Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Marina, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
buba (2016 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2016 г.)

Издание:

Карлос Руис Сафон. Марина

Испанска. Първо издание

Превод: Светла Христова

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Людмила Петрова

Оформление на корицата: Румен Хараламбиев

ИК „Изток-Запад“, 2010 г.

ISBN: 978-954-321-780-9

 

Формат: 16/60/90

Обем: 13 печатни коли

Дадена за печат: ноември 2010 г.

Излязла от печат: ноември 2010 г.

Предпечат и печат: „Изток-Запад“

 

Преводът е направен по изданието:

Carlos Ruiz Zafón

Marina

История

  1. — Добавяне

21.

Събудих се в стая, която ми се стори позната. Прозорците бяха затворени и през капаците им се процеждаше ярка светлина. До мен стоеше една фигура, която ме наблюдаваше безмълвно. Марина.

— Добре дошъл в света на живите.

Надигнах се рязко. Пред погледа ми мигом се спусна пелена и ледени игли пронизаха черепа ми. Марина ме придържаше, докато болката бавно отшумя.

— Спокойно — прошепна ми тя.

— Как попаднах тук…?

— Някой те докара призори с една карета. Не се представи.

— Кларет… — промълвих аз, докато откъслечните спомени започнаха да се подреждат в ума ми.

Именно Кларет ме бе измъкнал от тунелите и ме бе докарал отново в къщата в Сариа. Осъзнах, че му дължа живота си.

— Изплаши ме до смърт! Къде беше? Цяла нощ те чаках. Никога повече не постъпвай така с мен, чуваш ли?

Всичко ме болеше, мъчително бе дори да кимна с глава. Отпуснах се пак в леглото. Марина поднесе към устните ми чаша студена вода. Пресуших я на един дъх.

— Май ти се пие още?

Затворих очи и чух как тя напълни отново чашата.

— А къде е Жерман? — попитах аз.

— В ателието си. Беше се разтревожил за теб. Казах му, че малко нещо ти е прилошало.

— И той ти повярва?

— Баща ми вярва на всичко, което аз му кажа — отвърна Марина без лукавство и ми подаде чашата с вода.

— Какво прави толкова часове в ателието си, щом вече не рисува?

Марина хвана китката ми и ми измери пулса.

— Баща ми е творец — отвърна тя след малко. — Творците живеят или в бъдещето, или в миналото; никога в настоящето. Жерман живее от спомени. Те са всичко, което има.

— Нали има теб?

— Аз съм най-важният му спомен — рече тя, като ме гледаше право в очите. — Донесох ти нещо за ядене. Трябва малко да се подкрепиш.

Махнах с ръка. От самата мисъл за храна ми се догади. Марина подложи длан под главата ми и ме придържаше, докато пиех отново. Чистата студена вода бе същинска благословия.

— Колко е часът?

— Следобедът преваля. Ти спа почти осем часа.

Сложи ръка на челото ми и я подържа така няколко секунди.

— Поне вече нямаш температура.

Отворих очи и й се усмихнах. Марина ме гледаше — сериозна, пребледняла.

— Бълнуваше. Говореше насън…

— Какво говорех?

— Разни глупости.

Посегнах към гърлото си. Болеше ме.

— Не пипай — каза Марина, като отмахна ръката ми. — Имаш солидна рана на шията. И порязвания по раменете и гърба. Кой ти направи това?

— Не зная…

Тя въздъхна нетърпеливо.

— Направо ми изкара акъла. Не знаех какво да правя. Отидох до една кабина да звънна на Флориан, но в бара ми казаха, че ти току-що си се обадил и инспекторът излязъл, без да каже къде отива. Обадих се пак малко преди да съмне и ми отговориха, че още не се е върнал…

— Флориан е мъртъв — казах аз и гласът ми пресекна, щом произнесох името на клетия инспектор. — Снощи отидох пак на гробището…

— Ти си луд! — прекъсна ме Марина.

