Карлос Руис Сафон
Марина (17)

16.

През 1945 г. аз бях съдебен инспектор в Барселона — започна Флориан. — Тъкмо мислех да поискам да ме прехвърлят в Мадрид, когато ме назначиха да разследвам случая „Вело-Гранел“. В отдела вече от близо три години се занимаваха с Михаил Колвеник — чужденец, който не се радваше на особени симпатии от страна на управляващите… ала не бяха успели да докажат нищо. Моят предшественик се бе отказал от разследването. Фирмата „Вело-Гранел“ беше обградена със стена от адвокати и лабиринт от финансови дружества, където всичко се губеше като в мъгла. Моите началници ми пробутаха случая като уникална възможност да направя кариера. За такива случаи, казаха ми, човек получава офис в министерството, шофьор и работно време като на маркиз. Амбицията е безумно нещо…

Флориан направи пауза, като се наслаждаваше на думите си, усмихвайки се саркастично сам на себе си. Гризеше края на пурата, сякаш беше лакрицова пръчка.

— Когато се запознах със събраните материали — продължи той, — установих, че онова, което бе започнало като рутинно разследване на финансови нарушения и евентуална измама, накрая се бе превърнало във въпрос, който никой не знаеше точно към кой отдел да отнесе. Шантаж. Кражба на имущество. Опит за убийство… Имаше и още неща… Трябва да разберете, че до този момент имах опит само със злоупотреби с фондове, укриване на данъци, измами и подкупи. Не че винаги се наказваха тези нарушения — други времена бяха тогава, но знаехме всички трикове.

Развълнуван от спомените, Флориан потъна в синия облак на дима от пурата си.

— Тогава защо приехте случая? — попита Марина.

— От самонадеяност. От амбиция и от алчност — отвърна инспекторът, говорейки за себе си с онзи тон, който, помислих си, навярно използваше при най-закоравелите престъпници.

— Но може би сте искали също така да изясните истината — дръзнах да вметна аз. — Да въздадете справедливост…

Флориан ми се усмихна тъжно. В погледа му се четяха трийсет години, прекарани в угризения.

— В края на 1945-та „Вело-Гранел“ технически вече беше фалирала — продължи той. — Трите главни банки на Барселона бяха анулирали кредитните й линии и акциите на фирмата бяха изтеглени от борсата. Когато финансовата основа изчезна, юридическата стена и решетката от дружества-фантоми се сринаха като къщичка от карти. Славните дни бяха отминали. Големият кралски театър, затворен след трагедията, която бе обезобразила Ева Иринова в деня на сватбата й, се бе превърнал в руини. Фабриката и работилниците бяха затворени. Имотите на предприятието — конфискувани. Слуховете се разпространяваха като гангрена. Запазил хладнокръвието си, Колвеник реши да организира луксозен коктейл в Търговската борса на Барселона, за да демонстрира, че положението е спокойно и нормално. Съдружникът му, Сентис, беше на ръба на паниката. Нямаше средства да се плати дори една десета част от храната, която бе поръчана за събитието. Бяха разпратени покани до всички големи акционери, до видните фамилии в Барселона… В нощта на тържеството валеше като из ведро. Борсата беше украсена като приказен дворец. След девет часа вечерта прислугата на най-заможните семейства в града, много от които дължаха състоянието си на Колвеник, започна да пристига с извинителни бележки. Когато аз отидох там, вече минаваше полунощ; заварих Колвеник сам-самичък в залата, издокаран с безупречен фрак и с една от онези цигари, които си уреждаше да му внасят от Виена. Поздрави ме и ми предложи чаша шампанско. „Хапнете нещо, инспекторе, че ще е жалко всичко това да отиде на вятъра“ — рече той. За пръв път се виждахме лице в лице. Беседвахме непринудено около час. Колвеник ми говореше за книги, които бе чел в юношеството си, за пътешествия, които не бе успял да осъществи… Той беше обаятелна личност. В погледа му пламтеше интелигентност. Колкото и да се противях вътрешно, пряко волята си усетих, че този човек ми допада. Нещо повече — изпитах съчувствие към него, макар че аз играех ролята на ловеца, а той трябваше да е плячката. Забелязах, че накуцваше и се подпираше на бастун от обработена слонова кост. „Едва ли някой е губил толкова приятели само за един ден“ — казах аз. Той се усмихна и спокойно отхвърли тази мисъл. „Грешите, инспекторе. При такива поводи човек никога не кани приятелите си“. После ме попита много любезно дали възнамерявам да упорствам в преследването. Отвърнах му, че няма да се спра, докато не го изправя пред съда. Спомням си, че ме попита: „Какво бих могъл да направя, за да ви отклоня от намерението ви, приятелю Флориан?“ „Да ме убиете“ — отговорих. „Всяко нещо с времето си, инспекторе“ — каза той усмихнат. С тези думи си тръгна, като накуцваше. Не го видях повече…, но все още съм жив. Колвеник не изпълни последната си закана.

