Клайв Къслър
Дракон (17)

16

Безжизнената сива шир отстъпи място на гора от скални израстъци с причудлива форма, които се издигаха от морското дъно. Те наподобяваха изкривени комини, чиито отвори изхвърляха горещи — триста шестдесет и пет градуса по Целзий — облаци от черна пара, която тутакси биваше задушавана от студения океан.

— Черни гейзери — съобщи Планкет, когато ги позна под претърсващите лъчи на „Големият Джон“.

— Трябва да са обградени с колонии от морски създания — каза Пит, без да отделя очи от навигационния дисплей на командния монитор. — Ние картографирахме над дузина от тях по време на геоложките ни изследвания.

— По-добре да завиеш встрани. Няма да мога да понеса това чудовище да ги стъпче.

Пит се усмихна и премина на ръчно управление, като зави с подводния съд, за да избегне странната колония от екзотичен морски живот, която процъфтяваше без слънчева светлина. Тя бе като пищен оазис в пустинята и покриваше близо един квадратен километър от морското дъно. Широките вериги на чудовището натрапник заобиколиха бълващите пара отвори и виещите се дълги лиани от сплетени тела на гигантски тръбни червеи, които леко се полюшваха от течението, сякаш бяха блатни тръстики, разклащани от бриз.

Планкет гледаше с благоговение кухите стебла, докато червеите вътре развяваха своите нежни розови и виненочервени пера в черната вода.

— Някои от тях трябва да са с дължина над три метра! — възкликна той.

Дъното около гейзерите и тръбните червеи беше осеяно и с огромни бели миди от видове, които Планкет никога не бе виждал преди. Създания с лимонен цвят, които имаха някаква биологична връзка с медузите и приличаха на гъба прахавица, се бяха смесили с бодливи малки рачета и синкави скариди. Нито едно от тях не се нуждаеше от фотосинтеза, за да живее. Те се хранеха с бактерии, които превръщаха изхвърления от гейзерите сероводород и кислород в органични хранителни вещества. Ако слънцето внезапно угаснеше, тези създания щяха да продължат да съществуват в тъмната като рог водна бездна, докато всички други форми на живот на повърхността щяха да изчезнат.

Той се опита да запечати в съзнанието си картината с различните обитатели около гейзерите, докато те изчезваха в облака тиня зад тях, но не можеше да се съсредоточи. Затворен в херметичната кабина на подводното превозно средство, Планкет изпитваше огромно вълнение, докато гледаше непознатия свят. Макар че не за първи път се спускаше на такава дълбочина, той внезапно се почувства самотен като космонавт, загубил се нейде отвъд галактиката.

Пит хвърли само няколко бегли погледа към невероятната сцена навън. Той нямаше време за развлечения. Очите и рефлексите му разчитаха на бързината, с която той реагираше, когато на монитора се появяваха опасни участъци пред тях. Той на два пъти почти изгуби управление и „Големият Джон“ за малко да политне в зейналите пукнатини, но в последния момент съумяваше някак си да спре на по-малко от метър от ръба. Неравният терен често се оказваше непроходим като поток лава на Хаваите и той трябваше бързо да програмира компютъра, за да начертае обиколен маршрут, който крие най-малко опасности.

Пит трябваше особено да внимава в участъци на земни свличания и ръбове на каньони, които не можеха да издържат теглото на превозното средство. Веднъж той бе принуден да заобиколи един малък, но действащ вулкан, чиято стопена лава се изливаше през една дълга пукнатина и се стичаше надолу по склона, преди да се втвърди под ледената вода. Той лъкатушеше между дълбоки набраздени падини и високи скали, пресичаше широки полегати кратери — терени и повърхностни образувания, които иначе човек би очаквал да намери само на Марс.

