Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Marina, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
buba (2016 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2016 г.)

Издание:

Карлос Руис Сафон. Марина

Испанска. Първо издание

Превод: Светла Христова

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Людмила Петрова

Оформление на корицата: Румен Хараламбиев

ИК „Изток-Запад“, 2010 г.

ISBN: 978-954-321-780-9

 

Формат: 16/60/90

Обем: 13 печатни коли

Дадена за печат: ноември 2010 г.

Излязла от печат: ноември 2010 г.

Предпечат и печат: „Изток-Запад“

 

Преводът е направен по изданието:

Carlos Ruiz Zafón

Marina

История

  1. — Добавяне

3.

От мъглата бавно изплува велосипед. Караше го момиче в бяла рокля, което се спускаше по наклона към мен. Утринната светлина загатваше формите на тялото й през памучната тъкан. Дълга коса с цвят на сено, развята от вятъра, закриваше лицето й. Стоях неподвижно и я гледах как се приближава към мен, замръзнал като идиот насред пристъп на парализа. Велосипедът спря на няколко метра. Погледът ми — или може би само въображението ми — долови очертанията на стройните нозе, когато стъпиха на земята. Очите ми се плъзнаха нагоре по роклята, взета сякаш от картина на Сороя[1], и накрая се спряха върху очите на девойката — сиви и тъй дълбоки, че човек можеше да потъне в тях. В момента те се взираха в мен саркастично. Отправих й най-добрата от всичките си глупашки усмивки.

— Ти сигурно си оня с часовника — рече тя с тон, който съответстваше на силата на погледа й.

Прецених, че навярно бе на моята възраст или може би с година по-голяма. За мен никога не бе лесна работа да отгатна възрастта на някоя жена; смятах това за цяла наука или изкуство. Кожата й бе бледа като цвета на роклята.

— Тук ли живееш? — измънках аз, като посочих оградата на дома.

Миглите й едва потрепнаха. Очите й ме пронизваха с такава ярост, че навярно са ми трябвали часове, за да осъзная, че се намирам пред най-ослепителното създание, което бях виждал или очаквах да видя през живота си. Точка по въпроса.

— Кой си ти, че да ме питаш?

— Ами сигурно ще да съм оня с часовника — импровизирах аз. — Казвам се Оскар. Оскар Драй. Дойдох да го върна.

Без да й дам време да ми отговори, извадих часовника от джоба си и й го подадох. Тя издържа на погледа ми няколко секунди, преди да го вземе. Когато го стори, забелязах, че ръката й бе бяла като на снежен човек, а на безименния си пръст носеше златен пръстен.

— Когато го взех, вече беше счупен — поясних аз.

— Счупен е от петнайсет години насам — промълви момичето, без да ме погледне.

Когато най-сетне вдигна очи, то бе, за да ме огледа от глава до пети, сякаш оценяваше стара мебел или някаква непотребна вехтория. Нещо в погледа й ми подсказа, че надали ме смяташе за крадец; навярно ме причисляваше по-скоро към категорията на идиотите или обикновените глупаци. Изражението на просветена личност, което си придавах, не ми помагаше особено. Девойката повдигна вежда, усмихна се загадъчно и ми подаде часовника обратно.

— Ти го задигна, значи ти ще трябва да го върнеш на собственика му.

— Ама…

— Часовникът не е мой — осведоми ме тя. — На Жерман е.

При споменаването на това име в съзнанието ми изникна огромният беловлас силует, който ме бе изненадал в галерията на голямата къща преди известно време.

— Жерман?

— Баща ми.

— А ти си?

— Неговата дъщеря.

— Имах предвид, как се казваш?

— Отлично зная какво си имал предвид — отвърна момичето.

Без повече приказки, тя се качи отново на колелото си и премина през вратата на желязната ограда. Преди да се изгуби в градината, се обърна за миг. В очите й се четеше гръмогласен присмех. Въздъхнах и я последвах. Посрещна ме един стар познат — котаракът, който ме изгледа с обичайното си пренебрежение. Прииска ми се да съм доберман.

