Клайв Къслър
Дракон (2)

1

3 октомври 1993 г.

Западен Тих океан

Най-лошата част от тайфуна бе отминала. Беснеещите, сгромолясващи се с грохот водни маси се бяха успокоили, но вълните все още се издигаха ту зелени, ту оловносиви до носа на кораба и заливаха палубите, след което се оттичаха, оставяйки следи от пяна след себе си. Плътните черни облаци се разкъсаха. Вятърът утихна, като само от време на време подухваше на пориви, стигащи тридесет възела. От югозапад слънчевите лъчи пробиха облаците и зарисуваха сини кръгове по надигащата се водна повърхност.

Без да обръща внимание на вятъра и на морските пръски, капитан Арне Корволд застана на открития мостик на норвежкия товаро-пътнически лайнер „Нарвик“ на Риндал Лайнс и насочи бинокъла си към един огромен кораб, който се люшкаше безжизнен между белите зайчета на вълните. По външния си вид той приличаше на японски автотранспортен съд. Горната му част започваше от един тъп нос и завършваше със съвършено квадратна кърма, което придаваше на целия кораб форма на хоризонтална правоъгълна кутия. С изключение на мостика и помещенията на екипажа на горната палуба отстрани нямаше никакви илюминатори или прозорци.

Корабът изглеждаше, че има постоянен крен от десет градуса, който се увеличаваше до двадесет, когато вълните се блъскаха в беззащитната му лява страна. Единственият признак за живот бе тънката лента дим, която се виеше от комина. Корволд мрачно забеляза, че спасителните му лодки са били спуснати, но погледът му, след като обходи неспокойното море, не успя да открие никаква следа от тях. Той фокусира отново бинокъла си и прочете името на английски език, изписано под японските йероглифи на носа.

Корабът се наричаше „Дивайн стар“^[1].

Корволд се върна в уютния централен мостик и надзърна в свързочната кабина.

— Още ли няма отговор?

Радистът поклати глава.

— Нищо. Нито дори един сигнал, след като го забелязахме. Радиостанцията му трябва да е изключена. Невъзможно е да се повярва, че са напуснали кораба без сигнал за бедствие.

Корволд се загледа мълчаливо през прозорците на мостика към японския кораб, който се носеше по вълните на по-малко от километър от релинга на десния борд. Норвежец по рождение, той бе нисък мъж със забележителни способности, който никога не правеше прибързани жестове. Леденостудените му очи рядко трепкаха, а устните, скрити под късата брада, като че ли бяха вечно застинали в лека усмивка. С двадесет и шест години морска служба зад гърба си, главно на презокеански кораби, той имаше топъл и сърдечен характер, екипажът го уважаваше, а пътниците му се възхищаваха.

Той подръпна късата си прошарена брада и тихичко изруга наум. Тропическата буря се бе неочаквано отклонила на север и бе пресякла маршрута му, като го бе забавила близо два дни по пътя му от пристанището Пусан, Корея, до Сан Франциско. Корволд не бе напускал мостика от четиридесет и осем часа и бе изтощен. Той тъкмо се канеше да си вземе така желаната почивка, когато съзряха очевидно изоставения „Дивайн стар“.

Сега пред него бе изникнала една загадка и той трябваше да претърси района за лодките от японския автотранспортен кораб. Освен това капитанът носеше на плещите си и отговорността за сто и тридесет пътника, повечето от тях доведени до плачевно състояние от морската болест, на които съвсем не им бе до благородни спасителни операции.

— Ще разрешите ли да отида там с няколко души от екипажа, капитане?

Корволд вдигна поглед към изваяното скандинавско лице на главния офицер Оскар Стеен. Очите, които отвърнаха на погледа му, бяха по-тъмносини от тези на Корволд. Главният офицер бе слаб и строен, с изпънато като струна тяло. Кожата на лицето му бе загоряла, а косата изсветляла от стоене под открито слънце.

Корволд не отговори веднага. Отиде до прозорчето на мостика и се загледа в морето, което разделяше двата кораба. Вълните, които се нижеха една след друга, се издигаха на височина три-четири метра.

