Карлос Руис Сафон
Марина (10)

9.

През остатъка от есента посещенията ми в дома на Жерман и Марина се превърнаха във всекидневен ритуал. Денем сънувах наяве в клас, очаквайки мига, когато щях да се измъкна в посока към онази тайна уличка. Там ме чакаха новите ми приятели — с изключение на понеделниците, в които Марина придружаваше баща си до болницата, където го лекуваха. Пиехме кафе и бъбрехме в сумрачните стаи. Жерман се съгласи да ме научи да играя шах. Въпреки неговите уроци, на Марина й стигаха пет-шест минути, за да ми обяви шах и мат, ала аз не губех надежда.

Малко по малко, почти неусетно, техният свят стана и мой свят. Домът им, спомените, които сякаш се носеха във въздуха… ставаха и мои. Открих, че Марина не ходеше на училище, за да не оставя баща си сам и да може да се грижи за него. Обясни ми, че Жерман я е научил да чете, да пише и да мисли.

— Цялата география, тригонометрия и аритметика на света са безполезни, ако не се научиш да мислиш със собствената си глава — оправдаваше се Марина. — А това не ти го преподават в никое училище. Няма го в учебната програма.

Жерман бе разкрил пред нея света на изкуството, историята, науката. Александрийската библиотека на дома се бе превърнала в нейна вселена. Всяка от книгите там бе врата към нови светове и нови идеи. Една вечер в края на октомври бяхме седнали на перваза на един прозорец на втория етаж, откъдето наблюдавахме далечните светлини на Тибидабо. Марина ми призна, че мечтата й е да стане писателка. Имаше си един сандък, пълен с разкази и истории, които започнала да пише, откакто навършила девет години. Когато я помолих да ми покаже нещо, написано от нея, тя ме погледна, сякаш бях пиян, и заяви, че и дума не може да става за това. „Тая работа е като шаха“, помислих си аз. Търпение му е майката.

Често наблюдавах бащата и дъщерята, без те да си дават сметка. Гледах ги как лудуват, четат или седят мълчаливо, изправени един срещу друг пред шахматната дъска. Невидимата връзка, която ги свързваше, и този отделен свят, който си бяха изградили, далече от всичко и от всички — това бе наистина нещо вълшебно. Понякога се боях да не би присъствието ми да наруши този мираж. Имаше дни, в които, връщайки се в интерната, се чувствах най-щастливия човек на земята само задето можех да споделя света им.

По незнайни причини държах това приятелство в тайна. На никого не бях разказал нищо за тях двамата, дори и на моя другар Хота Ефе. Само за няколко седмици Жерман и Марина се бяха превърнали в мой таен живот и — ако трябва да бъда честен — в единствения живот, който желаех да живея. Спомням си един случай, когато Жерман се оттегли да си почива рано, извинявайки се, както винаги, със своите изящни маниери на джентълмен от деветнайсети век. Аз останах насаме с Марина в стаята с портретите. Със загадъчна усмивка тя ми каза, че е започнала да пише по мен. Това ме потресе.

— По мен? Как така пишеш по мен?

— Искам да кажа, че пиша за теб, а не върху теб, използвайки те като писалище.

— Разбрах, поне дотолкова ми стига акълът.

Марина се наслаждаваше на внезапното ми безпокойство.

— Какво се чудиш тогава? — попита тя. — Или може би имаш толкова ниско мнение за себе си, та не мислиш, че си струва да се пише за теб?

Не знаех какво да отговоря на такъв въпрос. Предпочетох да променя стратегията и да премина в настъпление. На това ме бе научил Жерман по време на уроците по шах. Основен стратегически похват: когато те спипат по бели гащи, надай вик и се хвърли в атака.

— Е, щом е така, не ти остава нищо друго, освен да ми дадеш да го прочета — заявих аз.

Марина колебливо повдигна вежда.

— Имам правото да знам какво се пише за мен — добавих.

— Може би няма да ти хареса.

— Може би не, а може би да.

— Ще си помисля.

— Добре, ще чакам.

Студът се спусна над Барселона по обичайния си начин — досущ като метеорит. Само за един ден температурите спаднаха рязко като спукан балон. Армии от палта излязоха от запаса, замествайки леките есенни пардесюта. Стоманени небеса и силни ветрове, които хапеха ушите, превзеха улиците на града. Жерман и Марина ми устроиха изненада, като ми подариха една вълнена шапка, която навярно струваше цяло състояние.

— Това е за предпазване на идеите, приятелю Оскар — обясни Жерман. — Важното е да не ви замръзне мозъкът.

Към средата на ноември Марина ми съобщи, че двамата с баща й трябвало да заминат за Мадрид за една седмица. Един пекар от Ла Пас, светило в медицинските среди, се съгласил да подложи Жерман на някакво лечение, което още било в експериментален стадий и било приложено само няколко пъти в цяла Европа.