Флориан млъкна и отпи глътка вода с такава наслада, сякаш пиеше последната чаша на света. После облиза устни и продължи разказа си.

— От този ден нататък Колвеник, изолиран и изоставен от всички, живееше усамотено със съпругата си в онази гротескна кула, която бе наредил да му построят. Никой не го виждаше през последвалите години. Само двама души имаха достъп до него. Единият бе някогашният му шофьор, човек на име Луис Кларет. Той беше един беден нещастник, който обожаваше работодателя си и не пожела да го напусне, дори когато Колвеник вече не бе в състояние да му дава заплата. Другият бе личният му лекар — доктор Шели, когото също разследвахме. Никой друг не бе зървал Колвеник. И показанията на Шели, който твърдеше, че той се намирал в имението си при парка Гюел, поразен от някаква необяснима болест, изобщо не ни убедиха, особено след като прегледахме архивите му и счетоводните му книги. Известно време подозирахме, че Колвеник или е умрял, или е избягал в чужбина, и че всичко това е просто фарс. Докторът продължаваше да ни уверява, че приятелят му страдал от някакво странно заболяване, което го принуждавало да не напуска имението си. Не можел да приема посетители и не бивало да излиза от убежището си при никакви обстоятелства; това гласеше лекарското мнение на Шели. Не му вярвахме — нито ние от отдела, нито съдията. На 31 декември 1948 г. получихме заповед за обиск, за да претърсим дома на Колвеник, а също и заповед за арест. Голяма част от поверителната документация на предприятието беше изчезнала. Подозирахме, че е скрита в жилището му. Вече разполагахме с достатъчно улики, за да обвиним Колвеник в измама и укриване на данъци. Нямаше смисъл да изчакваме още. Последният ден на 1948 г. щеше да бъде и последният, прекаран от Колвеник на свобода. Един специален отряд бе в готовност да отиде на следващото утро в кулата. Понякога, когато става дума за големи престъпници, човек трябва да се примири, че ще ги залови заради някакъв дребен пропуск от тяхна страна…

Пурата на Флориан отново бе угаснала. Инспекторът й хвърли последен поглед и я пусна в една празна саксия. Там имаше още останки от пури, които лежаха в нещо като общ гроб за угарки.

— Същата нощ жилището бе унищожено от страхотен пожар, който отне живота на Колвеник и на съпругата му Ева. Призори на тавана бяха открити две овъглени, прегърнати тела… Заедно с тях изгоряха и нашите надежди да приключим случая. Никога не съм изпитвал и капка съмнение, че това бе умишлен палеж. По едно време смятах, че зад тая работа стоят Сентис и други членове на управителния съвет.

— Сентис ли? — прекъснах го аз.

— За никого не бе тайна, че той мразеше Колвеник, задето се бе сдобил с контрол над бащината му фирма, но както за самия Сентис, така и за останалите бе крайно нежелателно случаят да стигне до съда. С премахването на причината изчезна и проблемът. Без Колвеник целият пъзел се обезсмисли. Би могло да се каже, че в онази нощ немалко изцапани с кръв ръце се очистиха благодарение на огъня. Ала и този път, както и във всичко друго, свързано със скандала още от самото му начало, нищо не можа да се докаже. Всичко свърши в пепелището. До ден-днешен разследването на фирмата „Вело-Гранел“ си остава най-голямата загадка в историята на полицейското управление на този град. И най-големият провал в моя живот…

— Но вие не сте имали вина за пожара — отбелязах аз.

