Клайв Къслър
Дракон (72)

71

С бомбата, която висеше гротескно от манипулаторите му, „Големият Бен“ беше застинал неподвижно на ръба на огромната подводна падина, зейнала на десет километра широчина и два километра дълбочина. Вътре Пит се взираше мрачно към склона, който постепенно се губеше в тъмнината.

Геофизиците бяха избрали точка на около хиляда и двеста метра под ръба на стената на падината като идеалното място, в което взривът би довел до свличане на дънната маса, а оттам и до пораждане на сеизмична морска вълна. Ала наклонът беше с цели пет градуса по-стръмен, отколкото подсказваха сателитните снимки. И което беше по-лошо, много по-лошо, горният слой на утайката, която покриваше склоновете на падината, беше с плътността на мазна глина.

Пит беше задействал телескопична сонда в утайката и резултатите от геологическия тест, които се появиха на екрана на компютъра, бяха далеч от радващи. Той осъзна колко опасно беше положението, в което се намираше. Трябваше да води истинска битка, за да не допусне огромната машина да се свлече по хлъзгавата кал чак до дъното на падината.

А щом се решеше и подкараше „Големият Бен“ през ръба, нямаше да има връщане назад. Звената на гъсеничните вериги никога не биха могли да осигурят достатъчно голямо сцепление, да изтеглят СДГП обратно по склона и да го прехвърлят през хребета на безопасно разстояние преди експлозията. След като задействаше механизма за възпламеняване на бомбата, реши той, щеше да поеме напряко и надолу по склона, подобно на скиор, който се спуска лъкатушно по заснежен хълм. Единственият му шанс, при това невероятно малък, беше да използва гравитацията, за да увеличи скоростта и да се изплъзне с „Големият Бен“ от мъртвата хватка на лавината, преди тя да се стовари върху тях със страховита сила, да ги помете и погребе за следващите десет милиона години.

Пит добре разбираше колко тънка беше линията, която делеше оцеляването от гибелта. Той си помисли с горчива ирония, че за закона на Мърфи няма почивен ден. Усещаше липсата на Джордино и се зачуди защо връзката с „Галакси С-5“ беше прекъснала. Сигурно имаше основателна причина. Джордино и Сандекър никога нямаше да го изоставят без причина. Но вече беше твърде късно за обяснения и все още твърде рано за прощаване.

Отсъствието на човешки глас, който да повдигне духа му, го караше да се чувства самотен и подсилваше зловещата атмосфера. Той усети как го връхлитат огромните невидими вълни на умората. Оптимизмът постепенно го беше напуснал и той се отпусна на седалката. Провери координатите на мястото за експлозията и за последен път погледна часовника си.

После пое ръчното управление на „Големият Бен“, включи предавката за движение напред и започна да се спуска с огромната верижна машина по стръмния склон.

След първите стотина метра инерцията бързо се увеличи и Пит започна да се съмнява дали ще успее да спре СДГП, преди той да се понесе неудържимо към дъното на падината. Той скоро откри, че опитите да задейства спирачките на веригите не водят до намаляване на скоростта. Между гъсеничните звена и хлъзгавата кал не съществуваше никакво триене. Огромният механичен звяр започна да се пързаля по хлъзгавата повърхност като останал без управление камион с полуремарке, който препуска лудешки по стръмен път.

Валчестата бомба се люлееше неудържимо в челюстите на манипулаторите. Тъй като висеше право пред очите му, всеки път, когато погледнеше към зловещия предмет, Пит си го представяше като оръдие на предстоящата си смърт.

Внезапно в съзнанието му изплува друга ужасяваща мисъл. Ако бомбата се откъснеше и се търкулнеше по склона, той никога нямаше да успее да я измъкне. Той настръхна, обзет от смразяващ страх не от смъртта, а от това, че можеше да се провали пред самия край на операцията.

Сега Пит започна да действа бързо, забравил, че е поел риск, който нито един здравомислещ човек не би и помислил да поеме. Той включи предавката за заден ход и увеличи мощността. Веригите бясно се завъртяха назад в хлъзгавата тиня, скоростта на „Големият Бен“ постепенно спадна и той бавно продължи напред.

Когато машината спря напълно, около нея се вдигна облак от утайка. Пит изчака търпеливо, докато видимостта се възстанови, преди да измине бавно следващите петдесет метра, после превключи на заден ход и пак спря СДГП. Той продължи тази поредица от маневри, докато отново напълно овладя управлението и започна да усеща взаимодействието между гъсеничните вериги и тинята.

Движенията му по уредите за управление започнаха да стават все по-трескави. С всяка изминала минута отчаянието му нарастваше. Най-сетне след близо тридесет минути неуморни усилия да накара огромния СДГП да се движи в посоката, в която го насочваше, навигационният компютър сигнализира, че е стигнал на определеното място. За щастие, той откри малка равна площадка, която стърчеше от склона. Пит изключи захранващите системи и паркира.

— Пристигнах на мястото за взривяване и започвам да зареждам бомбата — обяви той пред микрофона за връзка със слабата надежда, че Сандекър и Джордино биха могли все още да слушат някъде горе.

Спускането на манипулаторните стрели и поставянето на бомбата в меката утайка не отне на Пит много време. Той свали захващащите челюсти и замени щипците с работни инструменти. После отново пъхна ръката си в устройството за управление на манипулаторите и задейства ножицата за рязане на листов материал, като много внимателно сряза плочата на скосения опашен блок, под която се намираше системата за детониране.

