Карлос Руис Сафон
Марина (12)

11.

Разказът на Бенжамин Сентис ме преследва цяла седмица като крадливо промъкваща се сянка. Колкото повече разсъждавах над него, толкова повече ми се струваше, че в тази история имаше липсващи части. Друг въпрос бе какво точно липсваше. Тези мисли не ми даваха мира от сутрин до вечер, докато очаквах с нетърпение завръщането на Жерман и Марина.

Следобедите, щом свършех училище, отивах в дома им, за да проверя дали всичко е наред. Кафка винаги ме чакаше при главния вход, понякога с улов между лапите. Сипвах му мляко в паничката и беседвахме; по-точно казано, той си лочеше млякото, а аз си говорех сам. Неведнъж се изкушавах да се възползвам от отсъствието на собствениците, за да изследвам жилището, но устоявах на тази съблазън. Ехото на тяхното присъствие се долавяше във всяко кътче. Свикнах да чакам свечеряването в голямата празна къща, сгряван от невидимата им компания. Сядах в салона с картините и съзерцавах с часове портретите, които Жерман Блау бе нарисувал на съпругата си преди петнайсет години. В тях виждах една зряла Марина — жената, в която тя вече се превръщаше. Питах се дали някой ден аз щях да съм способен да сътворя нещо с подобна стойност. С каквато и да е стойност.

В неделята отидох най-стриктно на Френската гара. До пристигането на експреса от Мадрид оставаха още два часа. Заех се да убия времето, обикаляйки цялото съоръжение. Под купола му влакове и непознати се събираха като пилигрими. Винаги съм си мислел, че старите железопътни гари са едни от малкото магически места, които все още са останали на тоя свят. В тях призраците на спомени и сбогувания се смесват с началото на стотици пътувания до далечни дестинации, от които няма връщане. „Ако един ден се изгубя, нека ме потърсят на някоя железопътна гара“, помислих си аз.

Свирката на експреса от Мадрид ме изтръгна от моите идилични размишления. Влакът нахлу в гарата с пълна скорост. Навлезе в коловоза си и стенанието на спирачките изпълни пространството. Сетне той спря — бавно и полека, както съответстваше на тонажа му. Първите пътници започнаха да слизат — безименни силуети. Обходих с поглед перона, а сърцето ми биеше до пръсване. Десетки непознати лица минаваха край мен. Изведнъж се зачудих дали не съм сбъркал деня, влака, гарата, града или планетата. В този миг чух зад гърба си един глас, който не можех да сбъркам.

— Каква изненада, приятелю Оскар! Липсвахте ни.

— И вие на мен — отвърнах, като стиснах ръката на възрастния художник.

Марина тъкмо слизаше от вагона. Беше облечена със същата бяла рокля, която носеше в деня на заминаването. Усмихна ми се мълчаливо със светнал поглед.

— Е, как беше Мадрид? — небрежно попитах аз, като взех куфарчето на Жерман.

— Прекрасен! И седем пъти по-голям в сравнение с последния път, когато бях там — отвърна той. — Ако не спре да расте, някой ден тоя град просто ще прелее през краищата на платото.

Долових в тона му особена енергия и добро настроение. Надявах се това да е знак, че докторът от Ла Пас им е съобщил обнадеждаващи новини. Докато вървяхме към изхода и Жерман водеше оживен разговор с един слисан носач за големия напредък на железопътния транспорт, имах възможност да остана насаме с Марина. Тя силно стисна ръката ми.

— Как мина всичко? — тихо попитах аз. — Жерман ми се вижда ободрен.

— Добре. Много добре. Благодаря ти, че дойде да ни посрещнеш.

— Аз ти благодаря, че се върна — рекох. — Барселона ми се струваше толкова пуста тия дни… Имам да ти разправям куп неща.

Спряхме едно такси пред гарата — стар „Додж“, който вдигаше повече шум и от експреса от Мадрид. Докато пътувахме нагоре по Лас Рамблас, Жерман наблюдаваше навалицата, пазарите и будките за цветя и се усмихваше доволно.

— Каквото и да говорят, в никой град на света няма такава улица, приятелю Оскар. Ню Йорк пасти да яде.

Марина слушаше одобрително коментарите на баща си, който изглеждаше оживен и подмладен след предприетото пътуване.

— Утре не е ли празник? — внезапно попита Жерман.

— Да.

— Тоест, няма да сте на училище…

— Така е.

Той прихна да се смее и за миг ми се стори, че виждам у него онова момче, което е бил някога, преди цели десетилетия.

— Я ми кажете, приятелю Оскар, зает ли сте утре?

 

 

В осем сутринта вече бях у тях, както ме бе помолил Жерман. Предната вечер бях обещал на моя наставник, че през седмицата всяка вечер ще посвещавам двойно повече часове на учене, ако ме освободи този понеделник — предвид на това, че беше празник.

