Клайв Къслър
Дракон (66)

65

„Локхийд С-5 Галакси“, най-големият товарен самолет в света, кацна на пистата на остров Уейк с тромавата грация на натежал от умора албатрос и спря. Към него приближи автомобил, който паркира в сянката на едно от огромните му крила. От него слязоха Пит и Джордино и влязоха в самолета през малък люк, разположен непосредствено зад нишата за колелата.

Вътре ги очакваше адмирал Сандекър. Той се ръкува с тях и ги поведе през подобния на пещера товарен отсек, в който можеха да се поместят пет големи автобуса и стотина пътници. Те минаха край един съд за дълбоководни геоложки проучвания на НЮМА, който беше закрепен здраво върху две широки релси от неръждаема стомана. Пит поспря за миг, прокара ръка по една от големите гъсенични вериги и огледа огромната машина, като си припомни как едва беше успял да се измъкне с „Големият Джон“. Този СДГП беше последен модел и беше наречен „Големият Бен“.

Двете големи подвижни стрели със скрепер за изкопни дейности и клещи, които обикновено се монтираха на дълбоководните съдове, бяха свалени и заменени с удължения, оборудвани с множество манипулатори с дистанционно управление за захващане и рязане на метал.

Другата промяна, която Пит забеляза, беше огромен обвит с найлон пакет, разположен върху горната част на корпуса и кабината за управление. От пакета се спускаха дебели въжета, захванати на множество места по целия съд.

Джордино поклати скръбно глава.

— Изпитвам до болка познатото чувство, че пак ще бъдем използвани.

— Този път са решили здраво да ни го наврат — каза Пит, като се чудеше как самолетът ще успее да се вдигне във въздуха с такъв тежък товар в търбуха си.

— По-добре да идем отпред — каза Сандекър. — Вече са готови за излитане.

Пит и Джордино последваха адмирала в малък, оборудван като канцелария отсек, с бюро и столове, които бяха захванати с болтове към пода. Тъкмо закопчаваха токите на предпазните си колани, когато пилотът придвижи напред ръчната газ и двадесет и осемте колела на колесниците на огромния самолет се затъркаляха по пистата. Наричан галено „Послушният гигант“, внушителният „С-5 Галакси“ се издигна в тропическия въздух с гръмотевичен тътен, започна да набира височина с плавен вираж и се устреми на север.

Джордино погледна часовника си.

— Три минути, на туй се вика бързо прехвърляне.

— Нямаме време за губене — сериозно заяви Сандекър.

Пит се отпусна и изпъна крака.

— Предполагам, че имате някакъв план.

— До последния миг по него работиха най-големите мозъци в бранша.

— Очевидно, щом този самолет и „Големият Бен“ се озоваха тук за по-малко от двадесет и четири часа, след като беше съобщено за пристигането ни.

— Какво ви казаха Инграм и Мийкър? — попита Сандекър.

— Осветлиха ни по въпроса за тайната история на B-29, който лежи на дъното на морето — отговори Пит — и ни изнесоха кратка лекция за геологическите особености и сеизмичната пукнатина край Сосеки. Освен това Мийкър заяви, че като се взриви атомната бомба, която все още се намира в самолета, ударните вълни биха могли да доведат до потъването на острова.

Джордино извади една пура, която вече беше успял ловко да задигне от адмирал Сандекър и я запали.

— Най-шантавата идея, която някога съм чувал.

Пит кимна в знак на съгласие.

— После Мел Пенър нареди Ал и аз да се порадваме на малка почивка по пясъчните плажове на остров Уейк, а той и останалите отлетяха за Щатите. Когато поисках да разбера защо оставаме, той замълча и каза само, че вие вече сте тръгнали насам и ще ни обясните всичко.

— Пенър не е навлязъл в подробности — каза Сандекър, — защото не са му били известни. Нито пък Инграм и Мийкър разполагаха с пълна информация за последните преработени и допълнени данни по отношение на „Аризона“.

— „Аризона“? — с любопитство попита Пит.

— Кодовото име на нашата операция.

— Нашата операция? — запита Джордино, който беше застанал нащрек.

— Това в никакъв случай, разбира се — хапливо подхвърли Пит — няма нищо общо с „Големият Бен“, нито пък с факта, че Аризона е името на щат, а още по-точно, на броненосец от Пърл Харбър.

— С нищо не е по-лошо от което да е друго. Кодовите имена никога нямат кой знае какъв смисъл.

Сандекър огледа внимателно приятелите си. Еднодневната почивка им беше помогнала, но те изглеждаха уморени до смърт и изтощени. Мъчеше го чувство за вина. Негова беше грешката, че вече им се беше наложило да преживеят толкова много. А сега отново беше препоръчал на Джордън и президента да се възползват от услугите им, като много добре си даваше сметка, че никои други двама мъже на света не притежават техните умения и опит за работа в дълбините на океана. Беше ужасно несправедливо отново да ги хвърли в поредния водовъртеж от смъртоносни събития толкова скоро. Но на божия свят нямаше никой друг, към когото би могъл да се обърне. Сандекър сякаш усещаше вкуса на угризение в устата си. Той изпитваше вина, знаейки, че Пит и Джордино никога не биха и помислили да откажат да направят това, за което той би ги помолил.