Пит караше подводния съд, като се ръководеше по данните, които сонарните и радарните сонди изпращаха на компютъра, вместо да се осланя на ограничената видимост, осигурявана от фаровете на ДСГП. Това правеше пътуването му всичко друго, но не и приятно. Напрежението, на което бе подложен, започна да се проявява с болки в мускулите и смъдене в очите и той реши да предаде временно командването на Планкет. Британецът бързо схвана тънкостите на управлението на „Големият Джон“.

— Току-що преминахме двете хиляди метра — съобщи Пит.

— Добре изглежда — отвърна бодро Планкет. — Изминали сме повече от половината.

— Не бързай още да се радваш толкова. Наклонът стана по-голям. Ако той се увеличи с още пет градуса, веригите ни няма да могат да постигнат сцепление.

Планкет прогони от съзнанието си всякаква мисъл за неуспех. Той имаше пълно доверие в Пит, подробност, която дразнеше човека от НЮМА до безкрайност.

— Повърхността на склона стана по-гладка. Сега можем да вървим директно към върха.

— Скалите от лава наоколо може и да са позагубили острите си ръбове и да са станали по-заоблени — уморено промърмори Пит. Думите му излизаха бавно и неохотно като от устата на изтощен човек. — Но в никакъв случай не могат да бъдат наречени гладки.

— Не се тревожи. Ние излязохме от дълбоката зона и сега се намираме на междинна дълбочина. — Планкет направи пауза и посочи през прозорчето за наблюдение към един проблясък от синьо-зелена биолуминесценция. — Порихтис мириастер, риба, която може да свети две минути.

— Да я съжали човек — каза шеговито Пит.

— Защо? — възрази Планкет. — Този порихтис се е адаптирал много добре. Луминесценцията й плаши хищниците, служи й за стръв, за да привлича плячката си и разбира се, привлича противоположния пол в пълния мрак.

— Да плуваш в студена черна пустош през целия си живот. Това аз бих нарекъл страхотна скука.

Планкет усети, че го будалкат.

— Много умно наблюдение, мистър Пит. Жалко, че не можем да предложим на тези риби някакъв вид развлечение.

— Мисля, че можем да ги накараме да се посмеят малко.

— О, много добре. Какво имаш предвид?

— Те могат да те наблюдават, докато караш „Големият Джон“ за известно време. — Той направи жест към командния пулт. — Той е изцяло на твое разположение. И бъди така добър да следиш неотлъчно изображението на подводното дъно върху монитора, вместо да зяпаш по разни медузи с неонови реклами по себе си.

Пит се сви върху седалката си, затвори очи и сякаш в миг заспа.

 

 

Около два часа по-късно Пит се събуди от силен пукот, който прозвуча като пушечен изстрел. Той мигновено надуши беда. Изправи се и обходи с поглед пулта. Забеляза една малка червена лампичка, която мигаше.

— Неизправност?

— Получили сме пробойна — осведоми го бързо Планкет. — Предупредителната лампичка светна едновременно с трясъка.

— Какво казва компютърът за повредата и нейното местоположение?

— Съжалявам, но ти не ми каза кода, с който да активирам програмата.

Пит бързо набра съответния код от клавиатурата. На монитора мигновено се появи исканата информация.

— Имаме късмет — каза Пит. — Отделенията, съдържащи животоподдържащите системи и електронното оборудване, са херметични. Същото се отнася и за бронирания отсек на реактора. Пробойната е долу, някъде под отделението на двигателя и генератора.

— И ти викаш на това късмет?

— В този отсек има достатъчно свободно място, за да влезе там човек и да стигне до стените, за да запуши открилата се пробойна. Силните удари, които бедният стар автобус понесе, трябва да са причинили микроскопичен дефект в отливката на кожуха на долния корпус.

— Силата на външното водно налягане през отвор с размера на карфица може да запълни вътрешния обем на тази кабина за два часа — каза неспокойно Планкет. Той се размърда неловко. Когато погледна унило към монитора, оптимизмът бе изчезнал от очите му. — А ако отворът се разшири и корпусът се сплеска… — Гласът му замря.

