Клайв Къслър
Дракон (8)

7

Въздухът вътре в подводницата бе станал зловонен и влажен. От стените на сферата капеше кондензирала влага, нивото на въглеродния двуокис доближаваше смъртоносната граница. Никой не помръдваше и рядко разменяха по някоя дума, с цел да пестят въздуха. След единадесет часа и половина животоподдържащият им запас от кислород бе почти на привършване, а малкото останала енергия в аварийните акумулатори не можеше повече да захранва пречиствателното устройство за CO₂.

Страхът и ужасът бавно бяха преминали в примирение. С изключение на краткия миг на всеки петнадесет минути, когато Планкет включваше осветлението, за да прочете показанията на животоподдържащите системи, те седяха мълчаливо в мрака, всеки насаме с мислите си.

Планкет бе съсредоточил вниманието си върху следенето на приборите и бърникаше по оборудването, като не искаше да повярва, че любимата му подводница може да откаже да отговаря на командите му. Салазар седеше като статуя, проснал тяло върху стола си. Той изглеждаше затворен в себе си и едва се крепеше в съзнание. Въпреки че го деляха само няколко минути от вечния унес, той не виждаше смисъл да бяга от неизбежното. Искаше да умре и всичко да свърши.

Стейси извика във въображението си фантазиите от детството си, като се преструваше, че се намира на друго място и в друго време. Край нея започнаха бързо да прелитат мимолетни образи от миналото. Ето я да играе бейзбол на улицата с братята си. Сега кара новия си велосипед на Коледа. Вече гимназистка, първото й излизане с момче, което не харесваше, но бе единственото, което я бе поканило. Почти чуваше мелодиите от танцувалната зала на хотела. Тя бе забравила името на групата, но си спомняше песните. Любимата й беше „Може никога да не минем по този път отново“ на Сийл и Крофтс. Тогава тя бе затворила очи и си представяше, че танцува с Робърт Редфорд.

Тя надигна глава, сякаш слушаше. Нещо не бе на мястото си. Песента, която тя чуваше в съзнанието си, не бе от средата на седемдесетте. Тя звучеше по-скоро като стара джазова мелодия, отколкото като рок.

Тя се събуди, отвори очи и видя само непрогледен мрак.

— Объркали са песента — смотолеви тя.

Планкет включи осветлението.

— Какво стана?

Дори Салазар вдигна неразбиращо очи и промърмори:

— Тя има халюцинации.

— Те би трябвало да свирят „Може никога да не минем по този път отново“, но излиза нещо друго.

Планкет погледна Стейси. Лицето му се смекчи от състрадание и скръб.

— Да, аз също я чувам.

— Не, не — възрази тя, — не е същата. Песента е друга.

— Както кажеш — каза Салазар, като дишаше тежко. Дробовете го боляха от усилието, с което той се мъчеше да поеме колкото се може повече кислород от замърсения въздух. Той сграбчи Планкет за ръката. — За бога, човече. Изключи системите и да приключим с всичко. Не виждаш ли, че тя страда, всички страдаме.

Гърдите на Планкет също го боляха. Той добре знаеше, че е безсмислено да удължава мъчението, но не можеше да победи примитивния инстинкт, който го караше да се бори със зъби и нокти за живота си до последен дъх.

— Ще успеем — с мъка отвърна той. — Може да са докарали по въздуха друга подводница на „Инвизибъл“.

Салазар го изгледа с изцъклени очи. Връзката на съзнанието му с реалността се крепеше на една тънка нишка.

— Ти си луд. В радиус от седем хиляди километра няма друг дълбоководен апарат. И дори да са го докарали и при условие, че „Инвизибъл“ е все още на повърхността, ще са им нужни още осем часа, за да го спуснат и стигнат до нас.

— Не мога да споря с теб. Никой от нас не иска да остане за вечни времена в гроб, загубен нейде в бездните на океана. Но не ще престана да се надявам.

— Луд — повтори Салазар.

Както седеше, той се наведе напред и започна да си тръска главата насам-натам, като че ли искаше да прогони растящата болка. С всяка изминала минута той сякаш се състаряваше с по една година.

— Не я ли чувате? — промълви Стейси с нисък грачещ глас. — Те се приближават.

— И тя е луда — каза Салазар със стържещ глас.

Планкет вдигна нагоре ръка.