— Не зная какво кроиш в последно време. Това тук не е хотел, но не е и затвор. Ти носиш лична отговорност за поведението си… — рече падре Сеги подозрително. — Дано да знаеш какво правиш, Оскар.

Когато стигнах до къщата в Сариа, заварих Марина в кухнята да приготвя една кошница със сандвичи и термос за напитките. Кафка следеше движенията й с голямо внимание и се облизваше.

— Къде отиваме? — попитах аз, заинтригуван.

— Изненада — отвърна тя.

След малко се появи и баща й, весел и жизнерадостен. Беше облечен като автомобилен състезател от двайсетте години на века. Ръкува се с мен и ме попита дали бих могъл малко да му помогна в гаража. Кимнах. За пръв път чувах, че имат гараж. Всъщност имаха цели три, както се уверих, когато заобиколих имота заедно с Жерман.

— Радвам се, че можахте да се присъедините към нас, Оскар.

Той се спря пред третата врата на гаража — хангар с размерите на малка къща, целият обрасъл с бръшлян. Лостът на вратата се отвори със скърцане. Облак прах се вдигна в мрака вътре. Гаражът изглеждаше така, сякаш не е бил отварян от двайсет години. Останки от стар мотоциклет, ръждясали инструменти и кутии, струпани под слой прах, дебел колкото персийски килим. Съгледах сиво брезентово платнище, покриващо нещо, което явно бе автомобил. Жерман улови единия край на платнището и ме помоли да хвана другия.

— Да броим до три, а? — попита той.

По дадения знак, двамата дръпнахме с все сила и брезентът се смъкна като булчински воал. Когато прашният облак се разнесе от ветреца, слабата светлина, която се процеждаше през клоните на дърветата, разкри едно видение. Ослепителен „Тъкър“ от петдесетте години с винен цвят и хромирани джанти дремеше във вътрешността на тази пещера. Смаяно изгледах Жерман. Той ми отвърна с горда усмивка.

— Вече не се правят такива коли, приятелю Оскар.

— Ще потегли ли? — попитах, оглеждайки автомобила, който — по моя преценка — беше музеен експонат.

— Това, което виждате пред себе си, е „Тъкър“, Оскар. Той не потегля; той препуска.

 

 

Един час по-късно тримата пълзяхме по шосето край брега. Жерман беше на волана, пременен като пионер на автомобилизма и с усмивка на човек, който е спечелил джакпота. Марина и аз пътувахме на предната седалка до него. Кафка имаше на свое разположение цялата задна седалка, където дремеше кротко. Всички други коли ни задминаваха, но пътуващите в тях се обръщаха, за да погледнат нашия „Тъкър“ с удивление и възхита.

— Когато има класа, скоростта е просто незначителна подробност — твърдеше Жерман.

Вече наближавахме Бланес^[1], а аз все още не знаех накъде пътуваме. Цялото внимание на Жерман бе погълнато от волана и не исках да нарушавам концентрацията му. Той шофираше със същата галантност, която го характеризираше във всяко отношение, като правеше път и на мравките и махаше за поздрав на велосипедистите, пешеходците и мотористите от цивилната гвардия. След като отминахме Бланес, една табела ни извести, че наближаваме крайбрежното градче Тоса де Мар^[2]. Извърнах се да погледна Марина, а тя ми намигна. Хрумна ми, че може би отиваме към крепостта на Тоса, но автомобилът заобиколи градчето и пое по тясното шосе, което продължаваше на север, следвайки брега. Това бе не шосе, а по-скоро една лента, увиснала между небето и високите скали, около които се виеше в стотици остри завои. Между клоните на боровете, които се бяха вкопчили в стръмните склонове, се виждаше морето, ширнало се като искрящо син покров. На стотина метра по-долу десетки малки заливчета и недостъпни завои чертаеха таен път между Тоса де Мар и курорта Пунта Прима, до пристанището на Сан Фелиу де Гишолс^[3] на около двайсет километра.

След двайсетина минути Жерман спря край шосето. Марина с поглед ми даде знак, че сме пристигнали. Слязохме от колата и Кафка се отправи към боровете, сякаш познаваше пътя. Докато Жерман проверяваше дали е натиснал добре спирачките на своя „Тъкър“, за да не се сгромоляса долу, Марина се приближи към склона, който се спускаше в морето. Присъединих се към нея и погледнах разкрилата се сцена. В нозете ни един залив с формата на полумесец прегръщаше тясна ивица вода с прозрачно зелен цвят. По-нататък, в падината, лабиринтът от скали и плажове очертаваше една арка към Пунта Прима, където силуетът на постницата на Сант Елм се издигаше като часовой на върха на планината.

