Карлос Руис Сафон
Марина (2)

1.

В края на седемдесетте години Барселона представляваше мираж от булеварди и тесни улички, където бе достатъчно да прекрачиш прага на някое портиерско помещение или кафене, за да се озовеш три или четири десетилетия назад в миналото. Времето и спомените, историята и измислицата се размиваха в този вълшебен град като акварели под дъжда. Именно там катедрали и сгради, сякаш изникнали от някоя приказка, изградиха декора на тази история — сред ехото на улици, които вече не съществуват.

По онова време аз бях петнайсетгодишно момче, което вехнеше между стените на един интернат с име на светец край Каретера де Валвидрера. В ония дни квартал Сариа все още съхраняваше облика си на малко селце, заседнало на брега на модернистична метрополия. Моят колеж се намираше в горната част на една улица, която се издигаше нагоре от Пасео де ла Бонанова. С внушителната си фасада напомняше по-скоро замък, отколкото училище. Ъгловатият му силует с цвят на глина представляваше истински лабиринт от кули, арки и сенчести пристройки.

Колежът бе обграден от същинска цитадела от градини, фонтани, тинести езерца, вътрешни дворове и сякаш омагьосани борови гори. В мрачните сгради около него се помещаваха басейни, забулени в призрачни изпарения, притихнали спортни зали и тъмни параклиси, в които образите на светците се усмихваха, озарени от свещите. Сградата се издигаше на четири стажа, без да броим двете подземия и таванския етаж за монасите, където живееха малцината свещеници, които все още изпълняваха длъжността на преподаватели. Стаите на учениците бяха разположени по протежение на глухите коридори на четвъртия етаж. Тези безкрайни галерии тънеха във вечен сумрак и из тях винаги се носеше някакво призрачно ехо.

Аз прекарвах дните си, сънувайки наяве в учебните зали на този огромен замък, докато чаках чудото, което се случваше всеки ден в пет и двайсет следобед. В този вълшебен час слънцето обагряше в течно злато високите прозорци. Звънецът известяваше края на занятията и ние, учениците, разполагахме с почти три свободни часа преди вечерята в голямата столова. Предполагаше се, че през това време трябва да се отдаваме на учение и духовно съзерцание. Не помня да съм посвещавал на някоя от тези благородни задачи дори един-единствен ден през целия период, който прекарах там.

Това бяха любимите ми мигове. Изплъзвайки се от надзора на портиера, аз се впусках да изследвам града. Привикнах да се връщам в интерната тъкмо навреме за вечеря, но преди това обикалях из стари улици и булеварди, докато край мен се спускаше здрач. Тези дълги разходки ме изпълваха с чувство на опияняваща свобода. Въображението ми се рееше над сградите, устремено към небесата. За два-три часа улиците на Барселона, интернатът и унилата ми стая на четвъртия етаж изчезваха като дим. За два-три часа, само с няколко монети в джоба, бях най-щастливият човек на света.

Понякога пътят ми ме отвеждаше към онова, което тогава се наричаше пустошта на Сариа — просто една рехава горичка, изникнала в ничия земя. Повечето от старинните господарски къщи, красели на времето северната част на Пасео де ла Бонанова, сега все още се крепяха, макар и да бяха доста порутени. Улиците, които ограждаха интерната, очертаваха един призрачен град. Стени, покрити с бръшлян, препречваха достъпа до подивели градини, в които се издигаха внушителни резиденции. Дворци, превзети от буренака и немарата — в тях споменът сякаш се стелеше като упорита мъгла. Много от тези големи запуснати къщи чакаха да бъдат съборени, а голяма част през годините бяха оплячкосани от мародери. Въпреки това някои от тях все още имаха обитатели.

Тези хора бяха забравени издънки на разорени родове. Техните имена бяха заемали цяла страница в „Ла Вангуардия“ по времето, когато трамваите все още будели подозрението, с което винаги се посрещат модерните изобретения. Заложници на своето отмиращо минало, те отказваха да изоставят корабите си на произвола. Бояха се, че ако дръзнат да пристъпят отвъд пределите на унилите си имения, телата им ще се разпаднат на прах и пепел под поривите на вятъра. Тези затворници крееха под светлината на свещниците. Понякога, когато минавах забързано пред ръждясалите огради, като че ли усещах недоверчиви погледи, отправени към мен през избелелите капаци на прозорците.

Една привечер в края на септември 1979 г. реших да поема напосоки по една такава улица с имения в модернистичен стил, която по-рано не бе привлякла вниманието ми. Улицата описваше извивка, която свършваше пред ограда, твърде подобна на много други. Отвъд оградата се простираха останките от стара градина, белязана от десетилетия на забрава. Сред растителността съгледах силуета на двуетажно жилище. Мрачната фасада се издигаше зад фонтан със скулптури, които времето бе облякло с мъх.

Вече се здрачаваше и това кътче ми се видя донякъде зловещо. Цареше гробна тишина и само лекият ветрец ми шепнеше предупреждение без думи. Явно бях попаднал в една от „мъртвите“ зони на квартала. Стори ми се, че ще е най-добре да се завъртя на пета и да се върна в интерната. Тъкмо водех вътрешна борба, раздвоен между здравия разум и болезненото очарование на това забравено място, когато забелязах в мрака две пламтящо жълти очи, забити в мен като кинжали. Преглътнах с мъка.