Под обшивката имаше четири радарни устройства и едно реле за барометрично налягане. При положение, че бомбата беше спусната според първоначалния план, сигналите на радарните устройства щяха да се отразят в приближаващата земна цел. След това на предварително определена височина, при съвпадане на показанията на две от устройствата към системата за детониране, монтирана в предната част на имплозионната сфера, щеше да бъде подаден сигнал за възпламеняване. Втората система за зареждане включваше барометричното реле, което също беше настроено да затвори веригата за възпламеняване на предварително зададена височина.

Веригите за възпламеняване обаче не можеха да бъдат затворени, докато самолетът се намираше във въздуха. Те трябваше да се задействат посредством превключватели с часовникови механизми, които не можеха да се активират, докато бомбата не напуснеше напълно бомбения отсек. В противен случай „Демоните на Денингс“ щеше да се превърне в преждевременно възпламенено огнено кълбо.

След като отстрани плочата, Пит завъртя портативната видеокамера, която се намираше в края на левия манипулатор. Той бързо откри барометричното реле за зареждане и съсредоточи вниманието си върху него. Направено от месинг, стомана и мед, по него нямаше никакви следи от корозия и то изглеждаше съвсем здраво.

После Пит прикрепи към единия от манипулаторите тънка стрела с три щипци. Стрелата се сгъна назад към предната част на СДГП, където щипците отвориха решетестия капак на гнездото за инструменти и извадиха странен керамичен предмет, който приличаше на спукана футболна топка. Във вдлъбнатото дъно беше вградена медна плочка, заобиколена с пластично свързващо вещество. Предметът всъщност представляваше много сложен херметизиран контейнер, запълнен с инертно, подобно на маджун съединение, съставено от пластмаса и киселина. Керамичното покритие, което обграждаше разяждащото вещество, беше оформено така, че да пасне плътно върху барометричното реле за зареждане и да образува водонепроницаемо уплътнение.

Пит задейства стрелата на манипулатора и постави контейнера около релето. Щом той прилегна плътно към него, Пит внимателно извади малка пробка, която щеше да позволи на морската вода много бавно да проникне в контейнера. Когато инертното съединение вътре влезеше в контакт със солената вода, то щеше да стане химически активно, силно разяждащо и причиняващо корозия. След като разядеше медната плочка — нейната дебелина беше изчислена така, че да му отнеме един час — киселинното съединение щеше да атакува медта в барометричното реле, като в края на краищата щеше да създаде електрически заряд, който щеше да задейства сигнала за възпламеняване и бомбата щеше да избухне.

Докато Пит прибираше манипулаторите и внимателно изтегляше на заден ход „Големият Бен“ надалеч от отвратителното чудовище, което лежеше като голяма слизеста буца в калта, той хвърли бърз поглед към дигиталния часовник върху арматурното табло.

Макар и трудно, той беше спечелил надпреварата с времето. „Майчино дихание“ щеше да избухне със закъснение от четиридесет и осем години, но с нов краен срок и в друга епоха.

— Нещо ново? — тревожно попита президентът от Овалния кабинет.

— Връзката прекъсна по необясними причини — докладва Джордън от оперативния пункт.

— Загубили сте връзка с адмирал Сандекър?

— Боя се, че е така, господин президент. Направихме всичко, което е по силите ни, но не успяхме да възстановим връзката със самолета му.

Президентът почувства как го обзема сковаващ страх.

— Какво се е случило?

— Можем само да гадаем. При последното си преминаване „Пирамидър“ показа, че самолетът е изоставил СДГП и е поел курс към остров Окинава.

— Това е лишено от смисъл. Защо Сандекър ще прекъсне изпълнението на задачата, след като Пит успешно е извадил бомбата от „Демоните на Денингс“?

— Той не би го направил, освен ако Пит не е претърпял сериозна авария и не е бил в състояние да взриви бомбата.

— Значи всичко е свършено — отчаяно произнесе президентът.

Когато Джордън отговори, в гласа му се долавяха глухите нотки на поражението.

— Няма да научим какво се е случило, докато адмиралът не се свърже отново с нас.

— Какви са последните сведения от издирването на колите бомби?

— Специалната група на ФБР е открила и обезвредила още три, всичките в големи градове.

— А хората шофьори?

— Всички до един отявлени поддръжници на Сума и „Златните дракони“, готови с охота да жертват живота си. Никой обаче не е оказал съпротива, нито пък е направил опит да взриви бомбите, когато агентите на ФБР са ги арестували.

— Защо са били толкова покорни и сговорчиви?

— Заповедите им са били всеки да взриви бомбата в колата си само когато получи кодиран сигнал от центъра „Дракон“.

— Колко са останали все още скрити в нашите градове?

Последва напрегната пауза, а после Джордън бавно отговори:

— Цели десет.

— Милостиви боже! — Вълната от ужас беше последвана от непоносим страх и неприятна изненада.

— Все още не съм загубил вяра в Пит — тихо каза Джордън. — Нямаме никакъв повод да мислим, че той не е успял да зареди системите за възпламеняване на бомбата.

В очите на президента проблесна малка искрица надежда.

— Кога ще разберем?

— Ако Пит е успял да спази графика, бомбата трябва да избухне в следващите дванадесет минути.

Президентът впери празен поглед в плота на писалището си. Когато проговори, той направи това толкова тихо, че Джордън едва успя да разбере думите му.

— Стискай палци, Рей, и се моли. Това е единственото, което ни остава.