— Не възнамерявам да рискувам живота на хора, мистър Стеен. По-добре да изчакаме, докато морето се поуспокои малко.

— Карал съм лодка и в по-бурни води.

— Няма защо да бързаме. Корабът пред нас е мъртъв като труп в моргата. И ако се съди по вида му, товарът се е изместил и той се пълни с вода. По-добре да го оставим така, както е, и да потърсим лодките му.

— Там може да има ранени — упорстваше Стеен.

Корволд поклати глава:

— Нито един капитан не би напуснал кораба си, изоставяйки ранените от екипажа.

— Нито един капитан, който не е загубил разсъдъка си, може би. Но що за човек би изоставил здрав кораб и спуснал лодки по средата на тайфун със скорост 65 възела, без да изпрати сигнал за бедствие?

— Пълна мистерия — съгласи се Корволд.

— Не трябва да забравяме и товара — продължи Стеен. — Ватерлинията показва, че корабът е натоварен догоре, а размерите му са такива, че той може да превозва над седем хиляди автомобила.

Корволд хвърли проницателен поглед към Стеен.

— Мислите да спасите товара ли, мистър Стеен?

— Да, сър. Ако корабът е напълно изоставен с пълен товар и ние успеем да го закараме до някое пристанище, нашият иск към спасената стока трябва да бъде равен или по-голям от половината от нейната стойност. Компанията, както и екипажът биха могли да си поделят пет-шестстотин милиона крони.

В продължение на няколко секунди Корволд размишляваше над думите му. Примамливата мисъл, подхранвана от алчността, се бореше с някакво лошо предчувствие, появило се нейде дълбоко в душата му. Накрая победи алчността.

— Вземи хората си, като включиш и помощник-инженера. Щом от комина му излиза дим, значи машините му са още в изправност. — Той направи пауза. — Но аз все пак предпочитам да изчакате, докато морето се успокои.

— Няма време — заяви решително Стеен. — Ако кренът му се увеличи с още десет градуса, тогава ще бъде твърде късно. По-добре да тръгнем веднага.

Корволд въздъхна. Той вървеше против убежденията си, но през ума му мина и мисълта, че след като положението на „Дивайн стар“ се разчуе, всеки един корабен влекач за спасителни операции в околовръст от хиляда мили щеше да се понесе с пълна пара към тяхното местоположение, както шофьорите на автовлекачи се стичат към мястото на някоя катастрофа на близката магистрала.

Накрая той сви рамене.

— Щом се уверите, че на „Дивайн стар“ няма никой от екипажа му и че можете да го подкарате, докладвайте ми обратно и аз ще организирам претърсването за неговите лодки.

Още преди Корволд да бе свършил, Стеен вече го нямаше. Той събра хората си и след десет минути те бяха спуснати във водовъртежа на морските води. Групата му се състоеше от него самия, четирима моряка, помощник главния инженер Олаф Андерсон и радиста Дейвид Сакагава — единственият моряк на борда на „Нарвик“, който знаеше японски. Задачата на моряците бе да огледат съда, докато Андерсон прегледа машинното отделение. Ако се установеше, че транспортният кораб е бил изоставен, Стеен щеше официално да го постави под свое разпореждане.

Със Стеен на руля велботната моторница пореше бурните води, като с мъка се изкачваше по гърба на вълните, които заплашваха да я потопят, преди да се спусне отново стремглаво надолу в падината, в очакване на следващата. Мощният морски двигател „Волво“ боботеше с безупречен ритъм и те се носеха към автотранспортния кораб с попътен вятър зад кърмата.

На стотина метра от „Дивайн стар“ те откриха, че не са сами. Едно стадо акули кръжеше около наклонения кораб, сякаш някакво вътрешно чувство им подсказваше, че той ще потъне, оставяйки няколко апетитни късове храна.