Сивата кадифена козина на един неподвижно застинал котарак се очертаваше пред оградата на къщата. В устата му агонизираше врабец, а на шията му висеше посребрено звънче. Животното ме огледа внимателно в продължение на няколко секунди. Подир миг се обърна кръгом и се плъзна между пръчките на металната ограда. Видях го как се стопи в простора на този прокълнат рай, изпращайки врабчето в последния му път.

Гледката на надменното и дръзко зверче ме заплени. Съдейки по лъскавата му козина и звънчето, предположих, че си има стопанин. Може би онази сграда подслоняваше нещо повече от призраците на една останала в миналото Барселона. Приближих се и се хванах за пръчките на входната врата. Металът беше студен. Последният светлик на отминаващия ден озари дирята, която капките кръв от врабчето бяха оставили из подобната на джунгла градина. Алени перли, които чертаеха път в лабиринта. Преглътнах пак или по-точно, опитах се да преглътна. Устата ми бе пресъхнала. Пулсът ми туптеше силно в слепоочията, сякаш сърцето ми знаеше нещо, все още неизвестно за мен. В този миг почувствах, че вратата поддава под тежестта ми и осъзнах, че е отворена.

Когато направих първата си крачка навътре в имота, Луната освети бледите лица на каменните ангели във фонтана. Наблюдаваха ме. Останах като закован на място. Очаквах тези същества да скочат от пиедесталите си и да се преобразят в демони, въоръжени с вълчи лапи и змийски езици. Нищо подобно не се случи. Поех си дълбоко дъх и се замислих дали да не сложа юзди на въображението си или, още по-добре, да се откажа от плахия си опит да изследвам този имот. За втори път се случи така, че някой друг взе решение вместо мен. Божествени звуци заляха сенчестата градина като някакво благоухание. Заслушах се в тяхното ромолене, което постепенно извая една ария под акомпанимент на пиано. Това бе най-красивият глас, който някога бях чувал.

Мелодията ми се стори позната, но не успях да отгатна коя е. Музиката долиташе от жилището. Последвах хипнотичната й диря. Ивици мъглява светлина се процеждаха през открехнатата врата на една остъклена галерия. Различих очите на котарака, които ме гледаха втренчено от перваза на един голям прозорец на първия етаж. Приближих се до осветената галерия, от която се лееше онзи неописуем женски глас. Сто свещи примигваха вътре с нежно сияние. Техният блясък разкриваше златистата фуния на стар грамофон, в който се въртеше плоча. Без да се замисля какво всъщност върша, неусетно влязох в галерията, омаян от онази сирена, пленена в грамофона. На масата, върху която бе поставено устройството, зърнах някакъв лъскав кръгъл предмет. Оказа се джобен часовник. Взех го и го разгледах на светлината на свещите. Стрелките му бяха спрели, а циферблатът — пукнат. Стори ми се, че е златен и толкова стар, колкото и къщата, в която се намирах. Малко по-нататък имаше голямо кресло, обърнато с гръб към мен — точно пред камината, над която висеше маслен портрет на облечена в бяло жена. Големите й сиви очи, печални и бездънни, сякаш изпълваха стаята.

Изведнъж цялото вълшебство се разби на пух и прах. Един силует се надигна от креслото и се обърна към мен. В мрака просветнаха дълга бяла коса, буйна като грива, и очи, пламтящи като въглени. Успях да видя само как две огромни бели ръце се протягат към мен. Обзет от паника, хукнах към вратата, пътьом се блъснах в грамофона и го съборих. Чух как иглата раздра плочата и божественият глас секна с пъклено стенание. Почти усещайки онези ръце върху ризата си, аз се втурнах към градината и я прекосих така, сякаш на нозете ми бяха поникнали криле; всяка пора на тялото ми бе пламнала от страх. Не се спрях нито за миг. Тичах ли, тичах, без да поглеждам назад, докато накрая остра болка прониза хълбока ми и осъзнах, че съм останал без дъх. Целият бях плувнал в студена пот, а светлините на интерната проблясваха на трийсет метра пред мен.

Шмугнах се през една врата близо до кухните, която не бе под наблюдение, и се завлякох в стаята си. Останалите ученици навярно отдавна бяха отишли в столовата. Избърсах потта от челото си и сърцето ми малко по малко възвърна обичайния си ритъм. Вече бях почнал да се успокоявам, когато някой потропа на вратата.

— Оскар, време е да слезеш за вечеря — напевно изрече гласът на един от наставниците — йезуит рационалист на име Сеги, който мразеше да се прави на полицай.

— Ей сегичка, падре — отвърнах. — Идвам след секунда.

Побързах да нахлузя задължителното сако и загасих лампата в стаята. Зад прозореца призракът на Луната се издигаше над Барселона. Едва в този миг си дадох сметка, че все още стискам и ръка златния часовник.