— Тихо! Аз също я чувам. Там навън наистина има нещо.

Не последва отговор от Салазар. Той бе твърде отпаднал, за да мисли или говори свързано. Един мъчителен обръч стягаше белите му дробове. Жаждата за въздух пропъди всички мисли от главата му с изключение на една. Той седеше и се молеше смъртта да дойде по-бързо.

Стейси и Планкет впиха заедно поглед в тъмнината отвъд сферата. В смътната светлина, която идваше от вътрешността на „Олд Герт“, изплува едно странно същество с миша опашка. То нямаше очи, но направи един кръг около сферата, като се придържаше от нея на разстояние два сантиметра, преди да продължи по-нататък по пътя си в дълбините.

Внезапно водата заблещука. Нещо мърдаше в далечината, нещо с чудовищни размери. След малко от черния мрак изгря странен син ореол, придружен от пеещи гласове, чиито думи бяха твърде заглушени от водата, за да бъдат разбрани.

Стейси гледаше, изпаднала в транс, докато по врата на Планкет започнаха да лазят студени тръпки. Това трябва да е някакъв неземен ужас, помисли си той. Чудовище, родено от страдащия му от кислороден глад мозък. Невъзможно бе приближаващото нещо да е реално. През ума му минаха образи на извънземни от други светове. Разкъсван от страх и напрежение, той го изчака да се приближи, като възнамеряваше да използва последния заряд на аварийния акумулатор, за да включи външните светлини. Без значение дали това щеше да бъде някакво страшилище, дошло от дълбините, или нещо съвсем друго, Планкет осъзна, че това бе последното нещо, което той щеше да види на този свят.

Стейси допълзя до края на сферата, докато носът й не се долепи до стената й. В ушите й заехтя хор от гласове.

— Казах ти — каза тя с измъчен шепот, — казах ти, че чух пеене. Слушай.

Сега Планкет почти можеше да различи думите, много тихи и далечни. Помисли си, че полудява. Опита се да си внуши, че липсата на годен за дишане въздух му играе лоши номера с очите и ушите. Но синята светлина ставаше все по-ярка и той позна песента:

О, как добре си прекарахме с русалката Мини

дълбоко, дълбоко на морското дъно.

Забравих грижи и неволи, те отлетяха с въздушните балони.

О, колко добра бе тя към мен.

Планкет натисна бутона за външното осветление и се вкамени. Изтощен и уморен до смърт, той бе изпълнен с безнадеждност и отчаяние. Съзнанието му отказа да възприеме това, което се появи от черния мрак, и той припадна.

Стейси бе така онемяла от шока, че не можеше да откъсне очи от привидението, което пълзеше към сферата. Една огромна машина, която се движеше върху две големи гъсенични вериги и носеше една продълговата конструкция, от чиято долна страна излизаха два чудновати манипулатора, спря и застана неподвижно под светлините на „Олд Герт“.

В прозрачния нос на странния апарат само на два метра от сферата, седеше едно човекоподобно тяло със замазани черти. Стейси стисна здраво очи и ги отвори отново. Тогава чертите на съществото отсреща започнаха смътно да приемат човешки очертания. Тя сега го виждаше ясно. Той носеше гащеризон с тюркоазен цвят, чийто цип бе полуотворен отпред. Гъстите черни косми на гърдите му отговаряха на тъмната рунтава коса на главата му. Закаленото му от бури лице имаше твърдо, мъжествено изражение, и шеговитите бръчки около чифт изумително зелени очи се допълваха от лека усмивка върху устните му.

Той отвърна на погледа й и я разгледа със задълбочен интерес. След това се пресегна зад себе си, постави една подложка на скута си и написа нещо на едно блокче с бели листи. След няколко секунди откъсна листчето и го постави върху своето прозорче.

Стейси напрегна очи, за да ги фокусира върху написаното. Там бе написано: „Добре дошли в «Мочурливи поля». Дръжте се, докато свържем линията за кислород“.

„Така ли умира човек?“ — зачуди се Стейси. Тя бе чела за хора, които преминават през тунели, преди да излязат на светлина и да срещнат хора и роднини, починали в миналото. Но този мъж й бе напълно непознат. Откъде се бе взел той?

Преди да успее да подреди късчетата мозайка, мандалото хлопна и тя изпадна в забрава.