— Кариерата ми като полицай бе съсипана. Бях назначен в отдела за борба с подривната дейност. Знаете ли какво означава това? Ловци на духове — така бяха известни хората от този отдел. Щеше ми се да зарежа службата, но бяха гладни години, а със заплатата си издържах брат си и неговото семейство. Пък и никой нямаше да назначи на работа бивш полицай. На хората им бе дошло до гуша от шпиони и доносници. И тъй, останах на този пост. Работата ми се изразяваше в среднощни обиски в убоги пансиони, които приютяваха пенсионери и инвалиди от войната, за да търся бройки от „Капиталът“ и социалистически позиви, скрити в найлонови торби в казанчето на тоалетната — неща от тоя род… В началото на 1949 г. смятах, че всичко вече е приключило за мен. Всичко, което можеше да се оплеска, се бе оплескало до краен предел. Така поне си мислех аз. В утрото на 13 декември 1949 г., почти една година след пожара, в който загинаха Колвеник и жена му, разкъсаните тела на двама инспектори от бившето ми звено бяха намерени пред портите на стария склад на „Вело-Гранел“ на Борн. Стана ясно, че са отишли там, разследвайки анонимни сведения, достигнали до тях във връзка със случая „Вело-Гранел“. Явна клопка. Такава смърт, каквато ги бе сполетяла, не бих пожелал и на най-злия си враг. Дори колелата на влак не могат да направят с едно тяло онова, което видях при съдебния лекар… А те бяха добри полицаи. Въоръжени. Разбираха си от работата. Според доклада неколцина съседи чули изстрели. На местопрестъплението бяха открити четиринайсет деветмилиметрови гилзи. Всички те бяха от служебните оръжия на инспекторите. По околните стени не бе намерена нито една следа от изстрел.

— Как може да се обясни това? — попита Марина.

— Няма обяснение. Просто е невъзможно. И все пак се случи… Аз самият видях гилзите и извърших оглед на зоната.

Двамата с Марина се спогледахме.

— А дали е възможно изстрелите да са били отправени към някакъв обект — да кажем, кола или файтон, — който е поел куршумите и после се е махнал оттам, без да остави следа? — предположи тя.

— От твоята приятелка щеше да излезе добър полицай. Именно по тази хипотеза работехме тогава, но все пак нямаше доказателства, които да я подкрепят. Куршуми от такъв калибър обикновено рикошират от метални повърхности и оставят няколко следи, или поне дупки от шрапнел. Нищо такова не бе открито.

 

 

— Няколко дена по-късно, на погребението на моите колеги, се натъкнах на Сентис — продължи Флориан. — Беше разстроен, изглеждаше така, сякаш не бе спал дни наред. Дрехите му бяха мръсни и вонеше на алкохол. Призна ми, че не смеел да се прибере вкъщи, че се скитал от доста дни и спял по разни заведения… „Животът ми не струва пукната пара, Флориан — каза. — Вече съм мъртвец“. Предложих му закрилата на полицията. Той се изсмя. Предложих му даже да му дам убежище в собствения си дом. Отказа ми. „Не искам вашата смърт да ми тежи на съвестта, Флориан“ — това ми рече, преди да се изгуби сред тълпата. През следващите месеци някогашните членове на управителния съвет на „Вело-Гранел“ се споминаха до един — теоретично погледнато, от естествена смърт. Сърдечен паралич — това бе медицинското заключение във всичките случаи. Обстоятелствата бяха сходни. Всички бяха умрели сами в постелите си, винаги в полунощ, влачейки се по пода… опитвайки се да избягат от една смърт, която не оставяше следи. Всички освен Бенжамин Сентис. Трийсет години не бях разговарял с него, докато не се чухме преди няколко седмици.

— Преди да умре… — отбелязах.

Флориан кимна.

