Клайв Къслър
Дракон (20)

19

Вицепрезидентът Джордж Фурукава прие телефонния разговор със съпругата си в елегантния си офис в престижните лаборатории „Самюъл Дж. Винсент“. Тя му напомни за часа, който той имаше при зъболекаря. Той й благодари, каза няколко гальовни думи и затвори телефона.

Жената от другата страна на линията не бе съпругата му, а една от агентите на Сума, която можеше да имитира гласа на мисис Фурукава. Историята с часа при зъболекаря бе код, който той бе получил при още пет предишни случая. Той означаваше, че в пристанището е пристигнал кораб с пратка от автомобили „Мурмото“, които се подготвят за разтоварване.

След като информира секретарката си, че през останалата част от следобеда ще бъде при зъболекаря, Фурукава влезе в асансьора и натисна бутона за подземния гараж. След като измина няколко крачки до запазеното лично за него място, той отключи вратата на спортната си „Мурмото“ и седна зад кормилото.

Пликът бе там, поставен в колата от един от хората на Сума, след като Фурукава бе дошъл на работа. Той провери съдържанието му за съответните документи, с които щеше да освободи три автомобила от района за разтоварване в пристанището. Документите бяха пълни и изрядни както обикновено. Удовлетворен, той запали мощния 5.8-литров двигател „V-8“, който бе с капацитет четиристотин конски сили и имаше тридесет и два клапана.

Той подкара колата към дебелата стоманена бариера, която се издигна над бетоновото платно и застрашително се надвеси над предницата на „Мурмото“.

Пазачът на портала излезе усмихнат от къщичката си и се наведе към колата.

— По-рано ли излизате от работа, мистър Фурукава?

— Имам час при зъболекаря.

— Вашият зъболекар трябва вече да си е купил яхта от сметките, които сте му платили за зъбите си.

— По-скоро вила във Франция — отвърна на шегата му Фурукава.

Пазачът се засмя и след това зададе рутинния въпрос:

— Изнасяте ли секретни документи за работа довечера в къщи?

— Не. Оставих дипломатическото си куфарче в офиса.

Пазачът натисна с крак един превключвател, за да спусне бариерата и направи жест с ръка към двете платна, които водеха към улицата.

— Ударете му една яка глътка джин и хубаво изплакнете с нея устата си, когато се приберете в къщи. Това ще притъпи болката.

— Идеята не е лоша — каза Фурукава, като премести лоста на шестстепенната предавателна кутия на първа скорост. — Благодаря ти.

Разположени във високо стъклено здание, скрито от улицата от една горичка евкалиптови дървета, лабораториите „Винсент“ представляваха научноизследователски и проектантски център, собственост на консорциум от космически и въздухоплавателни компании. Работата бе строго секретна, а резултатите най-внимателно пазени, тъй като голяма част от финансирането идваше от държавни поръчки за военни програми. Разработваха се и се изследваха различни футуристични идеи в аерокосмическата технология. Проектите с най-големи потенциални възможности продължаваха към фаза проектиране и производство, докато онези, които се оказваха неудачни, бяха оставяни за бъдещо проучване.

Фурукава бе това, което в разузнавателните кръгове наричаха „дълбоко законспириран агент“. Родителите му бяха част от многохилядните японци, имигрирали в Съединените щати непосредствено след войната. Те бързо се смесиха с американските японци, които започваха отново да съграждат прекъснатия си живот, след като бяха освободени от концентрационните лагери. Семейство Фурукава не бе прекосило Тихия океан, защото бяха престанали да обичат родината си. Напротив. Те мразеха Америка и нейната многонационалност.

Те пристигнаха като заможни граждани, които се трудеха усърдно с ясната цел пред себе си да отгледат единствения си син по начин, който да го направи лидер в американския бизнес. Те не жалеха никакви средства, за да дадат на своето дете най-доброто образование, което страната можеше да предложи. Парите за това пристигаха мистериозно посредством японски банки в сметките на семейството. Невероятното търпение и дългите години на поддържане на фасадата дадоха своя плод, когато синът Джордж получи докторска титла в областта на аеродинамичната физика, за да бъде издигнат накрая на авторитетен пост в лабораториите „Винсент“. Високо ценен в средите на авиационните конструктори, Фурукава сега можеше да събира огромни количества информация за най-новите постижения на американските аерокосмически технологии, които той тайно пращаше на Сума Индъстриз.