— Разправят, че тоя лекар правел чудеса, знае ли човек… — рече Марина.

Сякаш камък ме затисна при мисълта да прекарам цяла седмица без тях. Напразно се помъчих да скрия това. За Марина бях ясен като разтворена книга. Тя ме потупа по ръката.

— Хей, става дума само за една седмица! После пак ще се видим.

Кимнах, неспособен да намеря утешителни думи.

— Говорихме вчера с Жерман дали ще можеш евентуално да се грижиш за Кафка и за къщата, докато ни няма… — поде тя.

— Разбира се. Ще направя всичко, каквото е необходимо.

Лицето й грейна.

— Дано този доктор да излезе толкова добър, колкото разправят — казах аз.

Марина ме изгледа в течение на един дълъг миг. Зад усмивката й пепелявосивите очи излъчваха една светла тъга, която ме обезоръжи.

— Дано.

Влакът за Мадрид потегляше от Френската гара в девет сутринта. Аз се бях измъкнал тайно от интерната на разсъмване. Със спестяванията, които имах, поръчах такси, за да взема Жерман и Марина и да ги откарам до гарата. Неделната сутрин бе потопена в синкава мъгла, която се разнесе под кехлибарените лъчи на плахата зора. Изминахме голяма част от пътя в мълчание. Таксиметровият апарат на стария „Сеат 1500“ цъкаше като метроном.

— Не биваше да се затруднявате, приятелю Оскар — каза Жерман.

— Това не е никакво затруднение — отвърнах. — Дърво и камък се пукат от студ и няма защо да ни измръзне душата, нали?

Когато стигнахме до гарата, Жерман се настани в едно кафене, а двамата с Марина отидохме на гишето да платим запазените билети. На раздяла Жерман ме прегърна тъй силно, че едва се сдържах да не заплача. С помощта на един носач той се качи във вагона и ни остави насаме с Марина, за да се сбогуваме. Ехото на хиляди гласове и изсвирвания глъхнеше под огромния свод на гарата. Двамата се гледахме почти изкосо и мълчахме.

— Е… — подхванах аз.

— Не забравяй да затопляш млякото, защото…

— Знам, знам, Кафка мрази студено мляко, особено след като е извършил престъпление. Не котарак, а истински баровец.

Началник-гарата се готвеше да даде старт с червеното си флагче. Марина въздъхна.

— Жерман се гордее с теб — рече тя.

— Няма защо.

— Ще ни липсваш.

— Само така си мислиш. Хайде, тръгвай.

Изведнъж тя се наведе и устните й леко докоснаха моите. Докато се усетя, вече се беше качила във вагона. Останах там, загледан след влака, който се отдалечаваше към настъпващата мъгла. Когато грохотът на машината заглъхна, поех към изхода. Вървейки, изведнъж се сетих, че така и не бях успял да разкажа на Марина за странното видение, на което бях станал свидетел в нейния дом в онази бурна нощ. С времето самият аз бях предпочел да го изтласкам от паметта си и някак си бях приел, че е било плод на въображението ми. Вече бях стигнал до голямото фоайе на гарата, когато един носач се приближи до мен донякъде забързано.

— Хей… Вземи, дадоха ми това нещо за теб.

И той ми протегна един плик за писма с цвят на охра.

— Сигурно е станала някаква грешка — рекох.

— Не, не. Онази госпожа ми каза да ти го предам — настоя носачът.

— Коя госпожа?

Той се обърна, за да посочи към портика, който водеше към Пасео Колон. Нишки мъгла метяха стъпалата на входа. Нямаше никого там. Носачът сви рамене и се отдалечи.

Озадачен, аз отидох до портика и излязох на улицата точно навреме, за да я разпозная. Дамата в черно, която двамата с Марина бяхме видели на гробището в Сариа, тъкмо се качваше в една допотопна карета с коне. За миг се обърна, за да ме погледне. Лицето й бе скрито под тъмен воал, подобен на паяжина от стомана. Секунда по-късно вратичката на каретата се захлопна и кочияшът, загърнат със сиво палто, което го покриваше изцяло, шибна конете. Каретата се понесе с възможно най-голяма бързина сред трафика на Пасео Колон в посока към Лас Рамблас^[1] и скоро се изгуби от погледа ми.

От слисване съвсем бях забравил за плика, връчен ми от носача. Когато осъзнах, че все още го държа, го отворих. Вътре имаше една овехтяла визитна картичка. На нея се четеше следният адрес:

Михаил Колвеник

Улица „Принсеса“ 33, 4 ет., 2 ап.

Обърнах визитката. На гърба й печатарят бе възпроизвел онзи символ, с който бяха означени безименният гроб и изоставената оранжерия. Черна пеперуда с разтворени криле.