— Позвънил в участъка и питал за мен. Твърдял, че има информация за престъпленията във фабриката и за случая „Вело-Гранел“. Обадих му се и разговарях с него. Помислих си, че бълнува, но все пак се съгласих да се срещна с него — от състрадание. Уговорихме се да се видим на следващия ден в една кръчма на улица „Принсеса“. Той не се яви на срещата. Два дена по-късно един стар приятел от участъка ми се обади, за да ми каже, че са намерили трупа на Сентис в изоставен тунел от канализационната система на Сиутат Вела. Изкуствените ръце, създадени от Колвеник за него, били ампутирани. Тези сведения се появиха и в пресата. Ала вестниците не споменаха, че полицията намери една дума, написана с кръв на стената на тунела: „Teufel“.

— Teufel?

— Това е на немски — каза Марина. — Означава „дявол“.

— Същото име носи и символът на Колвеник — разкри ни Флориан.

— Черната пеперуда?

Той кимна утвърдително.

— Защо се нарича така? — попита Марина.

— Не съм ентомолог. Зная само, че Колвеник ги колекционираше — рече инспекторът.

 

 

Наближаваше обяд и Флориан ни покани да хапнем нещо в един бар до гарата. Всички на драго сърце излязохме от тази къща.

Собственикът на бара явно беше негов приятел и ни отведе до една уединена маса до прозореца.

— Внуците са ви дошли на гости, а, шефе? — рече той с усмивка.

Инспекторът кимна, без да дава повече обяснения. Един келнер ни сервира няколко порции тортили и хляб с домат; донесе и кутия цигари „Дукадос“ за Флориан. Вкусвайки с наслада превъзходната храна, последният продължи разказа си.

— Когато започнах разследването на „Вело-Гранел“, установих, че миналото на Михаил Колвеник бе неясно… Раждането и националността му не фигурираха в никакъв регистър в Прага. Вероятно Михаил не беше истинското му име.

— Кой е бил той в такъв случай? — запитах.

— И аз си задавам този въпрос повече от трийсет години. Всъщност, когато влязох във връзка с пражката полиция, действително открих името на някой си Михаил Колвеник, само че в регистрите на „Волфтер Хаус“.

— Какво е това? — поинтересувах се аз.

— Градската лудница. Но не вярвам той някога да е бил там. Просто е приел името на някой пациент. Колвеник не беше луд.

— Поради каква причина би приел самоличността на душевноболен пациент? — попита Марина.

— В ония години това не беше чак толкова необичайно — обясни инспекторът. — По време на война да смениш самоличността си е все едно да се родиш отново. Да загърбиш нежелано минало. Вие сте много млади и не сте преживели война. Човек не познава хората, докато не е преживял война…

— Колвеник имаше ли какво да крие? — попитах аз. — Ако пражката полиция е разполагала със сведения за него, все ще е било заради нещо…

— Чисто съвпадение на имена. Бюрокрация. Повярвайте ми, зная за какво говоря — рече Флориан. — Ако приемем, че оня Колвеник от техните архиви и нашият Колвеник са били едно и също лице, то от него бяха останали малко следи. Името му се споменаваше във връзка с разследването на смъртта на един пражки хирург, човек на име Антонин Колвеник. Случаят обаче бил закрит, а смъртта — приписана на естествени причини.

— Защо тогава са откарали въпросния Михаил Колвеник в лудница? — попита този път Марина.

Флориан се поколеба за миг, сякаш не смееше да отговори.

— Имаше подозрения, че бил направил нещо с тялото на покойника…

— Нещо?

— Пражката полиция не уточни какво именно — отвърна Флориан сухо и си запали нова цигара.

Обгърна ни продължително мълчание.

— Ами историята, която чухме от доктор Шели? За това, че Колвеник имал брат близнак, за дегенеративното заболяване и…

— Тези неща му ги беше разказал самият Колвеник. Тоя човек лъжеше с такава лекота, с каквато дишаше. А Шели имаше основателни причини да му вярва, без да задава въпроси — отвърна инспекторът. — Колвеник финансираше медицинския му институт и проучванията му до последния грош. Фактически Шели беше още един от служителите на „Вело-Гранел“. Един таен агент…

— Значи братът близнак е бил друга измишльотина? — попитах аз, чувствайки, че изпадам в объркване. — Неговото съществуване би оправдало непреодолимия интерес на Колвеник към страдащите от уродства и…

— Не смятам, че братът е бил плод на въображението — прекъсна ме Флориан. — Това поне е моето мнение.