— Добре, няма да ви пълня главите с глупости, нито ще ви пея „Красивата Америка“. Ще бъда колкото се може по-кратък и ясен. — Той замълча и разгърна върху бюрото една геоложка карта, която показваше морското дъно в радиус от петдесет километра около остров Сосеки. — Вие двамата сте най-добре подготвени да направите един последен опит за унищожаване на центъра „Дракон“. Никой друг няма нужния практически опит за работа със съд за дълбоководни геоложки проучвания.

— Хубаво е човек да се чувства нужен — уморено промърмори Джордино.

— Какво каза?

— Ал се чудеше какво точно се очаква от нас да направим. — Пит се надвеси над картата и погледна към кръстчето, с което беше отбелязано местоположението на „Демоните на Денингс“. — Нашата задача, предполагам, е да използваме СДГП, за да взривим бомбата.

— Предположението ти е правилно — каза Сандекър.

— Когато стигнем целевата зона, вие с „Големият Бен“ ще напуснете самолета и ще се спуснете във водата с парашут.

— Мразя тази дума — каза Джордино, стиснал главата си с ръце. — Самата мисъл за това ме кара да се изприщя.

Сандекър погледна за миг към него и продължи:

— След като се приводните в морето, ще се спуснете на дъното, като продължавате да използвате парашутите, за да забавят падането ви. Щом потеглите с „Големият Бен“, ще се отправите към B-29, ще измъкнете бомбата от фюзелажа, ще я пренесете до определеното място и ще я взривите.

Джордино застина като човек, който е видял призрак.

— О, господи, ама това е много по-лошо, отколкото си мислех.

Пит изгледа студено Сандекър.

— Не мислите ли, че искате твърде много?

— Повече от петдесет учени и инженери от университетите, правителствените учреждения и високотехнологичните промишлености обединиха усилията си в ударна програма за разработването на „Аризона“ и повярвайте ми, създадоха един отличен план за успешно провеждане на операцията.

— Как могат да бъдат толкова сигурни? — каза Джордино. — Никой досега не е хвърлял от самолет в океана тридесет и пет тонен дълбоководен съд.

— Бяха пресметнати и внимателно преценени всички фактори, докато вероятността за провал бе напълно елиминирана — каза Сандекър, вперил поглед в скъпата си пура, която стърчеше от устата на Джордино. — Би трябвало да се ударите във водата съвсем леко, като падащо листо върху спяща котка.

— Щях да се чувствам по-спокоен, ако скачах от трамплин върху парцал за миене на чинии — изръмжа Джордино.

Сандекър го изгледа сдържано.

— Давам си сметка за опасността и разбирам тревогата ви, но ще бъде по-добре, ако престанеш да се държиш като Касандра^[1].

Джордино погледна въпросително към Пит.

— Като кого?

— Като някой, който предрича нещастие — обясни Пит.

Джордино мрачно сви рамене.

— Само се опитвах да кажа честно това, което чувствам.

— Твърде жалко, че няма да можем да спуснем „Големият Бен“ по рампа от кораб и да го оставим да пада към дъното с резервоари за изравняване на налягането, както сторихме с „Големият Джон“ при „Мочурливи поля“.

— Не можем да си позволим двете седмици, които щяха да бъдат необходими, за да докараме вашия СДГП с кораб дотук — търпеливо обясни Сандекър.

— А мога ли да попитам, кой, по дяволите, ще ни инструктира как да измъкнем атомната бомба от смачканите останки на самолета и да я взривим? — поиска да узнае Пит.

Сандекър подаде на двамата папки, които съдържаха по четиридесет страници със снимки, схеми и указания.

— Всичко е тук вътре. Ще имате достатъчно време да се запознаете с него и да упражните процедурите, докато стигнем до зоната на спускане.

— Бомбата е престояла под водата в разбития самолет петдесет години. Откъде тази увереност, че състоянието й все още позволява да бъде взривена?

— Снимките от системата за получаване на образи на „Пирамидър“ показват, че фюзелажът на B-29 е непокътнат, което навежда на мисълта, че бомбата не е пострадала при разбиването на самолета. „Майчино дихание“ е била проектирана така, че след евентуално изхвърляне в морето да бъде отново извадена. Компонентите за взривяване на балистичния й корпус са били прецизно отлети и машинно обработени, а след това сглобени с такива допуски, които са гарантирали, че вътрешността й ще бъде водонепроницаема. Онези от хората, които са я създали и които са все още живи, се кълнат, че тя би могла да престои на дъното на морето още петстотин години и пак би могла да бъде взривена.

Джордино изглеждаше раздразнен.

— Експлозията ще бъде осъществена с таймер, надявам се.

— Ще имате на разположение един час преди взрива — отвърна Сандекър. — Максималната скорост на „Големият Бен“ е увеличена в сравнение с тази на „Големият Джон“. Би трябвало да се намирате на достатъчно разстояние, за да не бъдете засегнати от взрива.