Тръгнах през градината, ескортиран от животното. Преминах някак през тази джунгла, докато стигнах до фонтана с херувимите. Там беше подпрян велосипедът, а собственичката му тъкмо сваляше една торба от кошницата, монтирана отпред на кормилото. Миришеше на пресен хляб. Момичето извади шише с мляко от торбата и коленичи, за да напълни една купичка, оставена на земята. Животното се втурна към закуската си. Това явно бе всекидневен ритуал.

— Мислех, че котаракът ти яде единствено беззащитни птички — рекох.

— Само ги улавя. Не ги яде. Това е териториален въпрос — поясни ми тя, сякаш бях дете. — Всъщност той най-много обича мляко. Нали обичаш мляко, Кафка?

Кафкианският котарак близна пръстите й в знак на съгласие. Девойката го погали по гърба с топла усмивка. Докато го милваше, мускулите на хълбока й се очертаха под гънките на роклята. Едва тогава тя вдигна поглед и ме улови, че я наблюдавам жадно.

— Ами ти? Закусвал ли си? — попита тя.

Поклатих глава.

— Значи сигурно си гладен. Глупаците винаги са гладни. Хайде, ела да хапнеш. Добре ще ти дойде първо да си сложиш нещо в стомаха, ако ще трябва да обясняваш на Жерман защо си задигнал часовника му.

 

 

Кухнята беше голямо помещение, разположено в задната част на къщата. Неочакваната ми закуска се състоеше от кроасани, които девойката бе донесла от сладкарница „Фош“ на площад Сариа. Поднесе ми и огромна чаша кафе с мляко и седна срещу мен, а аз лакомо се нахвърлих на това пиршество. Наблюдаваше ме така, сякаш бях някой изгладнял просяк, когото бе прибрала от улицата — със смесица от любопитство, съжаление и недоверие. Тя самата не хапна нито залък.

— И друг път съм те виждала да минаваш оттук — отбеляза тя, без да сваля очи от мен. — Ти и оня дребосък, който вечно изглежда уплашен. Следобед често минавате по задната улица, когато ви пуснат от интерната. Понякога вървиш сам и разсеяно си тананикаш нещо. Бас държа, че си прекарвате чудесно в оня зандан…

Тъкмо се канех да отговоря нещо остроумно, когато една огромна сянка се разля върху масата като мастилен облак. Моята любезна домакиня вдигна поглед и се усмихна. Аз замръзнах на място с уста, пълна с кроасан, а сърцето ми захлопа като кастанети.

— Имаме гостенин — обяви тя развеселена. — Татко, това е Оскар Драй, любител-крадец на часовници. Оскар, това е баща ми Жерман.

Преглътнах рязко и бавно се обърнах. Пред мен стърчеше фигура, която ми се видя извънредно висока. Мъжът носеше костюм от алпака с жилетка и малка вратовръзка. Дългата му бяла коса, старателно вчесана назад, падаше по раменете му. Посивели мустаци красяха лицето с резки черти, сред което се открояваха две тъмни, печални очи. Ала най-характерното нещо у него бяха ръцете му. Бели ръце на ангел с безкрайно дълги, изящни пръсти. С една дума — Жерман.

— Не съм крадец, господине… — нервно подхванах аз. — Мога да обясня всичко. Ако дръзнах да проникна в имота ви, то бе само защото мислех, че никой не живее тук. А когато вече бях вътре, не знам какво ме прихвана, дали защото чух онази музика или не, но във всеки случай влязох и видях часовника. Кълна се, че нямах намерение да го взимам с мен, но се изплаших и когато си дадох сметка, че все още го държа, вече бях далече от тук. Тоест, не знам дали се изразявам добре…

Момичето се усмихваше язвително. Очите на Жерман, тъмни и непроницаеми, се спряха върху моите. Бръкнах в джоба си и му подадох часовника, като очаквах, че мъжът всеки миг ще се разкрещи с цяло гърло и ще ме заплаши с полицията, цивилната гвардия[2] и съда за непълнолетни престъпници.

— Вярвам ви — отвърна той приветливо, като взе часовника и седна на масата при нас.

