спогледахме се мълчаливо. Подаде ми ръка и аз я стиснах. Усетих пулса й под кадифената кожа.
— Благодаря за всичко — рекох. — И съжалявам за…
— Няма значение.
Свих рамене.
— Е…
Поех надолу по улицата, чувствайки как с всяка крачка магията на тази къща се свличаше от мен. Изведнъж гласът на момичето се разнесе зад гърба ми.
— Оскар!
Обърнах се. Тя все още стоеше там, зад оградата. Кафка лежеше в краката й.
— Защо влезе в къщата ни оная нощ?
Озърнах се наоколо, сякаш очаквах да намеря отговора, написан на паважа.
— Не знам — признах най-сетне. — Видя ми се загадъчна, та сигурно затова…
Момичето се усмихна тайнствено.
— Обичаш ли загадките?
Кимнах. Мисля, че дори да ме беше попитала дали обичам арсеника, пак щях да отговоря утвърдително.
— Зает ли си с нещо утре?
Поклатих глава, все така безмълвно. Дори и да имах ангажимент, щях да измисля някакво оправдание. За крадец хич не ме биваше, но като лъжец, трябва да призная, винаги съм проявявал творчество.
— В такъв случай ще те чакам тук в девет часа — рече тя, преди да се изгуби сред сенките на градината.
— Почакай!
Викът ми я накара да се спре.
— Не ми каза как ти е името…
— Марина… До утре!
Помахах й с ръка за поздрав, но тя вече се беше скрила от погледа ми. Напразно стоях и чаках Марина да се покаже отново. Слънцето докосваше небесния свод и прецених, че навярно наближаваше пладне. Когато разбрах, че тя няма да се появи, се върнах в интерната. Старите входни врати на кварталните сгради сякаш ми се усмихваха съучастнически. Чувах ехото на стъпките си, но бях готов да се закълна, че се нося на цяла педя над земята.