— Какво значи „на достатъчно разстояние“? — заинтересува се Пит.

— Дванадесет километра.

— Какъв ще бъде крайният резултат? — попита Пит Сандекър.

— Замисълът е изкуствено да се предизвика подводно земетресение със старата атомна бомба, което да доведе до поредица от обстоятелства, подобни на онези, които причиниха гибелта на „Мочурливи поля“.

— Ситуацията беше съвсем различна. Експлозията на повърхността може и да е причинила подводно земетресение, но нашата база беше унищожена от последвалата лавина и хилядите килограми водно налягане. Тези сили не влияят на сушата, която се намира над водната повърхност.

— Налягането на водата — не. Лавината — да. — Сандекър почука с пръст по картата. — Остров Сосеки е образуван преди милиони години от отдавна изгаснал вулкан, който е изригнал досами брега на Япония и е избълвал река от лава далеч навътре в морето. Някога този огромен пласт от лава, който се е издигал на височина двеста метра, е представлявал част от континентална Япония. Той обаче се е намирал върху меки слоеве от древна утайка. Постепенно под влияние на тежестта си той започнал да потъва надолу в по-меката тиня, докато в края на краищата се озовал под повърхността на водата. Над морското ниво останал да стърчи само върхът му, който бил по-лек и не така масивен.

— Сосеки?

— Да.

Пит огледа внимателно картата и каза:

— Ако разбирам правилно, ударните вълни от бомбата и последвалото подводно земетресение ще разместят и отслабят утайката под него, а островът ще потъне от тежестта си.

— Същото става, когато се намираш на брега, досами водата. Краката ти бавно потъват в пясъка от действието на вълните.

— Всичко това звучи твърде просто.

Сандекър поклати глава.

— Това е само половината. Само ударните вълни не са достатъчни, за да свършат работата. Ето защо бомбата трябва да бъде пренесена на десет километра от самолета, и тогава да се взриви.

— Докъде?

— Склона на дълбоката падина, която минава успоредно на острова. Освен че ще предизвика подводна ударна вълна, очакваме поради силата на експлозията част от стената на падината да се откъсне. Огромната енергия, дължаща се на свличането на милиони тонове утайка по склона на падината, заедно с ударните вълни от бомбата ще породи една от най-разрушителните природни стихии.

— Цунами — изпревари Пит адмирала. — Сеизмична морска вълна.

— Щом островът започне да потъва в резултат на сеизмичните тласъци — продължи Сандекър, — вълната, която в този момент ще е достигнала височина десет метра и ще е набрала скорост от около триста-четиристотин километра в час, ще му нанесе съкрушителен удар. Каквото и да е останало от остров Сосеки над повърхността, ще бъде потопено и центърът „Дракон“ ще бъде наводнен.

— И ние ще отприщим това чудовище? — попита с недоверие Джордино. — Ние двамата?

— И „Големият Бен“. Вярно, наложи се да свършим всичко набързо, две мнения по въпроса няма, но съдът е модифициран така, че да свърши това, което се иска от него.

— Крайбрежието на континентална Япония — каза Пит. — При едно силно земетресение, последвано от цунами, която ще се разбие в брега, биха могли да загинат хиляди хора.

Сандекър поклати глава.

— Няма опасност от такава трагедия. Меката утайка, която се спуска към морето, ще поеме по-голямата част от ударните вълни. Крайбрежните пристанища и градове ще почувстват само няколко труса. В сравнение с повечето цунами, тази сеизмична вълна ще бъде малка.

— Откъде сте сигурен, че гребенът ще бъде десет метра? Известно е, че понякога цунами достига височината на дванадесететажна сграда.

— Компютърните симулации показват, че гребенът на вълната, която ще се стовари върху острова, ще бъде по-малък от десет метра. И тъй като Сосеки се намира много близо до епицентъра, неговата маса ще изиграе ролята на бариера и ще притъпи въздействието от силата на вълната. В момента, когато първата водна маса стигне до брега, при това, мога да добавя, в най-ниската точка на отлива, гребенът й ще бъде спаднал само до метър и половина, което едва ли е достатъчно за сериозни поражения.

Пит изчисли на ум разстоянието от бомбардировача до точката, отбелязана върху склона на подводната падина като място на взривяването. Той прецени, че то е около двадесет и осем километра. Немислимо разстояние, на което трябва да се пренесе четиридесет и осем годишна атомна бомба, която всеки момент може да избухне, през неравен и непознат терен.

— След шумотевицата — попита Пит, — какво ще стане с нас?

— Ще се придвижите с „Големият Бен“ до най-близкия бряг, където ще ви чака екип от Специалните части, който ще ви отведе.

Пит въздъхна тежко.

— Смятате ли, че някоя част от плана може да представлява проблем за вас? — попита го Сандекър.

В очите на Пит се четеше съмнение.

— Това е най-побърканият план, който съм чувал през живота си. Всъщност много повече от това. Той е направо самоубийствен.