Рулевият плъзна лодката под късия нос и се приближи до подветрената страна. Хората в лодката изпитваха чувството, че при всяка една вълна, която се разбиваше в корпуса на „Дивайн стар“, корабът щеше да се сгромоляса върху тях. Когато огромното туловище се снижи, Стеен метна нагоре една лека стълбичка от найлонови въжета, на чийто край имаше абордажна кука. На третия опит куката прехвърли горния ръб на фалшборда и се хвана здраво.

Пръв нагоре по въжената стълба се покачи Стеен и се прехвърли на палубата. Андерсон и останалите бързо го последваха. След като се събраха отново до огромните лебедки на котвите, Стеен ги поведе нагоре по една стълба, която наподобяваше аварийните стълби, използвани при пожар. Тя бе закрепена върху носовата преградна стена, върху която нямаше нито един прозорец. След като изкачиха пет палуби, те влязоха в най-обширния мостик, който Стеен някога бе виждал през своята петнадесетгодишна морска служба. След малката икономична рулева кабина на „Нарвик“, тази тук изглеждаше просторна като гимнастически салон. Въпреки че в средата й бе струпана огромна грамада от електронно оборудване, то успяваше да запълни само една малка част от нея.

Вътре бе безлюдно, но подът бе целия осеян с пръснати карти, секстанти и други навигационни прибори, които бяха изпадали от отворени шкафове и чекмеджета. Върху един плот лежаха две отворени куфарчета, сякаш собствениците им бяха излезли за малко и всеки момент щяха да се върнат.

Бягството, изглежда, е било паническо.

Стеен разгледа главния пулт.

— Корабът е напълно автоматизиран — каза той на Андерсон.

Главният инженер кимна:

— И още как. Органите за управление се задействат от човешки глас. Тук никой не мести лостове, нито дава нареждания на кормчията за посоката на курса.

Стеен се обърна към Сакагава.

— Може ли да включиш това нещо и да говориш с него?

Роденият в Норвегия азиатец се наведе над компютризирания пулт и в продължение на няколко секунди мълчаливо го разучаваше. След това натисна бързо един след друг два бутона. Лампичките на пулта светнаха и устройството тихо забръмча. Сакагава погледна Стеен с лека усмивка.

— Японският ми е малко ръждясал, но мисля, че ще може да ме разбере.

— Поискай да съобщи състоянието на кораба.

Сакагава избърбори нещо на японски в един малък приемник и зачака с надежда да получи отговор. След няколко мига един мъжки глас отговори в бавен отчетлив тон. Когато той млъкна, Сакагава погледна неразбиращо Стеен.

— Казва, че кингстоновите клапани са отворени и нивото на водата в машинното отделение наближава два метра.

— Заповядай му да ги затвори — рязко изрече Стеен.

След кратка размяна на думи, Сакагава поклати глава.

— Компютърът казва, че кингстоновите клапи са били блокирани в отворено положение. Те не могат да бъдат затворени с компютърна команда.

— Изглежда, че ще имам трудна задача пред себе си — каза Андерсон. — По-добре да сляза долу и да ги затворя. И кажи на този проклет робот да пусне помпите.

Докато говореше, той направи знак на двама от моряците да го последват и те изчезнаха надолу по една стълба, тичайки към машинното отделение.

Един от останалите моряци се приближи до Стеен. Очите му щяха да изскочат от ужас, а лицето му бе бяло като тебешир.

— Сър… открих един труп. Мисля, че е радистът.

Стеен се втурна в свързочната стая. Върху един стол, прегърбен над пулта на радиопредавателя, седеше един почти безформен труп. От човешкото същество, което някога бе стъпило на палубата на „Дивайн стар“, не бе останало и следа. Трупът нямаше никаква коса и ако не бяха напълно оголените зъби, Стеен не можеше да различи дали той гледаше напред или назад. Покъртителният ужас на гледката се допълваше и от това, че кожата на тялото му бе цялата в мехури, а плътта отдолу бе изгорена и отчасти стопена.

Въпреки това нямаше и най-малка следа от прекомерна топлина или пожар. Дрехите му бяха чисти и изгладени, сякаш току-що ги беше облякъл.

Човекът изглеждаше така, сякаш бе изгорен отвътре.