— Хайде, да вървим — подтикна ме Марина.

Последвах я през боровата гора. Пътеката пресичаше стар изоставен имот с къща, превзета от храсталака. Оттам една стълба, занитена в скалата, се спускаше до плажа от златисти камъни. При нашата поява ято чайки се издигна и отлетя на стръмните скали, които увенчаваха залива, образувайки нещо като базилика от камък, море и светлина. Водата беше тъй кристална, че човек можеше да различи всяка гънчица на пясъка под повърхността. Една остра скала стърчеше в центъра като нос на заседнал кораб. Носеше се силна миризма на море; бриз с привкус на сол галеше брега. Марина зарея поглед към хоризонта от сребро и мъгла.

— Това е най-любимото ми място на света — рече тя.

 

 

Марина настоя да ми покаже всички кътчета на скалистия бряг. Бързо осъзнах, че ме грози опасност да си разбия тиквата или да тупна презглава във водата.

— Не съм коза — уточних аз, опитвайки се да внеса малко здрав разум в тази идея за необезопасен алпинизъм.

Глуха за моите увещания, Марина се катереше по скални стени, огладени от морето, и се промъкваше през отвърстия, където приливът въздишаше като вкаменен кит. Аз, с риск да изгубя гордостта си, все очаквах, че в някакъв момент съдбата ще приложи спрямо мен всички членове от закона за гравитацията. Предвижданията ми скоро се сбъднаха. Марина бе прескочила от другата страна на едно мъничко островче, за да изследва някаква пещера в скалите. Казах си, че щом тя може да направи това, добре би било и аз да последвам примера й. Миг по-късно цопнах във водите на Средиземно море. Целият се разтреперих от студ и от срам. Марина разтревожено ме наблюдаваше от скалите.

— Добре съм — простенах аз. — Нищо ми няма.

— Студена ли е водата?

— Какво говориш! — смотолевих. — Топла е като чай.

Тя се усмихна и пред смаяния ми поглед изхлузи бялата си рокля и се гмурна в лагуната. След миг се появи до мен, като се заливаше от смях. По това време на годината постъпката й бе същинска лудост. Все пак реших да й подражавам. Поплувахме с енергични махове, а после се изтегнахме на слънце върху хладките камъни. Усещах забързания си пулс в слепоочията — не бих могъл да кажа със сигурност дали бе заради ледената вода, или защото прогизналото бельо на Марина вече не оставяше нищо скрито. Тя забеляза погледа ми и се надигна да си вземе роклята, която лежеше на скалите. Гледах я как върви между камъните; докато ги заобикаляше, всеки мускул на тялото й се очертаваше под влажната кожа. Облизах солените си устни и осъзнах, че съм изгладнял като вълк.

 

 

Прекарахме остатъка от следобеда край този скрит от света залив, като нагъвахме сандвичи от кошницата, докато Марина разказваше странната история на собственичката на извънградската вила, изоставена сред боровете.

Къщата някога принадлежала на една холандска писателка, която поради някаква загадъчна болест ослепявала малко по малко с всеки изминал ден. Знаейки каква участ я очаква, писателката решила да си построи едно убежище на скалистия бряг и да изживее в него последните си светли дни, обърната към плажа в съзерцание на морето.

— Тук едничката й компания били любимите й книги и немската овчарка Саша — разправяше Марина. — Когато загубила напълно зрението си, осъзнавайки, че очите й никога вече не ще видят някой изгрев над морето, помолила едни рибари, които често хвърляли котва в заливчето, да се погрижат за Саша. След няколко дни, на разсъмване, взела една лодка с гребла и навлязла в открито море. Никой повече не я видял.

По някаква причина заподозрях, че историята на холандската писателка е съчинена от Марина, и й загатнах какво си мисля.

— Понякога най-реалните неща се случват единствено във въображението, Оскар — отвърна ми тя. — Спомняме си само онова, което никога не се е случило.

Жерман бе задрямал; шапката му бе нахлупена над лицето, а Кафка лежеше в краката му. Марина наблюдаваше баща си с тъга. Възползвайки се от неговия сън, аз я хванах за ръката и двамата се отдалечихме към другия край на брега. Там седнахме върху една скала, излъскана от вълните, и аз й разказах всичко, което се бе случило в нейно отсъствие. Нищичко не пропуснах — като се почне от странната поява на дамата в черно на гарата, та до историята на Михаил Колвеник и фирмата „Вело-Гранел“, която чух от Бенжамин Сентис; не забравих и зловещото привидение в онази бурна нощ в къщата в Сариа. Марина ме изслуша безмълвно, с отсъстващ вид, зареяла поглед във водата, която образуваше малки въртопи в нозете й. Постояхме доста дълго така, смълчани, загледани в далечната постница на Сант Елм.