Навярно имаше право. Без да продума, тя ми подаде трета чаша вода. Пресуших я до капка. После започнах полека да й разправям какво се бе случило предната нощ. Когато приключих, Марина известно време само ме гледаше мълчаливо. Стори ми се, че я тревожеше и нещо друго, нещо, което нямаше никаква връзка с описаните от мен събития. Настоя да изям храната, която ми бе донесла, независимо дали съм гладен, или не. Даде ми хляб с шоколад и не откъсна поглед от мен, докато не представих явни доказателства, че съм погълнал почти половин блокче шоколад и едно хлебче, което ми се видя с размерите на такси. Ударната доза захар в кръвта ми скоро се прояви и аз се почувствах ободрен.

— Докато спеше, аз също си поиграх на детектив — каза Марина, като ми посочи един дебел, подвързан с кожа том на масичката.

Прочетох заглавието на корицата.

— Интересуваш се от ентомология?

— Насекоми — уточни Марина. — Намерих нашата приятелка, черната пеперуда.

— Teufel…

— Прелестно създание. Живее в тунели и подземия, далече от светлината. Жизненият й цикъл трае четиринайсет дена. Преди да умре, заравя тялото си в боклука и след три дена от него се ражда нова ларва.

— Един вид възкресение?

— Би могло да се нарече и така.

— А с какво се храни? — попитах аз. — В тунелите няма цветя, нито цветен прашец…

— Храни се с малките си — уточни Марина. — Всичко е описано тук. Образцовият живот на нашите братовчеди насекомите.

Сетне отиде до прозореца и дръпна пердетата. Слънцето нахлу в стаята. Тя обаче остана там. Така усилено размишляваше над нещо, че едва ли не чувах как мозъкът й щрака.

— Какъв смисъл има някой да те нападне, за да си вземе албума с фотографиите, а после да ги захвърли?

— Навярно моят нападател е търсел нещо, което е трябвало да бъде в този албум.

— Но каквото и да е то, вече не е било там… — допълни Марина.

— Доктор Шели… — казах аз, осенен от внезапен спомен.

Марина ме погледна с недоумение.

— Когато отидохме при него, му показахме снимката, на която се вижда той, застанал в кабинета си — рекох.

— И той си я задържа!

— Не само това. На тръгване видях как я хвърли в огъня.

— Защо му е трябвало на Шели да унищожи тази фотография?

— Може би е показвала нещо, което не е искал никой да види… — казах аз, скачайки от леглото.

— Къде си мислиш, че отиваш?

— Да се срещна с Луис Кларет — отвърнах. — Той е човекът, който знае ключа към цялата загадка.

— Няма да мърдаш от тази къща в близките двайсет и четири часа — възрази Марина, като се подпря на вратата. — Инспектор Флориан пожертва живота си, за да имаш шанс да избягаш.

— До двайсет и четири часа онова, което се крие в тунелите, ще ни погне, ако не предприемем нещо, за да го спрем. Най-малкото, което заслужава Флориан, е да въздадем справедливост за него.

— Шели каза, че за смъртта справедливостта не е важна — припомни ми Марина. — Може би имаше право.

— Може би — съгласих се аз. — Но пък е важна за нас.

 

 

Когато стигнахме до пределите на Равал, уличките бяха потопени в мъгла, обагрена от светлините на западнали кръчми и вертепи. Бяхме оставили зад гърба си приятното оживление на Лас Рамблас и сега навлизахме в най-мизерните дебри на града. Нямаше и помен от туристи или любопитни минувачи. Потайни погледи ни следяха от смрадливи входове и от прозорци на фасади, които се ронеха като глина. Ехото на телевизори и радиоприемници се носеше сред бедните и тесни улички, без да стига до покривите. Гласът на Равал никога не се извисява до небесата.