Секретните данни, които Фурукава бе откраднал за държава, която още не бе посещавал, спестиха на Япония милиарди долари разходи за изследователска и развойна дейност. Работейки почти сам, неговата предателска дейност бе ускорила с пет години превръщането на Япония в световен лидер в пазара на аерокосмическа техника.

Фурукава бе вербуван за проекта „Кайтен“ по време на една среща с Хидеки Сума в Хаваи. Той получи честта да бъде избран за свещена мисия от един от най-влиятелните лидери на Япония. Заповедите му бяха дискретно да урежда освобождаването на автомобили, боядисани със специален цвят, от пристанището и да ги транспортира до райони, чието местонахождение оставаше в тайна. Фурукава не зададе никакви въпроси. Това, че не бе посветен в операцията, не го тревожеше. Той не можеше да бъде директно замесен поради опасността да компрометира собствената си мисия, която се състоеше в кражби на американски технологии.

Когато той излезе на булеварда „Санта Моника“, потокът от коли бе намалял. Утринните часове на натоварено движение бяха отминали, а следобедните още не бяха дошли. Няколко километра по-надолу той зави на юг по магистралата към Сан Диего. Като държеше педала за газта съвсем леко натиснат, той започна да провира „Мурмото“ през по-бавния трафик. Детекторът му издаде звук и Фурукава намали ход, за да спази ограничението на скоростта триста метра, преди да влезе в обхвата на една паркирана полицейска кола с радар.

На устните му заигра тънка усмивка, когато отново натисна педала.

Фурукава се отби в дясното платно и зави надолу към магистралата, която водеше към пристанището. Десет минути по-късно той пристигна в района на товарния терминал и зави в една пресечка, където подмина един огромен камион с полуремарке, паркиран зад някакъв празен склад. Върху вратите на кабината и страните на ремаркето беше нарисувана емблемата на известна транспортна фирма. Той натисна клаксона два пъти. Шофьорът на огромното возило изсвири басово три пъти с пневматичния си клаксон и последва спортната кола на Фурукава.

След като заобиколиха една дълга върволица камиони, които влизаха и излизаха от товарните докове, Фурукава накрая спря пред една от вратите на един склад за вносни коли. Съседните складове бяха пълни с тойоти, хонди и мазди, които бяха вече свалени от корабите и чакаха да бъдат натоварени на двуетажните авторемаркета, които щяха да ги закарат до витрините на търговските магазини.

Докато пазачът проверяваше документите за получаване, Фурукава отправи поглед към морето от коли, които бяха вече изкарани от „Дивайн уотър“. Повече от една трета от колите бяха разтоварени и стояха под калифорнийското слънце. Той лениво започна да брои потока автомобили, докато армия шофьори ги изкарваха от няколко зяпнали люка и ги спускаха надолу по наклонените рампи. Всяка минута от трюма излизаха по осемнадесет коли.

Пазачът му подаде плика.

— Окей, сър, три спортни седана „СП-500“. Моля, предайте документите си на експедитора надолу по пътя. Той ще уреди документите ви.

Фурукава му благодари и махна на камиона да го последва.

Червендалестият експедитор бе запалил една пура и позна Фурукава.

— Дошъл сте за още коли с онзи отвратителен кафяв цвят? — попита весело той.

Фурукава сви рамене.

— Моят клиент ги купува за своя автопарк, с който разнася стоките си. Ако щете вярвайте, това е фирменият му цвят.

— Какво продава той, изпражнения от гущери киото?

— Не, вносно кафе.

— Не ми казвайте марката. Не искам да знам.

Фурукава пъхна в ръката на диспечера една банкнота от сто долара.

— След колко време ще мога да получа колите?

Експедиторът се ухили.

— Вашите коли се намират лесно в складовете. Ще ви ги доставя след двадесет минути.

Бе изминал един час, преди трите кафяви автомобила да бяха здраво закрепени вътре в закритото ремарке и освободени от склада. Шофьорът и Фурукава не си размениха нито една дума. Избягваха дори и зрителен контакт.

От външната страна на портала Фурукава спря колата си край пътя и запали цигара. Той наблюдаваше с безучастно любопитство как камионът с полуремаркето направи завой и се отправи към магистралата. Регистрационният номер на влекача бе калифорнийски, но Фурукава знаеше, че той щеше да бъде сменен с друг на някоя пуста отбивка по пътя, преди камионът да пресече границата на щата.

Въпреки добре школуваното си умение да не се интересува от делата на другите, той неволно откри, че се чуди какво им бе толкова специално на тези кафяви коли. И защо тяхното крайно местоназначение се пазеше в такава тайна?