— Следователно?

— Според мен онова дете, за което е разправял Колвеник, всъщност е бил самият той.

— Още един въпрос, инспекторе…

— Вече не съм инспектор, дъще.

— Тогава Виктор. Все още сте Виктор, нали?

В този миг за пръв път видях Флориан да се усмихва спокойно и открито.

— Е, какъв е въпросът?

— Одеве споменахте, че при разследването на обвиненията в измами, извършени от „Вело-Гранел“, наяве излязло още нещо…

— Да. Отначало смятахме, че става дума за обикновена шмекерия: отчети за несъществуващи разходи и плащания с цел избягване на данъци, плащания на болници, центрове за подпомагане на нуждаещи се и прочие. Но по едно време на един от моите хора му се видя странно, че някои разходи бяха фактурирани — с подписа и одобрението на доктор Шели — от службата за аутопсии на редица болници в Барселона. Сиреч, от хранилищата за трупове — уточни бившият полицай. — От моргата.

— Колвеник е продавал трупове? — предположи Марина.

— Напротив, купувал ги е. Цели дузини. Скитници. Хора, умрели без близки или познати. Самоубийци, удавници, изоставени старци… Забравените жители на града.

Неясното бръмчене на едно радио глъхнеше в дъното на бара като ехо от нашия разговор.

— И какво е правел Колвеник с тези трупове?

— Никой не знае — отвърна Флориан. — Така и не успяхме да ги открием.

— Но вие, Виктор, все пак си имате някаква теория по въпроса, нали? — продължи Марина.

Флориан за миг ни изгледа мълчаливо.

— Не.

За полицай, па макар и пенсиониран, лъжеше доста неумело. Марина не настоя да говори повече по тази тема. Инспекторът изглеждаше уморен, изчерпан от сенките, които населяваха спомените му. Свирепата му фасада се бе сринала. Цигарата трепереше в ръката му и бе трудно да се определи дали той пушеше от нея, или тя изсмукваше от силите му.

— А що се отнася до оная оранжерия, за която ми разказахте… Повече не се връщайте там. Забравете за всичко това. Забравете за албума с фотографиите, за безименния гроб и за дамата, която го посещава. Забравете за Сентис, за Шели и за мен, дето съм само един беден старец, който вече не знае какво говори. Тази работа е съсипала достатъчно животи. Зарежете я.

Направи знак на келнера да отбележи поръчката на неговата сметка и завърши с думите:

— Обещайте ми, че ще ме послушате.

Запитах се как ли щяхме да зарежем тази работа, която очевидно не искаше да зареже нас. След случилото се предната нощ, съветите на инспектора ми звучаха като детска приказка.

— Възнамеряваме да го сторим — сговорчиво каза Марина от името на двама ни.

— Пътят към ада е постлан с добри намерения — отвърна Флориан.

 

 

Инспекторът ни изпрати до гарата на въжената железница и ни даде телефонния номер в бара.

— Там ме познават. Ако имате нужда от нещо, обадете се и те ще ми предадат. По всяко време на денонощието. Ману, собственикът, страда от хронично безсъние и по цяла нощ слуша БиБиСи — поне езици да научи, — тъй че няма да го обезпокоите…

— Не знаем как да ви се отблагодарим…

— Отблагодарете ми се, като послушате съвета ми и се държите настрана от тая каша — рязко отвърна Флориан.

Кимнахме. Железницата отвори врати.

— Ами вие, Виктор? — попита Марина. — Какво смятате да правите?

— Онова, което правим ние, старите хора: ще седна да си припомням и да се питам какво ли щеше да стане, ако бях извършил всичко другояче. Хайде, да ви видя гърба…

Качихме се във вагона и седнахме до прозореца. Смрачаваше се. Чу се изсвирване и вратите се затвориха. Въжената железница се разтърси и започна да се спуска. Светлините на Валвидрера бавно се стопиха в далечината, както и силуетът на Флориан, застанал неподвижно на перона.