През пролуките между сградите, покрити с трупана десетилетия наред мръсотия, не след дълго съзряхме тъмните и внушителни руини, останали от Големия кралски театър. На върха му, досущ като ветропоказател, се изрязваше силуетът на чернокрила пеперуда. Спряхме се да погледаме това фантастично зрелище. Най-безумната сграда, издигана някога в Барселона, се разпадаше полека като труп в блато.

Марина ми посочи осветените прозорци на третия етаж на пристройката към театъра. Познах входа за конюшните. Там горе беше жилището на Кларет. Отправихме се към портала. Фоайето все още бе осеяно с локви от снощния проливен дъжд. Започнахме да се изкачваме по тъмните, изтрити стъпала.

— Ами ако не иска да ни приеме? — попита Марина смутено.

— Може би ни очаква — казах аз, внезапно осенен от тази догадка.

Когато стигнахме до втория етаж, забелязах, че тя диша с мъка. Спрях се и видях, че е пребледняла.

— Добре ли си?

— Малко съм изморена — отвърна тя с неубедителна усмивка. — Вървиш прекалено бързо за мен.

Хванах я за ръката и я отведох до третия етаж, стъпало по стъпало. Спряхме се пред вратата на Кларет. Марина пое дълбоко дъх. Гръдният й кош потръпваше.

— Добре съм, наистина — рече тя, забелязвайки тревогата ми. — Хайде, почукай. Нали не ме домъкна чак дотук, за да разгледаме квартала?

Потропах с кокалчетата на пръстите си. Дървената врата бе стара, солидна и дебела като стена. Потропах отново. Чуха се бавни стъпки, които се приближаваха към прага. Вратата се отвори и Луис Кларет, човекът, който ми бе спасил живота, ни прие.

— Влезте — задоволи се да каже той, връщайки се обратно вътре.

Затворихме вратата зад нас. Жилището бе тъмно и студено. Боята се лющеше и висеше от тавана като кожа на влечуго. Лампи без крушки служеха за развъдник на паяци. Мозайката от плочки под краката ни бе изпочупена.

— Насам — долетя гласът на Кларет някъде отвътре.

Последвахме го до една стая, мъждиво осветена от мангал. Кларет седеше пред разпалените въглени и ги съзерцаваше мълчаливо. Стените бяха покрити със стари снимки — лица и хора от други епохи. Той вдигна поглед към нас. Имаше ясни, пронизващи очи, посребрени коси и подобна на пергамент кожа. Годините бяха набраздили лицето му с десетки бръчки, но въпреки напредналата си възраст Кларет излъчваше някаква сила, на която биха завидели мнозина мъже, с трийсет години по-млади от него. Беше като герой от водевил с обветрено лице, остарял с достолепие и стил.

— Нямах възможност да ви благодаря, задето ми спасихте живота.

— Не на мен трябва да благодариш. Как ме намерихте?

— Инспектор Флориан ни разказа за вас — пристъпи напред Марина. — Каза ни, че вие двамата с доктор Шели сте били единствените, останали до последно с Михаил Колвеник и Ева Иринова. Каза ни, че вие никога не сте ги изоставили. Как се запознахте с Михаил Колвеник?

Лека усмивка заигра по устните на Кларет.