Говореше тихо, гласът му едва се чуваше. Дъщеря му поднесе и на него чиния с два кроасана и чаша кафе с мляко. Докато му сервираше, тя го целуна по челото, а Жерман я прегърна. Гледах ги срещу светлината, която се процеждаше през прозорците. Лицето на Жерман, което си бях представял свирепо като на людоед, се оказа деликатно, почти болнаво. Той беше висок и изключително слаб. Усмихваше ми се вежливо, докато вдигаше чашата към устните си, и за миг долових как между бащата и дъщерята се носеше един поток от обич и привързаност, които отиваха отвъд думите и жестовете. Една връзка, изтъкана от мълчание и погледи, ги свързваше сред сенките на този дом, в края на забравената улица, където те се грижеха един за друг, далече от света.

Жерман довърши закуската си и сърдечно ми благодари, че съм си направил труда да му върна часовника. От толкова любезност се почувствах двойно по-виновен.

— Е, Оскар — рече той с уморен глас, — беше удоволствие да се запозная с вас. Надявам се да ви видя отново, когато пожелаете да ни погостувате пак някой път.

Не проумявах защо упорстваше да се обръща към мен на „вие“. Имаше нещо у него, което говореше за друга епоха, за други времена, в които посивелите му коси са лъщели, а голямата къща е била същински дворец по средата между Сариа и небето. Той ми подаде ръка и се сбогува, за да се върне в своя бездънен лабиринт. Видях го да се отдалечава с леко накуцване по коридора. Дъщеря му го наблюдаваше със скрита тъга, забулила погледа й.

— Жерман не е много добре със здравето — промълви тя. — Лесно се изморява.

Ала веднага побърза да заличи тъжното си изражение.

— Искаш ли още нещо?

— Вече доста се заседях — отвърнах, борейки се с изкушението да прибягна до какъвто и да е предлог, за да остана по-дълго в нейната компания. — Май ще е по-добре да си вървя.

Тя прие решението ми и ме изпрати до градината. Утринните лъчи бяха разпръснали мъглата. Настъпващата есен бе обагрила дърветата в бакърено. Вървяхме към оградата; Кафка мъркаше, излегнат на слънце. Когато стигнахме до вратата, девойката ми направи път да мина пред нея. Спогледахме се мълчаливо. Подаде ми ръка и аз я стиснах. Усетих пулса й под кадифената кожа.

— Благодаря за всичко — рекох. — И съжалявам за…

— Няма значение.

Свих рамене.

— Е…

Поех надолу по улицата, чувствайки как с всяка крачка магията на тази къща се свличаше от мен. Изведнъж гласът на момичето се разнесе зад гърба ми.

— Оскар!

Обърнах се. Тя все още стоеше там, зад оградата. Кафка лежеше в краката й.

— Защо влезе в къщата ни оная нощ?

Озърнах се наоколо, сякаш очаквах да намеря отговора, написан на паважа.

— Не знам — признах най-сетне. — Видя ми се загадъчна, та сигурно затова…

Момичето се усмихна тайнствено.

— Обичаш ли загадките?

Кимнах. Мисля, че дори да ме беше попитала дали обичам арсеника, пак щях да отговоря утвърдително.

— Зает ли си с нещо утре?

Поклатих глава, все така безмълвно. Дори и да имах ангажимент, щях да измисля някакво оправдание. За крадец хич не ме биваше, но като лъжец, трябва да призная, винаги съм проявявал творчество.

— В такъв случай ще те чакам тук в девет часа — рече тя, преди да се изгуби сред сенките на градината.

— Почакай!

Викът ми я накара да се спре.

— Не ми каза как ти е името…

— Марина… До утре!

Помахах й с ръка за поздрав, но тя вече се беше скрила от погледа ми. Напразно стоях и чаках Марина да се покаже отново. Слънцето докосваше небесния свод и прецених, че навярно наближаваше пладне. Когато разбрах, че тя няма да се появи, се върнах в интерната. Старите входни врати на кварталните сгради сякаш ми се усмихваха съучастнически. Чувах ехото на стъпките си, но бях готов да се закълна, че се нося на цяла педя над земята.

Бележки

[1] Хоакин Сороя-и-Бастида (1863–1923) — испански живописец, смятан за най-видния представител на импресионизма в Испания.

[2] Испански полицейски корпус с военни и цивилни функции.