 

 

Жерман бе приготвил вкусно италианско ястие, чието име звучеше като заглавие на опера. Вечеряхме в кухнята, докато той ни описваше своя шахматен турнир със свещеника, който, както винаги, го бе победил. Марина бе необичайно мълчалива по време на цялата вечеря, оставяйки нас двамата с Жерман да водим разговора. Дори се зачудих дали не съм казал или направил нещо, което да я е разстроило. След вечерята баща й ме покани да изиграем партия шах.

— С удоволствие, но май днес е мой ред да измия чиниите — казах в опит да се измъкна.

— Аз ще ги измия — рече Марина зад гърба ми със слаб глас.

— Ама не, наистина… — възразих аз.

Жерман вече бе в другата стая, където подреждаше пешките, тананикайки. Обърнах се към Марина, която сведе очи и се залови да мие съдовете.

— Нека да ти помогна.

— Не… Отиди при Жерман. Направи му това удоволствие.

— Идвате ли, Оскар? — долетя гласът на баща й от другата стая.

Погледнах Марина на светлината на свещите, които горяха на конзолата. Видя ми се бледа, уморена.

— Добре ли си?

Тя се обърна и ми се усмихна. Умееше да се усмихва по начин, който ме караше да се чувствам малък и незначителен.

— Хайде, отивай. И го остави да победи.

— Това няма да е трудно.

Послушах я и я оставих сама. Отидох при баща й в салона. Там, под кварцовия свещник, се разположих пред шахматната дъска, готов да се позабавлявам, както искаше дъщеря му.

— Вие сте на ход, Оскар.

Преместих една фигура. Жерман се покашля.

— Напомням ви, че пешките не се движат по този начин, Оскар.

— Извинете.

— Ама моля ви се, това е просто младежкият плам. Повярвайте ми, завиждам ви. Младостта е капризна годеница. Не умеем да я разбираме и да я ценим, докато не отиде при някой друг, за да не се върне никога вече… Ай!… И аз не знам какво исках да кажа. Я да видим сега… пешка…

 

 

Към полунощ един звук ме изтръгна от съня ми. Къщата тънеше в сумрак. Седнах в леглото и отново чух звука. Глуха, далечна кашлица. Разтревожен, станах и излязох в коридора. Кашлицата долиташе от долния етаж. Минах край вратата на спалнята на Марина. Беше отворена и видях, че леглото й е празно. Прониза ме остро чувство на страх.

— Марина?

Нямаше отговор. Слязох на пръсти по студените стъпала. Очите на Кафка блестяха в подножието на стълбите. Котаракът измяука тихо и ме поведе по един тъмен коридор. В дъното му тънка ивица светлина се процеждаше под една затворена врата. Кашлицата идваше отвътре. Тежка. Мъчителна. Кафка се доближи до вратата и спря пред нея, като мяукаше. Почуках леко.

— Марина?

Последва продължително мълчание.

— Върви си, Оскар.

Гласът й прозвуча като стенание. Почаках няколко секунди и отворих вратата. Една оставена на пода свещ едва осветяваше облицованата с бели плочки баня. Марина бе коленичила и подпряла чело на умивалника! Цялата трепереше, а от потта нощницата бе прилепнала към кожата й като саван. Криеше лицето си, но все пак успях да видя, че от носа й течеше кръв и няколко алени петна бяха изпъстрили гърдите й. Замръзнах на място, неспособен да реагирам.

— Какво ти е…? — промълвих.

— Затвори вратата — твърдо рече тя. — Затвори я!

Изпълних нареждането й и се спуснах към нея. Тя изгаряше от треска. Косата й, напоена с ледена пот, бе залепнала за лицето. Уплашен, понечих да повикам Жерман, но ръката й ме сграбчи със сила, която изглеждаше невъзможна за нея.

— Не!

— Ама…

— Добре съм!

— Не си добре!

— За Бога, Оскар, не викай Жерман! Той не може да направи нищо. Вече ми мина. Сега съм по-добре.

Спокойствието, с което говореше, ме ужаси. Очите й потърсиха моите. Нещо в погледа й ме накара да се подчиня. Тогава тя ме погали по лицето.

— Не се плаши. По-добре съм.