— Тези стени няма да се сплескат — каза натъртено Пит. — Те са конструирани да издържат на налягане шест пъти по голямо от това на тази дълбочина.

— Тогава все пак остава една тънка струйка вода, която влиза вътре с мощта на лазерен лъч. Докато ти мигне окото, силата й може да среже електрически кабел или човешка ръка.

— Значи трябва много да внимавам, нали? — каза Пит, докато се изхлузи от стола си и запълзя към задната част на командната кабина. Той трябваше непрекъснато да държи едната си ръка здраво хваната за нещо, за да не бъде запокитен нейде от силното странично и надлъжно люлеене на подводния съд, докато той пъплеше по пресечения терен. Малко преди да стигне до изходния люк, той се наведе, повдигна един малък капак в пода и запали осветлението в тясното пространство на машинното отделение.

Той чу едно остро свистене, което се открояваше на фона на монотонното боботене на парната турбина, но не можеше да види откъде идваше то. На пода вече имаше четвърт метър вода, която покриваше металното мостче. Той се спря и се заслуша, мъчейки се да установи местоположението на звука. Щеше да бъде нелепо да се втурне сляпо и да попадне под острата като бръснач струя.

— Виждаш ли го? — извика му Планкет.

— Не! — рязко му отвърна Пит с нервен тон.

— Да спра ли?

— За нищо на света. Продължавай да се движиш към върха.

Той се наведе през отвора в пода. В непоносимия свистящ шум имаше нещо заплашително, нещо, което вещаеше беда по-ужасна от враждебния свят около тях. Да не би струята от пробойната да е повредила жизненоважно оборудване? Да не би да е твърде силна и да не може да бъде спряна? Нямаше време за губене, нито за размишления и за преценка на шансовете за успех. Колебанието неминуемо водеше до провал. Сега вече му бе безразлично дали щеше да умре, като се удави или като бъде нарязан на парчета, или смазан от безмилостното налягане на дълбокото море.

Той се спусна през капака в пода и се сви за няколко секунди, щастлив, че все още е цял. Свистенето бе близо, почти на една ръка разстояние и той усети върху лицето си пръските от струята, която срещаше някаква преграда по пътя си. От сблъсъка на струята с препятствието отделението бе изпълнено с мъгла и той не можеше да види пробойната.

Пит леко мръдна напред през мъглата. Осени го идея и той си свали едната обувка. Вдигна я и я завъртя отляво надясно с тока навън, също както слепец опипва пътя пред себе си с бастун.

Изведнъж част от тока бе срязана като с бръснач. Тогава той я видя. Един лек проблясък напред и вдясно от него.

Тънката като игла струя биеше във фундамента на компактната парна турбина, която задвижваше огромните ремъци на теглителния механизъм на ДСГП. Дебелият фундамент от титаний издържаше на концентрираната мощ на струята от пробойната, но твърдата му повърхност бе вече разядена и напукана от съсредоточената в една малка точица огромна сила.

Пит бе локализирал проблема, но тепърва трябваше да търси решение. Бликащата струя, чиято сила можеше да разреже метал, ако действаше достатъчно време, не можеше да бъде спряна нито с чеканене^[1], нито посредством уплътняващо вещество или лепенки. Той се изправи и като заобиколи турбината, отиде до един шкаф с инструменти и резервни части. За момент той разгледа съдържанието му, след което извади една високоякостна резервна тръба за парогенератора. След това той измъкна един тежък чук от типа на ковашките.

Когато привърши, водата се бе покачила на близо половин метър. Импровизираният му план трябваше да проработи. Ако не, тогава всички надежди пропадаха и той и Планкет нямаше да има какво друго да правят, освен да чакат да се удавят или да бъдат смазани от налягането на водата отвън.