— Какво каза лекарят от Ла Пас? — попитах най-сетне аз.

Тя вдигна поглед. Слънцето клонеше към заник и меката кехлибарена светлина разкри плувналите й в сълзи очи.

— Че не остава много време…

Обърнах се и видях, че Жерман ни маха с ръка. Почувствах, че сърцето ми се сви и непоносима буца заседна в гърлото ми.

— Той не вярва — рече Марина. — Така е по-добре.

Погледнах я отново и се уверих, че бързо е избърсала сълзите си, придавайки си оптимистично изражение. Улових се, че я гледам втренчено и, без да зная откъде ми дойде такава смелост, се наведох към лицето й, търсейки устата. Марина сложи пръсти на устните ми и помилва лицето ми, като деликатно ме отблъсна. Миг по-късно се изправи и я видях да се отдалечава. Въздъхнах.

Станах и се отправих към Жерман. Когато се приближих, забелязах, че рисуваше нещо в един малък скицник. Спомних си, че от години не бе похващал ни молив, ни четка. Той вдигна поглед и ми се усмихна.

— Я да видим какво мислите за приликата, Оскар — рече безгрижно, като ми показа скицника.

Линиите на молива бяха сътворили върху листа лицето на Марина с изумително съвършенство.

— Великолепно е — промълвих.

— Харесва ли ви? Радвам се.

Фигурата на Марина се очертаваше на другия край на плажа, застанала неподвижно с лице към морето. Жерман погледна първо към нея, а после към мен. Откъсна листа и ми го подаде.

— Това е за вас, Оскар, за да не забравите моята Марина.

 

 

На връщане здрачът превърна морето в гьол от разтопена мед. Жерман шофираше усмихнат и неспирно ръсеше анекдотични случки от годините, които бе прекарал на волана на стария „Тъкър“. Марина го слушаше, като се смееше на преживелиците му и поддържаше разговора с невидими нишки на вълшебница. Аз си мълчах, залепил чело за стъклото и със свито сърце. По средата на пътуването Марина безмълвно взе ръката ми между своите длани.

Пристигнахме в Барселона на свечеряване. Жерман настоя да ме закара до вратите на интерната. Паркира пред оградата и ми подаде ръка. Марина слезе от колата и влезе заедно с мен. Присъствието й ме изгаряше и не знаех как да си тръгна оттам.

— Оскар, ако има нещо…

— Не, няма.

— Виж, Оскар, има неща, които ти не разбираш, но…

— Това е очевидно — прекъснах я аз. — Приятна вечер!

Обърнах се, за да притичам през градината.

— Почакай — каза Марина, застанала при оградата.

Спрях се при езерцето.

— Искам да знаеш, че днешният ден беше един от най-хубавите дни в живота ми — рече тя.

Когато се обърнах, за да й отговоря, вече си беше отишла.

Качих се по стълбите така, сякаш бух обут с оловни ботуши. Пътьом се разминах с някои от другарите си. Изгледаха ме с крайчеца на окото, сякаш бях непознат. Слуховете за моите загадъчни отсъствия вече бяха обиколили училището. Твърде малко ме беше грижа за това. Взех всекидневника, оставен на масата в коридора, и се усамотих в стаята си. Проснах се в леглото с вестника на гърдите. От коридора долитаха гласове. Запалих нощната лампичка и се потопих в нереалния за мен свят на новините от вестника. Името на Марина сякаш бе написано на всеки ред. „Ще ми мине“, помислих си. След малко рутинният тон на новините ме успокои. Най-доброто средство да забравиш собствените си проблеми е да четеш за чуждите. Войни, убийства, афери, измами, химни, паради и футбол. Светът следваше своя ход без промени. Продължих да чета с поолекнало сърце. Отначало не го забелязах. Беше кратко известие, просто за запълване на страницата. Сгънах вестника и го доближих до светлината.

ТРУП НАМЕРЕН В ТУНЕЛ НА КАНАЛИЗАЦИЯТА НА ГОТИЧЕСКИЯ КВАРТАЛ

Густаво Берсео (Барселона)

 

Тялото на Бенжамин Сентис, осемдесет и тригодишен, гражданин на Барселона, е било намерено в петък рано сутринта в едно отвърстие на четвъртия колектор на канализационната мрежа на Сиутат Вела. Не е известно как е попаднал трупът в този участък, затворен от 1941 г. насам. Смята се, че смъртта е причинена от спиране на сърцето. Според нашите източници обаче, и двете ръце на тялото на покойника са били ампутирани. Бенжамин Сентис, пенсионер, добил донякъде печална известност през четирийсетте години във връзка със скандала около фирмата „Вело-Гранел“, в която бил съдружник акционер. През последните години живеел уединено в малък апартамент на улица „Принсеса“, без налични роднини и почти разорен.