— Бледа си като смъртник… — измънках аз.

Тя взе ръката ми и я притисна до гърдите си. Усетих как бие сърцето й под ребрата. Отдръпнах ръката си, не знаейки какво да направя.

— Виждаш ли? Жива-живеничка съм. Обещай ми, че няма да кажеш нито дума на Жерман.

— Защо? — възразих аз. — Какво ти е?

Тя сведе поглед, безкрайно уморена. Замълчах.

— Обещай ми.

— Трябва да отидеш на лекар.

— Обещай ми, Оскар.

— Само ако първо ти ми обещаеш да отидеш на лекар.

— Дадено! Обещавам.

Марина намокри една кърпа и започна да бърше кръвта от лицето си. Аз се почувствах напълно безполезен.

— Сега, след като си ме видял в тоя вид, вече няма да ме харесваш.

— Много остроумно, няма що.

Тя продължи да се почиства мълчаливо, без да откъсва поглед от мен. Тялото й, обвито във влажния, почти прозрачен памучен плат, ми се стори крехко и уязвимо. С изненада установих, че не изпитвам никакво смущение да я гледам в такъв вид. У нея също не се долавяше срам от моето присъствие. Ръцете й трепереха, докато бършеше кръвта и потта от тялото си. Намерих една чиста хавлия, окачена на вратата, и й я подадох. Тя се загърна с нея и въздъхна изтощена.

— Какво мога да направя? — промълвих аз.

— Остани тук, при мен.

После седна пред едно огледало. С помощта на четка се опита поне малко да сложи в ред заплетените коси, които падаха по раменете й, но напразно. Не й достигаха сили.

— Дай на мен — казах аз и й взех четката.

Започнах да я реша безмълвно, а погледите ни се срещаха в огледалото. Докато вчесвах косата й, Марина сграбчи силно ръката ми и я притисна до бузата си. Усетих сълзите й по кожата си, но не ми достигна смелост да я попитам защо плаче.

 

 

Придружих Марина до нейната спалня и й помогнах да си легне. Вече не трепереше и страните й бяха възвърнали цвета си.

— Благодаря… — прошепна тя.

Реших, че ще е най-добре да я оставя да си почива и да се върна в моята стая. Проснах се отново в кревата и безуспешно се помъчих да заспя. Неспокоен, лежах в мрака и слушах как голямата къща поскърцваше, докато вятърът шумолеше в дърветата. Една сляпа тревога ме разяждаше. Прекалено много неща се случваха за прекалено кратко време. Мозъкът ми не можеше да ги възприеме наведнъж. В утринния здрач като че ли всичко се сля в едно. Ала нищо не ме плашеше повече от неспособността ми да проумея или да си обясня чувствата, които изпитвах към Марина. Вече се зазоряваше, когато най-сетне заспах.

Сънувах, че обикалям из залите на един бял мраморен дворец, пуст и потънал в мрак. Населяваха го стотици статуи. Докато минавах покрай тях, те отваряха каменните си очи и мълвяха думи, които не разбирах. В този миг като че ли зърнах Марина в далечината и се затичах към нея. Един силует под формата на ангел, изтъкан от бяла светлина, я водеше за ръка през коридор, по чиито стени сълзеше кръв. Опитвах се да стигна до тях, когато една от вратите на коридора се отвори и фигурата на Мария Шели изплува оттам, като се носеше над пода и влачеше след себе си парцалив саван. От очите й капеха сълзи, които не достигаха до пода. Тя протегна ръце към мен и когато ме докосна, тялото й се превърна в пепел. Аз виках името на Марина, като я умолявах да се върне, но тя сякаш не ме чуваше. Тичах ли, тичах, но коридорът се удължаваше край мен. Тогава светлият ангел се обърна към мен и ми показа истинското си лице. Вместо очи имаше празни кухини, а косите му бяха бели змии. Разперил белите си криле над Марина, пъкленият ангел се отдалечи с жесток смях. В съня си усетих как нечий зловонен дъх погали тила ми. Това беше неподражаемата смрад на смъртта, която шепнеше моето име. Обърнах се и видях как една черна пеперуда кацна на рамото ми.