— Господин Колвеник пристигна в този град в един от най-лютите студове на века — поде той. — Сам, гладен и премръзнал, потърси подслон във входа на една стара сграда, за да пренощува. Имаше едва няколко монети, с които можеше да си купи навярно къшей хляб или топло кафе. Нищо повече. Докато се чудеше какво да направи, забеляза, че не беше сам в този вход. Едно просяче на не повече от пет години, обвито в дрипи, бе потърсило убежище там също като него. Колвеник и детето не говореха на един и същ език, тъй че едва се разбираха. Ала Колвеник му се усмихна и му даде парите си, като със знаци му показа да си послужи с тях, за да купи нещо за ядене. Малчуганът, не вярвайки на късмета си, изтича да купи самун хляб от една денонощна пекарница до Пласа Реал. После се върна във входа, за да сподели хляба с непознатия, ала успя да види само как полицията го отведе. В дранголника неговите съкилийници му нанесли жесток побой. През всичките дни, които Колвеник прекара в болницата на затвора, детето го чакаше на портата като кутре без стопанин. Когато излезе на улицата две седмици по-късно, той куцаше. Хлапето го чакаше, за да му бъде опора. То се превърна в негов водач и се закле, че никога няма да изостави човека, който в най-лошата нощ от живота си му бе отстъпил всичко, което притежаваше на тоя свят… Това дете бях аз.

Кларет стана и ни направи знак да го последваме по един тесен коридор, който водеше до някаква врата. Извади ключ и я отвори. Оттатък имаше друга подобна врата, а между тях — неголямо помещение.

За да разсее царящия вътре мрак, той запали свещ. После отвори втората врата с друг ключ. Въздушно течение нахлу в коридора и пламъкът на свещта заигра. Усетих, че Марина ме хвана за ръката и я държа, докато прекосявахме прохода. В края му се спряхме. Пред нас се разкри приказна гледка — интериорът на Големия кралски театър.

Безброй нива се издигаха към огромния купол. Кадифените завеси висяха над сцената и се полюшваха в празното пространство. Над безкрайния, пуст партер големи кристални полилеи напразно очакваха електричеството, което никога не бе стигнало до тях. Намирахме се в един страничен вход на сцената. Над нас се издигаха механизмите за придвижване на декори — цяла вселена от завеси, скели, скрипци и мостици, която се губеше във висините.

— Насам — посочи Кларет, който ни водеше.

Прекосихме сцената. Някакви инструменти дремеха захвърлени на мястото за оркестъра. На подиума на диригента се виждаше потънала в паяжини партитура, отворена на първата страница. По-нататък големият килим на централната пътека на партера се простираше като път, който не води доникъде. Кларет се приближи до една осветена врата и ни даде знак да се спрем пред прага. Марина и аз се спогледахме.

Вратата водеше към гримьорна. Стотици ослепителни рокли висяха на метални стойки. Театрални огледала заемаха една от стените. Другата бе покрита с десетки стари снимки, на които се виждаше неописуемо красива жена. Ева Иринова, магьосницата на сцената. Жената, заради която Михаил Колвеник бе наредил да построят това светилище. В този миг я видях. Дамата в черно безмълвно съзерцаваше забуленото си лице в огледалото. Щом чу стъпките ни, тя бавно се обърна и кимна. Едва тогава Кларет ни пусна да влезем. Пристъпихме към нея с онази смесица от страх и омая, с която човек би се приближил до привидение. Спряхме се на около два метра. Кларет стоеше бдително на прага. Жената отново се обърна към огледалото, вглъбена в образа си.

После изведнъж повдигна воала с безкрайно внимателно движение. Оскъдната светлина на малкото работещи крушки ни разкри в огледалото лицето й или онова, което бе останало след киселината. Оголени кости и поразена кожа. Безформени устни — просто една цепка върху неясните черти. Очи, завинаги лишени от способността да плачат. В продължение на един безкраен миг тя ни остави да съзерцаваме ужасната гледка, която воалът й обикновено прикриваше. После, със същите внимателни жестове, с които ни бе показала лицето си, тя отново го забули и ни направи знак да седнем. Последва дълго мълчание.

Ева Иринова протегна ръка към лицето на Марина и го помилва, проследявайки бузите, устните, шията. Сякаш разчиташе неговата красота и съвършенство с жадни, треперещи пръсти. Марина преглътна с мъка. Дамата отдръпна ръката си и аз видях през воала как очите й без клепачи заблестяха. Едва тогава тя заговори и ни разказа историята, която бе крила повече от трийсет години.