Бавно, с безкрайна предпазливост той протегна напред ръцете си, в които държеше тръбата и чука. Легна, като балансираше тялото си в бързо покачващата се вода, пое дълбоко дъх, задържа го за момент и после го изпусна. Едновременно с това той постави единия край на тръбата върху пробойната, като внимателно държеше другия й край далеч от себе си и бързо го заклещи в наклонената защитна стена между отделението на турбината и реактора. Яростно започна да бие с чука по долния край на тръбата, докато тя се заклини неподвижно. Сега горната и долната част на тръбата изхвърляха само леки пръски вода.

Импровизираната запушалка на пробойната можеше да изглежда много хитро измислена, но не напълно подходяща. Заклинената тръба бе намалила влизащия вътре поток до тънка струйка, което щеше да бъде достатъчно, докато се изкачат до върха на подводната планина, надяваше се той, но не решаваше проблема завинаги. Бе само въпрос на часове, когато пробойната щеше да се разшири или тръбата да се спука от мощната като лазерен лъч струя.

Пит изправи гръб и седна назад. Измръзнал, мокър и с притъпени от психическото напрежение сетива, той не усещаше водата, която се плискаше около него. Странно, помисли си той след една дълга минута, как човек може да седи в ледена вода и в същото време да се облива в пот.

 

 

След двадесет и два изтощителни часа откакто успя да се измъкне от гроба си, верният ДСГП се изкачи на подводното било, откъдето се виждаше върхът на планината. С Пит отново зад кормилото, двете вериги дълбаеха, поднасяха, след което здраво забиваха шипове в покритата с тиня вулканична скала, и подводният съд, напъвайки сетни сили, напредваше метър след метър по стръмния склон, докато накрая достигна ръба и стъпи на плоския връх.

Едва тогава „Големият Джон“ спря окончателно и двигателят му заглъхна. Обграждащият го облак от размътена тиня бавно започна да се утаява върху плоското чело на гайота Конроу.

— Успяхме, старче — засмя се развълнувано Планкет, като удари Пит здравата по гърба. — Успяхме, наистина успяхме.

— Да — съгласи се уморено Пит, — но все още ни остава да преодолеем последното препятствие. — Той кимна към цифровото показание на уреда за дълбочина. — Трябва да изминем още триста двадесет и два метра.

Радостта на Планкет тутакси се изпари.

— Някаква следа от твоите хора? — попита той със сериозен тон.

Пит натисна бутона за сонарно-радарната сонда. Дисплеят разкри един връх, простиращ се на площ от десет квадратни километра, който бе пуст и гол като празна тепсия. Очакваният спасителен съд не бе успял да пристигне.

— Няма никой в къщи — тихо продума той.

— Трудно е за вярване, че никой на повърхността не е чул гърмящата ни музика, за да се насочи към нашия съд — каза Планкет, повече ядосан, отколкото разочарован.

— Те разполагаха с твърде малко скъпоценно време, за да организират спасителна операция.

— Все пак аз очаквах една от твоите подводници да се върне, за да ни прави компания.

Пит сви уморено рамене.

— Повреда в оборудването, неблагоприятни атмосферни условия, колко ли други проблеми е възможно да са ги възпрепятствали.

— Ние не изминахме цялото това разстояние, за да пукнем сега тук на това дяволско място. — Планкет погледна нагоре към повърхността. Черният цвят на непрогледната бездна бе заменен от леко просветващо тъмносиньо.

— Не и толкова близо.

Пит знаеше, че Джордино и адмирал Сандекър щяха да положат всички усилия, за да спасят него и Планкет. Той отказваше да приеме възможността те да не са разгадали плана му и да действат съобразно него. Без да продума, той се изправи, отиде в задната част и повдигна капака към машинното отделение. Пробойната се бе разширила и нивото на водата бе над един метър. След около четиридесет минути, най-много час, то щеше да достигне турбината. В мига, когато тя се наводнеше, щеше да замре и генераторът. При положение, че животоподдържащите системи не функционират, Пит и Планкет скоро щяха да ги последват.

— Ще дойдат — мислено изрече Пит, изпълнен с непоколебима увереност. — Те ще дойдат.